Имало едно време...

[Asteri]

От: Имало едно време...

Истината е, че не се чувствам комфортно на лъскави и „емблематични” места, на „комерсиални” места ........ Сто пъти по-добре ми е тук сред прахоляка в тази затънтена част .......
.......
Продължението след празниците

Те това за мен е духът на истинския моторист Супер сладкодумен разказ, ще се препрочита , докато се появи продължение.

[forry]

От: Имало едно време...

Надигам се мудно от кафето. Хич не ми се става. Не знам, мързелив ли съм станал или просто ми е прекалено лежерно, или пък просто си се чувствам перфектно тук седнал до малката масичка с разкошното (турско) кафе, сред обсебващият прахоляк и съмнителните физиономии около мен. Наистина се чувствам разкошно и се усещам като у дома си! Истината е, че не се чувствам комфортно на лъскави и „емблематични” места, на „комерсиални” места – фраза, за която ме изядоха преди години във форума. Сто пъти по-добре ми е тук сред прахоляка в тази затънтена част на Балканите, както и на места като на ето тази снимка да речем





Място насред нищото, нейде из необятната Турция, седнал на дървена пейка пред накъканата от кокошките скована надве натри масичка и няма да повярвате, но не бих заменил с нищо подобно усещане за живо и естествено място! На подобни места съм се чувствал много по на място отколкото в Лувъра или на площад Cан Марко или във виенската опера да речем…


Синдрома на неудачника и аутсайдера ще кажете? Дрън-дрън… Няма такова нещо! Както и многото спорове защо ползвам телефон от 46 лв. и карам мотори като Джуниър? Защото Джуниър е мотор с дух, характер, история и нрав! Див нрав! И усещането е незаменимо… А не, защото нямам пари за по-нов и скъп, видиш ли… Няма такова нещо! Въпрос на избор и нагласи! Винаги съм си мислил дали да не разчистя целия авто/мото парк и със събраните пари да не отида в магазина да им кажа „Добар дан! Завийте ми един новичък Джи Ес! Едно Бе Ем Ве-нце тъй да се каже, да се видя и аз у мотор!” Махвам с ръка и рязко се запътвам към мотора! Път ме чака! Път и дъжд! Много дъжд! А тепърва имах да влизам в Албания за едно двучасово „некомерсиално” маршрутче по тамошните чукари, та после обратно в Косово, манастира в Дечани, катерене през планината в посока Църна гора, па самата Църна гора, па после в Сръбско, па в Босна….Ехееее…що граници ме чакаха още…

Продължението след празниците

[forry]

От: Имало едно време...

Икиндия. Нейде по прашните пътища след Призрен.


Бях спрял на една бензиностанция между Призрен и Джаковица. Беше почти пладне, а слънцето напичаше здраво. В далечината се събираха черните облаци от мрачната прогноза на всички метеорологични сайтове, които бях гледал. Мислех да заредя и да седна на отсрещното кафе да поотморя, пийна още едно кафе и да пусна един смс, че съм жив... Е, жив съм де! То чак не ми се вярваше! След месомелачката наречена Призрен, просто не знаех как съм стигнал дотук! Този град винаги ме изправяше на кътни зъби. Той сякаш беше квинтесенцията на косовско-албанското безумие, наречено пътно движение! То не бяха изпреварвания и засичания, не беше избутвания към тротоара, не беше каране на една боя от стопа ми, не бяха спретнати младежи търчащи насам-натам с подноси чай, не бяха забулени ханъми пресичащи коя от коя по-безумно и безотговорно. Не бяха пешеходни пътеки, на които никой не спира, легнали полицаи, които никой с нищо не беше обозначил, луди каращи в насрещното, на зиг заг, спиращи, тръгващи, свиркащи, гледащи втренчено през запотеното предно стъкло и дори въобще не гледащи... Можех да кажа само едно-пфууууу....оцелях! Та, с две думи – определено имах нужда от кафе и малко време да спрат да ми треперят краката...


Избутах мотора до заведението отсреща, че нещо ме мързеше да го паля, а и някак по-гъзарско ми се видя да се тътря из прашния паркинг, бутайки Джуниър. Спрях пред входа на кафето и започнах да се разопаковам, когато до мен спря една патрулка. Естествено с двама полицаи в нея. Още по-естествено си помислих, че са карали след мен, дебнейки ме за някакво нарушение и повод да си изпросят двайсет евро! Все пак вълкът козината си мени, но полицаят нрава никога! При все, че погледите и на двамата бяха вперени в мен! Не знам, ама хич нямах идея да се разделям с част от скромния си бюджет, само че още по-малко исках конфликти с властта, тук, в тази дива Индия...


