От: Имало едно време...
В навечерието на Гергьовден.
Примъквам всичката екипировка към колата и победоносно се понасям към вдън горите тилилейски.( Почти) окончателно съм решил, че ще пътувам с мотора. Джуниър и аз. Само двамцата. Антикварна групичка. Кой от кой по-вехт...
Тъпото (новата служебна кола, заместила емблематичното Нещо) се поклаща по изровения горски път, а каската ми се търкаля по задната седалка и глухо се бие ту в едната, ту в другата врата. За миг ми минава през ум, че мога да си остана без каска, но ме мързи да спирам, за да я намествам... Карай... Ако я строша ще притичам до работата (25 км.) да взема резервната – тая от скутера. Така че без да се трогвам особено продължавам изкачването през гората.
Обяснявам на кучетата, че ще отсъствам съвсем за кратко и да наглеждат Тъпото някой да не го задигне, че го оставям на пътя (айде па сега и да го прибирам в двора!).
Скръъъц, жално изскърцват пантите на гаражната врата. Само се моля да не скъсам панта, че после ще трябва да подпра вратата до гаража да чака по-добри времена и заварка, щото сега да ходя да търся къде ми е спрея за ръждиви джелеза, че да я смазвам...
Сбутвам надлежно купените резервни свещи нейде при инструментите, събирам пластмасите на Джуниър, слагам му седалката, паля и бързам да го вадя от двора преди да е заваляло. За 16-ти път за днес... Имам съмнения дали опитът ще е успешен по простата причина, че пустият му двор е със солиден наклон, а някой инженерен гений е построил гаража именно в дъното на двора. На най-ниското естествено. За миг се замислям дали да не резна мрежата откъм комшиите и да изляза по естествения наклон на терена, но бързо се отказвам! Още ми държи влага как преди има няма месец, месец и нещо една вечер така геройски затънахме с Нещото в блатото, в което се е превърнал долния път, че чак се наложи комшията да идва с лопата да го изравяме и бутаме. С дружни усилия го изровихме и изкарахме, а комшията кротко и незлобливо отбеляза „абе, ти друг път минаваш бясно оттук, сега кво ти стана та затъна“... Плюс това Джуниър, да не забравяме, беше с уникални от антикварна гледна точка два-тринайсе годишни гуми, които и „за мъгла“ вече не ставаха, а аз исках да го карам по студовете и дъждовете по балканските чукари. Та, с две думи, надолу шанс нямаше. То, не че нагоре имаше де! Като прибавим и мократа почти половинметрова тревичка и джвакащата калчица под нея, нещата изглеждаха още по-розови.
Изчаках моторът да загрее добре, за да не угасне като тръгна да щурмувам баира, а и да започне да пуши по-малко, че нещо ми пречеше на видимостта и знаех, че имам право само на един опит! Не излезех ли на раз от двора, нямаше шанс! Прицелих се добре между дърветата (кой ли озеленителен гений ги беше нашляпал така шахматно на през метър из целия двор) , стиснах здраво кормилото и дадох газ! Джуниър изрева ядно и се изстреля нагоре и напред! За момент реших, че ще целна долната череша! А насам, а натам, задницата играеше като бесен бик насред испанска корида, а бикоборецът, демек Я, пуснах за стотни от секундата газта и моторът загуби тяга, прекрати лудешките си танци по поляната и спря на място. Навих отново, но усещах, че нищо не се случваше. Повъртях, повъртях на място задната гума и след като се окопа доволно в калта реших, че няма смисъл. Станах от седалката. Хммм, нещо им имаше на физичните закони! Двуколесното си седеше така както го бях оставил! Без да се накланя и без да пада... Имах два варианта. Да го върна обратно и да щурмувам повторно или да го оставя да си седи така като паметник на глупостта по средата на двора и да ходя да видя дали Кольо е заредил акумулатора на колата (Маршрутката, а не Тъпото, държа да подчертая) и да пътувам с нея. Тцъ! Не ставаше! Просто си представях как един съмнителен, много брадясал, тъмен балкански субект обяснява по митниците, че е тръгнал съвсем сам, със седем местна кола, у най-големия дъжд по Косово и Албания, на туризъм... Хехехе... А и си представях как утре времето рязко се оправя и става 45 градуса на сянка и блатото в двора рязко изсъхва и моторът се бетонира насред двора до следващия дъждовен сезон! Не, че нещо, ама щеше да ми пречи на косачката най-малкото...