Драйвърът слезе тежко тежко, засуквайки мустак и оправяйки авторитарно униформените гащи. „Всичко хубаво!” – казва блюстителят на реда на поносим български... А-отговарям аз, очаквайки всичко друго, но не и подобна реплика и то на родния ми език! Ааа, мерси! – смотолевям изненадано. „Всичко хубаво!” – този път малко по-натъртено и настоятелно ми пожелава полицаят. Мерси, мерси, тенкю – чудя се още какво да кажа аз. „Е, всичко хубаво!” – като ехо изстрелва и партньорът му, междувременно изпълзял от служебното возило. Е, а, всичко хубаво!-ухилвам се до уши аз, виждайки удовлетвореност в органите на реда. Мигом куките се успокоиха, ухилиха и запътиха към кафенето. Аааа, сега чак стоплих... Някой някога може би ги беше учил на българо-македонски и те завалиите разбрали, недоразбрали...


„Дринк кофи?” – продължава с лъчезарна усмивка драйвърът, след което обръща на албански, като аз грам не схващам какви ми ги говори, но жестът му е повече от красноречив – моето кафе ще е от него! За адет, както казват турците... Шашнах се! Бях се подготвил за тежка битка със закона и неговите корумпирани представители, а то какво се оказа... Срам ме хвана какви си ги мислех, когато видях патрулката да спира на паркинга. Срам...


Келнерът донесе кафето. Кимнах учтиво и усмихнато към съседната маса! Така де, авантата си беше аванта, доброто възпитание – задължително. Пък и за пръв път попадах на черпещи ме полицаи. Излишно е да казвам, че обикновено беше обратното. Сърбах шумно от кафето, наслаждавайки се на живота и намачканата карта на Албания, разстлана върху масата. Движението по пътя отсреща беше безумно, черните облаци над планините в околовръст вещаеха дъжд, вятърът въртеше тонове пепел около мен, жегата беше непоносима, а от уредбата на кафето звучеше поредната песен на Ера Истрефи. Тачат си родната музика хората. Впрочем, както на повечето места…

[Еделвайс]

От: Имало едно време...

С много голям кеф чета пътешествията ти, разказваш много яко и увлекателно, сигурен съм че ако решиш да напишеш книга, например "пътешествията на един моторист" ще има голям успех

Чакам с нетърпение продължението и други твои пътеписи

[forry]

От: Имало едно време...

Късна сутрин, Джурджевдан 2016-та. Щръпце, Косово и Метохия, Република Косово или както и там да се нарича пустото му спорно парче земя.

Паркирал съм пред общината на най-забраненото възможно място и се правя на приятно разсеян под неодобрителните погледи на местните полицаи.



Ако ми кажат да се махна ще се махна. Мълчат си и продължават да гледат неодобрително. Аз също си мълча и се разопаковам туткаво. В Косово съм, казвам на себе си гледайки сръбското знаме, веещо се на входа на общината



Мъча се да отгатна полицаите, които ме гледат свъсено дали са сърби или шиптъри. Не ми се получава... Затътрям се до близката будка с надпис „роштиль“, която дими апетитно, но момичето на гишето ме попарва с „йощ е рано за плескавици“ и аз поемам в противоположната посока за бурек и йогурт. Влизам в бурекчийницата и попадам на най-усмихнатата и любезна лелка-продавачка. Слага ми бурека в чинийка, нарязва ми го, сервира ми го, намира ми място за каската и доспехите, пита ме откъде съм и усмивката и става двойна като разбира, че съм бугарин, из София. Пита ме чак оттам ли съм дошъл с мотора и на утвърдителния отговор, клати глава и цъка невярващо... Викам, чакай да се разплатя, та да не забравя. Питам колко и след кратко колебание, продавачката ми казва „а сръбски пари имаш ли“? Доволна от факта, че нося динари, ми взима някаква смешна за моите разбирания сума и казва колкото за протокола „е, то и в евро можеше да платиш (в Косово официалната валута е евро), но предпочитаме в динари”... Веднага се сещам как миналата година в намиращото се на албанска територия село Шишавец, в кръчмата категорично отказаха да ни приемат албанските леки и искаха само и единствено евро! Напуши ме смях... Как ли би възприел един западняк нашенските си балкански нрави, факти и неразгадаеми от логическа гледна точка реалности?

Снимам за спомен ухаещият на истински хляб хляб,



който ме връща в детството ми. В детството на ненарязания, неопакован и не бъкан с консерванти и подобрители хляб. Не пропускам да благодаря на жената за топлото посрещане и напускам магазина в разгара на някакъв спор между боен клиент и газдата, който е достигнал връхната си точка на екзистенциален спор и литературен колорит, иначе казано тъкмо влиза във фазата на „йебем ти пичку материну“...

Щраквам една леко со никаква снимка на Щръпце,



опаковам се набързо и отпрашвам нагоре по баира. По баира на тази толкова зелена и китна Шар планина...



Времето беше разкошно. Все още не беше заваляло, затова и се възползвах да давам газ по засуканите завои, докато се любувах на невероятната зеленина околовръст





Всъщност, замислих се, май по-често ми се случваше да пресичам Шар планина с мотор, отколкото кой да е нашенски проход... Странно, нали?

Странно ми се видя и шаренията от люлки и сергии на превала, които стояха като на свинче звънче на фона на величествената планина, но...да не забравяме – от едната страна беше Ориента, от другата Балканите! Миксът, разбира се, беше някак странен и леееко кичозен



На превала спрях буквално за минутка да направя две три снимки, без дори да гася мотора. Отдавна ненавиждах това място! Преди години тук беше доста диво и красиво. Зелено. Свежо. Без хотелчета. Без сергии. Без всичкият този привкус на летнишкия панаир... Сега по нищо не се различаваше от Банско...Боровец...Пампорово...Чепеларе...



Махнах с ръка да прогоня налегналите ме мрачни мисли за безхаберието балканско и се заспусках по добре познатият ми път надолу. Карах бясно. Пътят беше хубав и пуст, времето разкошно, а аз с претенциите да познавам всяко завойче до долу – до Призрен...

[forry]

От: Имало едно време...

06-ти. Сутрин, Косово и Метохия/ Република Косово/Южна Сърбия

Каква я тая измислена и объркана държава, ще кажете мили деца?... Е, каква, каква? Такваз! Дето полу я има, полу я няма. Странна и объркана държава. От една страна изконна сръбска територия, от друга чисто визуално и сетивно нищо сръбско няма у нея! Точно колкото района на северната гара в Париж навява мисли за Франция и френското, точно толкова и това малко парче земя скътано измежду планините има сръбска визия... Беше под сръбска юрисдикция, ала се разбутаха нещата на политическата сцена и шиптърските главорези с безценната подкрепа на Барака-та туриха ръка на контрабандните канали на Балканите. Подкрепени от шовинизма за Велика Албания, някои си повярваха твърде много, други потриваха ръце, защото виждаха Божият пръст, който заканително махаше на сърбите заради клането в Сребреница и Горажде. Западният свят упорито ни убеждаваше, че лошите чичковци сърби са потиснали горките нещастни албанезета и това е тяхна изконна борба за независимост, докато с лека ръка продължаваха да не виждат милионите потиснати кюрди в Югоизточна Турция, нооо.... Как беше? За политика в чужбина не се говори! Не се говори, не се говори, но точно този път бях решил, че ще се навра в онази спорна територия в Северозападно Косово наречено Северен автономен регион. Териториално се намираше в Косово, но беше населяван от сърби, логично непризнаващи централната косовска власт и формирането на новата държава, имаха си паралелни структури, ползваха за разменна монета сръбските финикийски знаци, караха колите си без номера и имаха много повече сръбски знамена на глава от населението, отколкото имаше в цяла Сърбия по всяка вероятност... Апропо, същото можеше да се каже и за албанската част на Косово – там имаше много повече албански знамена, отколкото можеше да види човек в самата Албания! Странни страни, странни нрави, Балкани...

Всъщност, освен сръбският анклав в района на Митровица, имаше и един доста по-малък – от няколко села, тук съвсем наблизо – в Шар планина и плановете ми бяха да мина първо оттам. Някак странно място се явяваше селцето Щръпце. Караш си караш по планините косовски и изведнъж хоп! – влязал си в една друга вселена! Ориенталският хаос изчезва, джигитите по улиците рязко намаляват, физиономиите и къщите стават коренно различни, надписите стават на сръбски, замирисва на рощил и бурек и докато умуваш и се дивиш на трансформациите около теб, след някой друг километър нещата отново придобиват ориенталско-хаотично-албански вид...
Потънал в размисли (без страсти), неусетно съм стигнал до разклона за Призрен през Шар планина. Всъщност споменах ли, че Косово е малка страна? То като цяло в Европа големи страни почти няма, пък на Балканите съвсем! Е, имаше едно време една страна, една Югославия, но...тази приказка я оставяме за историците, мили деца и за носталгично настроените червени бабички...

Свивам си значи в посока на планината, дръпвам се да направя място на поредния дрогиран идиот, който лети като да е сам на пътя и лека полека започвам да качвам темпото. Завоите са уникални. Природата също. Трафикът е рехав – нещо силно необичайно за тея ширини, а времето разкошно. Само липсващата тапичка на огледалото ми вади очите, но мисля, че ще го преживея някак. Ще компенсирам липсата и с един топъл и пресен бурек в сръбското Щръпце...