С триста зора измъкнах гумата от калта и леко леко заднишком се върнах на изходна позиция. Прицелих се повторно и стартирах! Гумата отново се засука насам натам из двора, упорито не искайки да следва правата посока! Минах на косъм покрай разните му там дръве и точно, когато реших че ще спра отново, Джуниър геройски успя да стигне заветната цел. Дворът беше целият разоран. Тревата стъпкана. Моторът и аз покрити с кал. Подложих една дъска, за да не потъне степенката. Изфорсирах го два-три пъти, колкото да се убедя, че все така зверски продължава да пуши, врътнах му ключа и хлътнах вкъщи. Бях готов за път. По-подготвен не съм се чувствал никога. Затворих вратата. Навън останаха само Джуниър, двете кучета и Тъпото. Тежки капки започваха да барабанят по прозорците, липата извиваше клони от бесните повеи на пролетния вятър, а светкавици раздираха небето в далечината...
Обява
Свий
Няма добавени обяви.
Имало едно време...
Свий
X
-
От: Имало едно време...
Виното е тук, мезе има... готов съм и чакам...
Остави коментар:
-
От: Имало едно време...
4 дни преди Гергьовден.
Отново отварям със смесени чувства гаражната врата. Скърцането този път е зловещо. Имам лошо предчувствие. Давам на контакт, дърпам смукача, след което несигурно го връщам. След кратък размисъл отново дърпам и натискам бутона за старт. Чагър, чагър, чагър, чааааагър, баааааууууум... Дясното ми ухо писва и мигом дава заето. Поли вика нещо откъм къщата, но аз почти не я чувам. Айде, свърши се с пътуването, измърморвам под носа си, докато се сещам за репликата на Серго – „Добро утро, простак, дължиш ми шейсе лева!“. Мдаааа...гръмнал съм свещ(и). Само дето не дължа шейсе лева на Джуниър, щото свещите му чинят доста по-малко пари, но това не променя киселият привкус на ситуацията. Знам, че някъде имам резервни свещи от Брус Лий. Ще ги издиря и ще ги сложа, но тези дни задължително трябва да купя резервни, че просто си представям ако чуя това бааааауууум нейде по албанските чукари, откъде ли точно ще си купя свещи за мотор набор 83-та по албанските паланки и колиби...
Свещите са издирени и надлежно сменени. Гумите са напомпени, че този път чинно съм си донесъл и компресор за целта, но виж маслото ме домързява да се наведа да го погледна. Карай, викам си, като тръгна все някъде като спра ще се седя да му хвърля едно око...
Отново дърпам смукача и плахо натискам копчето. Кюта, кюта, кюта и моторът послушно пали. Оборотите нещо не ми харесват, работата на двигателя е нестабилна, абе с две думи има нещо не у ред в ситуацията. Подавам газ и гаражът за нула време се изпълва с гъст смрадлив дим! Ауспусите бълват като кюнец на кюмбе у цигански катун. Отново се замислям озадачено – абе, мама му стара, май не пушеше тоя мотор миналата година!? Да де, ама не е пален половин година, може нещо масло отнякъде да гори, може бензина щото е стар, видиш ли, може да обгаря нещо в ауспусите, абе може разни работи, де да го знам сега! Упорито го чакам да загрее и да спре да пуши, докато зверски ми люти на очите. Двигателят загрява, но ситуацията с димилката остава непроменена... Опитвам се да мисля прагматично. Викам си, е, поне кьорав комар няма да припари в околовръст...
Ден преди Гергьовден.