[nbajani]

От: Имало едно време...

... Завладяващо.... припокрива се на 100% с разказите на баща ми за югославия , екс-югославия и албания . Включително и предишната имресия (за косовска Митровица)

Поздравления...!... и чакаме продължението..?!....

[forry]

От: Имало едно време...

По пътя, Македония.


Учудващо бързо стигам Куманово. Слънцето прилично ме стопля и като никога се движа съвсем по план. Доволен съм! Малко ми е непривично. Обичайното ми придвижване из района е в обратна посока и традиционно в най-добрия случай на свечеряване, а най-често среднощ. Незнайно защо, този път съм решил да обърна посоката и се движа срещу течението – тоест, не завършвам с Македония, а започвам с нея! Сигурно се притеснявам докато извъртя скромната си обиколка по близките Балкани, държавата БЮРМ да не изчезне от картата, затова бързам да я претупам транзит... Или поне североизточната и част.


На разклона в Куманово замалко да хвана в посока Београд, вместо Скопие! Усещам накъде съм я подкарал едва в последната секунда преди да се кача на магистралата и правя някаква твърде забранена (и опасна) маневра. Така де – Београд не ми е в плановете! За сетен път обяздвам тая глобална магистрала. Трансмакедонската магистрала. Магистралата Лондон-Калкута... Липсващата тапичка на огледалото ми вади очите. В пристъп на гняв и безсилие давам газ на Джуниър. Мисля да му поотпусна юздите и за нула време да изляза на оная граница – знаете я – между двете държави, дето едната полу я има, а другата полу я няма... Там вече щеше да започне истинското пътешествие! Планини, завои, идиоти с вехти коли, сръбски села, албански села, горански села, сватби, погребения, съмнителни типове, трафиканти, въоръжени до зъби брадати типове...


Напушва ме смях! Хехехе...Дека ви е магистрала, бре? Карам по някаквото подобие на път и се хиля гласно в каската! Дясната и аварийна ленти са затворени и изорани. Тук таме има някакви строителни машини и никакви работници! Рехавата колона се точи в най-лявата лента, ограничена от безумните знаци „40” наслагани през има няма сто метра. Карам със 130. Задминавам някакъв автобус, спрял на импровизирана спирка. Магистрала... На Балканите всичко е твърде абстрактно. Мярвам табела „Аутопат Александар Македонски”. Ауууу, дека бре? Дека ви е аутопата? А че е Александър Македонски ясно! То у тая страна всичко е Александър Македонски май!


Дека ви е аутопата, бре? – задавам си въпроса на смаяния чичко на будката за плащане. Дека ви е аутопата? Мммм? Ще ме караш да плащам магистрална такса! Че то магистрала няма, бре! Чичкото процежда през зъби нещо за нас българите, подава ми настоятелно касовата бележка и ме подканя да се разкарам, споменавайки, че мога да се оплача на арменския поп! Оня у Брюксел! Европейскосъюзния арменски поп. Подкарвам ядно напред, още повече, че някакъв кюстендилски рейс ме подпира напористо да се разкарам. Преча му! Сигурен съм! То ние сме си така – и сам да съм на опашката, ще се бутам! Няма да се излагаме я...


Подкарвам бясно, решил, че няма да се дам на някакъв си рейс, още повече кюстендилски. Подкарвам по половинчатата магистрала и гледам да не забия в някоя грешна отбивка. В покрайнините на Скопие съм. Подминавам билборд с надпис „Аеродром Александар Велики”, прихвам да се смея, пускам десен мигач, отбелязвайки, че не му свети лампичката на таблото и свивам по столичното околовръстно! Евала иначе на македонците! Имат образцова северна дъга, за разлика от смешната софийска такава... (Вземам си думите обратно! Вече и ние си имаме образцова Северна скоростна тангента!)


За нула време се озовавам на македонско-косовската граница. Не, че карам много бързо! Да не си помислите! Амииии...нищо подобно! Просто македонската столица се намира на има няма 20 километра от въпросната псевдограница. Спирам чинно на будката на митничаря. Интересът към мен е нулев! Имаш ли зелени картон? Имам. Вози! Е, воза... Минута по-късно спирам при косовският му колега. Моментът, в който спирам пред кабинката, се усещам, че съм пропуснал будката с гражданските, щото, заветният зелени картон, у Косово не важи, не сте забравили, нали? Сега знам, че ще се изгъбаркат с мене. Правили са го и преди. Селям, селям, документи, туй, онуй, издакле, задакле и оооо, немаш осигуранйе, брате! Врати се, па после тука! Поздравявам унило, а косоварят е разтеглил усмивка до уши. Ето, циркът започва, си казвам на акъл! За къде? – пита кротко и позитивно човекът. Ми, викам, за Вишеград. За Босна, пояснявам на момента, че де да му знам на човека познанията по балканска география. Преко Църна гора? Преко Църна гора, повтарям като ехо аз... Много път, много... Викам, ще ме вали ли? – въртя, суча, гледам да поддържам любезния разговор. Ще те вали, ще те вали, много ще те вали – отговаря с все същата любезна усмивка митничарят, сякаш ми вещае нещо супер приятно... Аааа...туй...подхващам болната тема аз, че зад мен опашката стана като опашка за кубински банани през 83-та, какво правим с осигуранйето? Аааа, нямаш ли? Ми, нямам... Е, ходи си направи ей там-посочва ми някаква барака в началото на плаца човекът. Викам, айде сега след всичката тая любезност ще се връщам и пак ще се редя на опашка! Чакай, къде тръгна? – извива врат през гишето началника – ето ти пасоша, остави тук мотора и багажа, ходи си направи гражданската и ела! Естествено, втора подкана не чакам и хуквам назад. От колите, които ме чакат, ме гледат свирепо.


Нахлувам почти на бегом в будката със застраховките, където друг усмихнат чичко ме посреща от вратата. Иншурънс?-пита човекът. Осигуранйе! – отговарям аз. Абе за какъв иншурънс ми говориш, бре човек! Мани ги тея купешки думи! Тука сме на Балканите! Давай по нашенски!


Човекът не бърза за никъде. Бавно разгръща документите, които съм му подал, баааавно чете нещо си вътре, бааавно ме пита кое точно ми е името и кое фамилията, още по-бавно ме пита на кого е моторът след като не е мой, после любезно се осведомява идвал ли съм друг път в Косово и дали ми харесва и...започва да пише. Усещам как вадички пот се стичат по мен. Просто си представям какво ли ще чуят ушите ми като се върна на опашката, която несъзнателно съм създал! Сякаш след цяла вечност човекът свършва с писането, усмихнато ми подава полицата и документите, аз притеснено му подавам десетте евро за гражданската и почти на бегом излитам от будката. В свински тръс се появявам при мотора и скучаещият служител зад гишето. Ето, казвам, осигуранйето! Све у реду! Човекът даже не поглежда какво му подавам – само махва с ръка, че е приключил с документите, когато някъде иззад мен на висок глас се започва едно роптаене, че се мотая, а те седят и ме чакат. Изведнъж любезната усмивка изчезва и митничарят проточва врат през гишето. Поглежда намръщено и вика на някого: „Лаааако, само полааааако!“. Понечвам да се отдръпна, но човекът с жест ми показва да си се опаковам тук и хич да не ми пука! Нахвърлям надве-натри нещата по себе си и се премествам двайсет метра напред. Спирам отстрани, да се доопаковам като хората и да пусна един смс на Поли. Уговорката е да се отбелязвам със смс чат-пат, за да знае, че съм жив и че не са ме изяли вълците или разните му там балканци. Минава групичка ученици. Оглеждат ме с нескрит интерес и говорят нещо за мотора. Поздравявам ги. Момчетата ми се ухилват, ако и нищо да не казват, а момичетата минават като товарния влак през гара „Надежда“. Нрави.... Балкански нрави... Мюсулмански нрави...

[forry]

От: Имало едно време...

При мен точно обратното - Югославия бе последната от европейските соц страни, в която отидох А в Куманово комай вече по-лесно на албански ще се разбереш отколкото на македонски...

[s_s1]

От: Имало едно време...

Яко!
Ударих го на размисъл... и м Крива паланка, и в Куманово през 1972 или 1973 година се разбирах на български език, че тогава за друг език не бях и чувал, а и на български не можех и да пиша. Но пак се разбирах без проблеми и реших, че и в другите държави знаят български, о говорят като шопите.
СФРЮ беше първата държава различна от Бг, която посетих.

[forry]

От: Имало едно време...

06-ти Май – нейде из Македония.

Пуснал съм по баира по инерция и се рея на зиг заг из пустия път. Тихо е. Чувам само звука от търкалящи се гуми. В околовръст, докъдето погледът ми стига няма жива душа. Пуста и Македония! Дека са и людете, бре?... Изведнъж ме напушва смях. Сещам се за „Луно, луно, земльо македонска” и ред други вицове и шеги по отношение на нашите мили съседи – македонците... И естествено, изневерявам на първия принцип на Фори – да не говоря много много за политика в чужбина! Ама пусто като съм у тая земля македонска, все за политика ме избива! Щото то...

Сещате ли се, мили деца, за тая приказка, с която започнах? Тая...на Кустурица? Дето имало едно време една държава...Сетихте ли се?