Щурам се насам-натам в опит да събера някаква екипировка. Всъщност си имам всичко, но проблемът е, че съм се разпилял на три места – в гаража, вкъщи и в другото вкъщи. Един Господ знае кое къде съм оставил при последното каране, което беше ехеее...нали.... Посъбирам едно друго. Каската съм я прибрал с все мухите по нея. Якето нещо май се беше поскъсало, но би трябвало да свърши работа. За момент се изкушавам дали да не тръгна с новата придобивка – яке тип „чистотата, бате“ – яркожълто, с фосфоресциращи ленти по него – въобще много шукаритетна придобивка, която бях придобил срещу крупната сума от 10.56 в нашенската силно конвертируема валута. Прибутвам шукарийката по-навътре в гардероба и залагам на старото и изпитано – любимото ми петнайсе годишно моторджийско якенце. Панталонът е толкова мърляв, че чак ме хваща срам и правя вяли опити да го позачистя с някаква мокро-влажна кърпичка. Ма модерна работа, ти казвам! Позамазах малко малко и реших, че е безсмислено да се хабя повече. И без това щеше да ме вали дъжд... Айде немаше нужда... Мернах някъде някакъв спрей за обувки и го изпръсках обилно освен върху водонепропускащите си (отвътре навън) ботуши и върху въпросните якенце и панталони. Естествено, още при първите признаци на дъжд се оказа, че спрея не чинеше пет пари! Всичко си пропускаше обилно и качествено! Сигурно беше правен в Китай...
Остави коментар:
-
От: Имало едно време...
ВладиЧ, нас ни е нещо като семейна черта Преди няколко години аварирахме с мотора по родния край и брат ми великодушно ми преотстъпи буса си, за да се приберем в София. Точно на второто село буса прегря и умря! Звъннах на брат ми, а той "Ееееей, сипи му вода! Източих му антифриза и съм забравил да налея!" А иначе половин час ми обясняваше кое къде му е и къде да ударя по вратата ако искам да смъкна прозореца, че левия фар се регулира с едно парче фазер под него, че задната врата се отваря с пирон, който седи еди къде си.... А за антифриза въобще не му дошло на ума видиш ли! След тази случка вече ми е навик като взема да карам чужда кола първо да вдигна капака да видя какво има и какво няма...
Остави коментар:
-
От: Имало едно време...
Отварям бира и чакам ...то в тоя сняг кво друго да правя
Остави коментар:
-
Имало едно време...
Дойде му времето да го завърша пустия му и пътепис, дето го пиша от има няма две години! Голяма част от него сте чели тук и там, предполагам, но все пак Ще го поствам на части, първо, защото традиционно обемът е доста голям за сметка на миниатюрното пътуване, второ ми се ще да го поизчиствам от разни дивотии, които не съм видял (или ме е домързяло да коригирам преди това) и трето - ще се пробвам да го поцензурирам, т.е. да поразкарам разсъжденията си, които биха предизвикали киселини в онея от колегите, с чуствителни стомаси на тема балканска геополитика. Ами...приятно четене!
П.п. Всъщност, държа дебело да подчертая, че навсякъде, където се говори за един моторджийски форум, НЕ СТАВА въпрос за този!!! Да няма недоразумения!
И така, мили деца... Имам удоволствието да ви разкажа една приказка. И тя като всяка приказка започва така...
Имало едно време Едно Време... Не, мили деца, това не е нашата приказка – това е Людмил Станев, а той няма място в нашата история!
Нека пробваме отново. Имало едно време един форум. Моторджийски форум. Пишели разни хора из него, карали си моторите насам-натам и живеели дружно и щастливо. Имало и една групичка мотористи, които също като другите си карали моторите насам-натам, само че, понеже не разполагали с достатъчно свободно време или кой знае по какви други подбуди, планирали пътуванията си на принципа „много каране, малко гледане, половинчато планиране и маршрутизиране основно далеч от утъпканите туристически пътеки“. Те наричали типа си пътуване „спийд туризъм“. Било им весело и забавно, но лека полека нещата се променили. Форумът замрял, мотористите се разпиляли като пилци наесен, започнали да се уговарят в разни фейсбуци и клубове по интереси, понакупили си сериозни мотори. Започнали сериозно да планират. Да карат тежко. Да се превръщат в тайнствено общество изпълняващо своите си ритуали...
И това не е нашата приказка, мили деца. Не е нашата приказка, защото негова милост разказвачът, си остана един обикновен смотан моторист, с един обикновен стар мотор, със старата хартиена карта и старото раздрънкано фото провесено на врата и хич, ама хич не се вписваше в редиците на модерните флагмани със скъпите мотори, модерните системи за комуникация и навигация и с камери по каските и моторите...