Та, имало едно време една държава. Тя била нито на изток, нито на запад, била нито с изтока, нито със запада. Уж била социалистическа, ама не съвсем. Уж бяхме братя славяни, с един строй и идеали, а нас там много много не ни пускаха... Уж имаше желязна завеса, ама за гражданите на Югославия тая работа не важеше кой знае колко... Живееха си къде повече или по-малко дружно в нея и сърби и хървати, и албанци, и бошняци, и словенци, та и македонци. Да де ама Тито се спомина, Горбачов се продаде на предшествениците на О’бама-та и лека полека уж единната страна изпадна в спиралата на разделението, разцеплението и на гражданската война. Извървиха се ред събития – казармите в Словения, патакламата в Босна – Мостар, Сараево, Сребреница, Пале, Горажде, Фоча... Република Сръбска Крайна. Вуковар. Ратко Младич. Небрежните натовски бомбандировки над Београд и Нови сад. Армията за освобождение на Косово, Грачаница, Митровица – оная косовската. Санджак. Църна гора. Измъчените напъни за автономия на Ниш... Косово. Прешево и онея с брадите. Буяновац...
И от цялата тая патаклама и хаос се пръкна не какво да е, а държавата Македония, мили деца! Бракята македонци трябва да се кланят доземи на така ненавижданите от тях сърби, защото точно сърбите създадоха това, което днес се нарича македонска държава и македонска нация. И щото бракята Кирила и Методия може и да са създали славянската писменост, ала бракята сърби у оня пограничен манастир – „Прохора Пшински” създадоха македонскиот език и нация... Макар че, продължавах да разсъждавам не за друго, а щото спускането му се не виждаше края, каква ще да е тая македонска държава, дето македонците в нея бяха малцинство, дето у цял свят беше известна като Формър Югославиан Репаблик ъф Маседония, или казано по нашенски Бивша Югославска Република Македония. Ама карай...пей сърце... Всъщност, беше ми жал за бракята македонци, щото освен, че ставаха смешни с тоя върл македонизъм и помакедончване на све живо, бракята имаха един много, много сериозен проблем и той се наричаше албански шовинизъм! Албански шовинизъм, радикален ислям, демографски бум на албанското „малцинство”, арабски пари и джамии, джамии, джамии... Защото Куманово, помнете ми думата, беше само началото! Онова Куманово, в което беше живял родният ми дядо преди войната – оная Втората. Само дето дядо ми за никакви македонци не ми беше говорил. Говореше все за българите в Куманово... Странно! Той дядо, лека му пръст, сигурно хич не ги е разбирал тея неща...

Спирам за кратко в Крива паланка. Градчето тепърва започва да се пробужда и е все още пусто и замряло. Гледам огромния македонски флаг, който се вее лениво на баира, правя две-три снимки, ей така за протокола и продължавам напред.



Пътят е станал още по-отвратителен от миналото лято, когато се прибирахме по този маршрут. Кръпка до кръпка, връз кръпка. Е, верно, дупки няма, но е ужасно друскащ и дразнещ – хванал съм се като удавник за сламка за кормилото и не смея да се почеша, та да не се озова набързо в нивата след поредната порция скок подскок!

Уморен от ранното ставане, студа и с размътен от друскавицата поглед и акъл, спирам нейде в нищото между Крива паланка и Куманово. Спирам на една отбивка край пътя да се полюбувам на изгряващото слънце и маковете в полето.



Мотая се около мотора, зяпам и се разтъпквам като се опитвам да сметна колко ли километра съм минал дотук от общо 800-те предвидени за деня? Гледам облаците в далечината и се моля да не вали! Не вали ли и 8000 ще измина без да ми мигне окото, хваля си се аз наум, докато окото ми, онова дето не трепва от някакви си километри, не фиксира нещо странно по мотора! В първият момент не мога да схвана какво точно ми е привлякло вниманието, но упорито съм се вторачил в кормилото. Мдааа.... пластмасовата тапа, оная дето крие някаква гайка на лявото огледало е отлетяла нейде в небитието по македонските друскавици и сега лъскавата гайка просто ми вади окото! Става ми криво... Не, че нещо, но тоя мотор за няколко карания, успях да му съсипя доста неща! Не знам аз ли съм мърляч, моторът ли си му е дошло времето или просто нещо съм карък? Поседявам известно време умувайки дали да не се върна да търся въпросната черна тапичка, но съзнавам, че това би било най-безсмисленото нещо, което мога да направя. Затова, някак механично, сътворявам друга безсмислица – изчоплям тапичката на дясното огледало и я прехвърлям на лявото! Сега лъсва гайката на дясното, но аз с удоволствие гледам лявото, което вече си е комплектовано! Е....сега мога да тръгвам! Път ме чака...

[forry]

От: Имало едно време...

Половин час по-късно.

Разхождам се по плаца на КПП-то, та дано някой най-после ме забележи! Зъбите ми тракат от студа, а тук е пусто и няма никой. Самотно и замряло е. Само някакъв драйвър на камион с някакви книжа под мишка, минава плаца диагонално отнякъде за никъде... Тук очевидно времето не е фактор. Земята е спряла да се върти и всички митничари рязко са слезли от нея. Минава ми за кратко безумната идея да се врътна и да си ходя, щото съм нещо като малко суеверен. Много тегаво ми тръгва това пътуване! Отивам до едната будка само колкото да се убедя, че е празна. Прекосявам няколкото метра до следващата. И там няма никой... Вече дори човекът с книжата не се вижда! И той потъна в забвение.

Подпирам се на мотора в очакване нещо да се случи. Опитвам се да се стопля на мижавите слънчеви лъчи в сутрешния студ. Съзерцавам и си мисля. Мисля си какво ли щеше да е ако бях тръгнал с колата вместо с Джуниър? Е как какво? Сега нямаше да тракам със зъби и хубавичко щях да му подремна докато някой реши да ми обърне внимание! Пфууу...ядно процеждам през зъби и махвам неопределено с ръка. Живец трябва! Живец си трябва, Фори! Мани ги тея глупости за тая консервена кутия! И кво? Да гледам света през стъклото? И кво ще усетя от аромата на свежа трева? На прясно окосено сено? На дъжд? На полските цветя? Айде моля ти се...

Някакъв човек приближава сънено към мен. Любезен и загрижен е. Отдавна ли чакаш? Не ти ли е студено? Е - отговарям дълбокосмислено и неопределено аз... Ето пасош, ето зелена карта, ето талон. Пълномощно трябва ли? – питам загрижено аз. Човекът вдига въпросително вежди и се усмихва подигравателно. Не казва нищо... Щото си имам – смънквам тихичко аз...

На македонската митница човекът зад гишето ме гледа строго. Зелени картон? Ммм? Имаш ли зелени картон? От тук нататък проумявам, че на всяка граница най-важният документ за митничарите е не паспорта, не талона на мотора, а именно зелената карта! Това беше нещото, дето през десетте митници, които минах тези два дни, живо вълнуваше всички. Даже на косовско-черногорската граница митничаря толкова прехласнат по зелениот ми картон, ме пусна да си ходя и аха да тръгна се провикна с цяло гърло – опа! Пасош, пасош! Заборавил пасош, йебем му....

Та подавам с ледено спокойствие така жадуваният от македонското митничарче докимент и с отегчение чакам човекът да свърши с проучването му. Гледам, че нещо го върти насам, па после натам, па го разгръща и загръща, па го гледа мълчаливо... Дека ти е печатот – пита момъкът. Е па не знам – отговарям небрежно аз – нема ли? Нема! – и ми завира зелениот картон под носа служителят. Защо нема? Защото някой е спал като го е правил – отговарям провлачено и без грам притеснение аз. Въобще не ме вълнува, честно казано! Пък и откъде да знам наистина защо аджеба зелената ми карта няма печат! И дали би трябвало да има такъв или просто митничарят се чуди как да ми изкрънка некое евро! Е... не е познал! Ако не ме пусне в Македония-та, оная бившата, оная бившо Югославската, просто ще се вратим, па ще си карам моторот преко Драговищица и оттам директно през Долно Уйно към сръбско! Аааа, море дреме ми...

Човекът явно видя, че ич не ми дреме, повъртя се, посука се, па отиде да пита началството що да ме прави. След минутка се върна, мълчаливо ми подаде безценното зелено нещо и без да продума дума вдигна бариерата! Бях допуснат в Македония-та! Каква чест! В интерес на истината, повече никой не отвори и дума за някакъв си печат върху зелената ми карта, та оставам с впечатлението, че това са някакви нашенски си номера! Ей такива някакви си – ако мине номера! Е....не мина.

[forry]

От: Имало едно време...

Лето Господне 2016-то.

Джурджевдан.

3.05 ч.

Котаракът определено не ме остави да спя. Не му се сърдя, но не го и разбирам. Не престана да ме ближе и души, а мустаците му гъдилкат, мръсника му с мръсник... А, ходи спи, ако си нямаш работа! Затова съвсем логично решавам, че приключвам със спането в този странен час и е време да захвана пътуването. Надигам се. Правя набързо някакво кафе, посъбирам сергията дето съм разпилял из цялата стая и с неудоволствие впервам поглед в раницата, с която се каня да пътувам. Нещо не ме кефи. Премятам я през рамо. Мдааа... Определено не ме кефи. Много е обемна. Много е тежка. А, не! Тая няма да я бъде! След кратка ревизия на оскъдното съдържание решавам да елиминирам най-същественото от багажа – изхвърлям дъждобрана! Не ми трябва и толкоз! Поглеждам със задоволство опразнената раница, гася тока в горската къщурка, паля мотора и...включвам на първа, подавам газ и Джуниър мръснишки гасне! Егаси! Сега пък какво му стана! Паля отново, като с половин око гледам димилката, която се стеле зад мотора. Правя втори опит да потегля и отново фалстарт! Моторът припуква, прекъсва и сякаш не му стига тяга, гасне. На третия опит му помагам с крака, като така полубутайки, полукарайки успявам да го добутам до спускането към града. За миг ми минава мисълта, че ако сега угасне ей там долу в подножието на баира посмъртно няма да мога да го кача обратно с тая липса на тяга, но бързо разсейвам мислите си с някакви философско неопределени абстрактни размисли от сорта на „чакай да го покарам по околовръстното, пък ако нещо, ще го закарам до гаража на Явор и после ще го мисля, ако върви ще го покарам до Дупница по магистралата да видя като е в обороти и на скорост като как ще се държи, пък ако не до Кюстендил, щото то нали докато съм в БГ-то няма страшно и прочие и прочие“...

Подминавам северното околовръстно, качвам се на магистралата и навивам газта колкото му държи душицата на Джуниър. Профучавам край спрялата край някакъв тунел патрулка, поглеждам в огледалата дали все още димя като стар дизел на баир и се радвам, че моторът няма термометър. Резултатът определено нямаше да ми хареса! Небето се е оцъклило, огледалата и визьора са запотени, а вън е кучи студ...

5.30 ч. Нейде край Кюстендил, Западна България.

Спирам на някаква бензиностанция. Развиделява се. Термометърът на бензинджийницата показва 5 градуса. Аз се паркирам внимателно до колонката и слизам бавно от мотора. Зъбите ми тракат. Ръцете ми се мятат в най-разни посоки като в пристъп на Паркинсон, а тялото ми се тресе от студа. Студ. Кучи студ! Опитвам се да кажа нещо на момчето от бензиностанцията, но ломотя нещо, което и аз не си разбирам. Егати! Чувствам се безпомощен! А е само пет градуса! А съм карал и в температури под нулата и валящ ме сняг! Ама беше млад, Фори! Млад беше, промърморвам си ядно наум, щото на глас и без друго няма да се разбера... Соча отчаяно резервоара та барем ме разбере момчето и се понасям с изтръпнали от студа крака и мяткащи се във всички посоки ръце навътре към топлото. Имам нужда да се стопля! Имам нужда да почина! Имам крещяща нужда от кафе, по дяволите!

Бавно и полечка се освестям... Моторът така съм си го оставил и да си седи до колонката. На никого не пречи... Момчето и момичето ме гледат с живо любопитство. Не е ли студено, викат... Много, отговарям скромно аз. Така де, няма какво да се правя на герой! От Търговище, а? – казва нещо момчето... Ъхъм – смотолевям аз, докато осъзная, че човекът съди за мен по табелата на мотора... Ъхъм...ъхъм...ехеееее, Търговище, ехееее...

Гаврътвам кафето почти на екс. Не ми се тръгва, но ми се ще да усвоя ранното ставане в нещо по-различно от кисненето по бензиностанциите. Ставам и с бодра крачка се засилвам към мотора. Е сега остава да не запали и ще е голям майтап! Щото майтапа си е майтап, ама като е на мой гръб нещооо....

Джуниър послушно пали. Изфорсирвам го и поглеждам назад. Пушек почти няма! Няма и помен от димилката от снощи и тази сутрин! Край! Връщане назад вече няма! Аз спийд моторист ли съм или лукова глава? Скачам със замах на мотора, подхлъзвайки се на някакво мазно петно, правя някакъв пирует и с триста зора се задържам отгоре му! Пфу...на косъм! Включвам на първа, давам газ и понеже не искам сега и да угасна при тръгването, навивам масура малко повечко, само дето не преценявам трите компонента определящи веселбата да е пълна – мазнотиите по настилката, студа и стогодишната задна гума (и сто и една годишната предна) и с гръм и трясък, свистене на задната гума и разходки в стил гигантски слалом се изстрелвам на пътя за Гюешево! Мигом забравям, че ми е студено. Рязко почвам да се потя! Сигурно ще да е от горещото кафе, казвам полугласно в каската, докато тайничко си плюя три пъти в пазвата! Мислено, естествено...

[s_s1]

От: Имало едно време...

Е аз вече изпих и ракията и виното за днес.
Но се надявам утре сутрин да покарам с фори пиейки първото за деня кафе.

[zoro-1]

От: Имало едно време...

Зареждам се и аз. До тук - много увлекателно!