Нека потретим... За щастие... Имало едно време една държава. В нея всичко било мирно и спокойно, докато предшествениците на бараката О’бама не решили, че им е нещо скучновато и не решили да пренаредят игралното поле наречено Балкани. И започнала война. Най-страшната война, мили деца. Тази, в която брат брата си убива, за да сложи ръка върху контрабандните канали и правата върху масовата сръбска музика... И това, уви, не е нашата приказка. Това си е чисто и просто филм на Кустурица... А ние филми, мили деца, не гледаме, ние филмите ги играем...
Средата на април 2016-та.
В главата ми се заформя мъглявата идея да покарам ден, два, три. Естествено, подкокоросан от Поли, идеята започва да се избистря. Избистрям я дотам, че вече знам, че ще пътувам два или три дни по Гергьовден, ще е с мотора (ако не вали, ако запали, ако съм на кеф да го карам) или с колата, ако нещо от горните съображения наклони везните в нейна полза. Ще пътувам сам, защото Поли се очертава да е на работа, а и комай има някакви други ангажименти. Замислям се за момент дали да не пусна една тема у форума, ей тъй за пиниз, но бързо се отказвам – първо там почти никой не пише вече, второ ако все пак някой вземе, че се навие, а мен вземе, че не ми запали мотора да речем и тръгна с колата?... И не на последно място се сещам за култовата реплика на един спийд моторист – „хубавото време и добре избраният маршрут не са в състояние да компенсират зле подбраната компания“. Ок. Махвам с ръка и изоставям идеята...
Сега остава да избера маршрута. Напълно в традициите на доброто старо време планирам по следния начин. Значи, ако ходя с мотора, вариантите са ми два: 1. Да пътувам на изток и 2. Да пътувам на запад. Северът отпада, защото все пак в началото на май, най-вероятно ще е и без това достатъчно студено, че да ходя на още по-студено, а югът, защото на юг от България е Гърция, а аз в Гърция не обичам да пътувам.
Няколко дена съсредоточено съзерцавам гугъл мапса като нахвърлям мислено някакви хипотетични маршрути, докато накрая ми писва и решавам, че ще е нещо от рода на „абе тръгвам и въртя из Сърбия, Босна, Черна гора, Косово, Албания, Македония“, а ако времето се очертава много валежно просто завъртам в посока Румъния, Молдова и пустото му Приднестровие, до което все не успявам да стигна. Хубаво де, но с оглед на това, че ми се навърта някаква балканска валута в чекмеджето вкъщи (щото нали не сте забравили, че аз съм отвратителна ретроградна консерва и при мен това с банкови карти али бали още не е достигнало. Всичко е в брой, на ръка или кеш в съответната местна валута), бързо изоставям идеята за румънеску, чеушеску и другите им подобни и впервам взор на запад и разбира се в метеорологичните сайтове!
Краят на април 2016-та.
След като идейно всичко е вятър и мъгла, решавам все пак да хвърля и един поглед на превозното си средство – Джуниър. Първо – да се убедя, че все още е мое притежание, защото не съм надниквал в гаража комай от октомври миналата година. Второ – да му сложа новия акумулатор и да видя дали ще запали. Трето, да хвърля нещо като поглед на масла, гуми, туй онуй...
Отварям гаража. Вратата жаловито изскърцва. Джуниър си е в яхъра. Махам покривалото, почесвам се тук-таме, слагам новия акумулатор и правя опити да го запаля. Пали много трудно и пуши задоволително. Мъча се да се сетя пушеше ли така миналата година. Ами май нямам такива спомени... Леееко чувство на притеснение и съмнение се прокрадва в мислите ми и затова решавам, че съм приключил с подготовката си за пътуването! Гумите ми се виждат у ред, масло би трябвало да има достатъчно, фарът свети... Е....това е. Мятам покривалото и затварям вратата. А навън продължава да се сипе дъжд...Тагове: Няма
Активност за темата
Свий
В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.
Най-много потребители онлайн 8,787 в 17:37 на 21-06-23.
Остави коментар: