Имало едно време...

[forry]

От: Имало едно време...

Вишеград /с мостовете над Дрина/, Република Српска, Държавата Босна енд Херцеговина. Привечер...



Като се настаних в мотела първата ми работа бе да отворя пътната карта /оная на Босна-та/ и да видя като какви бяха тея два пътя за Вишеград! То вярно, че всичките пътища все към Рим водят /или пък беше Цариград?/, ама някак много съмнителна ми беше цялата тая история. Та отворих пътната карта с голеееемото сръбско знаме на нея и с акцент на Баня Лука /нямате съмнения дали си бях купил въпросното съоръжение от бошняците, от чекистите или от сърбите, нали?/ и вперих уморени от безсъние и от пролетния вятър очи в пътя Прибой-Вишеград. Мдааа, тривиално - пато „у лево“ минаваше през Рудо, а пато „у десно“ през Бело бърдо. От цялата работа все се стигаше до Вишеград, но неясно по какви съображения граничният ме беше прекарал през този „белобърдовския“, впрочем тесен планински път с множество завои, денивелации и китни гледки. Не, че се оплаквах! В крайна сметка след някой и друг километър нещата станаха някакси тривиални – излязох на главният път за Сараево, който ми беше доволно познат и о, да! – заваля! За 1657 път за днес! В крайна сметка пристигнах в заветния Вишеград доволно подгизнал, смъртно уморен и кисел поради предходните обстоятелства! Единственият плюс на ситуацията, виждах в това, че успях да се домъкна по светло, та щях да имам време да облека нещо сухо и топло и да поразкърша кокалаци по градския мегдан. Тъй де – плескавици, Йелен пиво, Дрина – е то къде другаде да си павкаш дрината, ако не поседнал на брега на Дрина. Видеше ми се тематично някак...

Мотелът, в който бях резервирал стая беше на сами главния път, непосредствено след моста, така че да няма шанс да го пропусна, а и да не губя време в това досадно лутане, което редовно си спретвах търсейки като гламав хотела, който бях уж идеално схванал точно къде се е позиционирал... Паркирах на паркинга до някаква лъскава местна пистарка, а киселите гъзета ме гледаха високомерно и коментираха нещо хилейки се подигравателно на вехтата ми машина. Теглих им един сиктир наум и хлътнах у входа на кафаната да диря някой, който да бъде така любезен да ме настани в покоите ми. „Някой“ го открих от раз, хич не беше любезен и се опита нещо да ми се прави на интересен и да ме цака в курса, настоявайки незнайно защо да му платя в сръбски динари. Сметнах мигом две и две и понеже крайният резултат ми звучеше точно като оная сметка дето „6 по 6 е 96 и 1 наум 12 =136“, та отсякох от раз, че ще заплатя точно и единствено в марки! Имах. Смяташе се лесно, а и в крайна сметка офертата ми беше именно в марки /о, каква изненада – във валутата на страната!/. Човекът се намръщи, хвърли ми един ключ и ме отпрати „ей там през оная врата“, а аз отидох да се поразхвърля /и зверя в картата/, твърдо решен, че и да умра от глад при тея кисели високомерници няма да ям и да си пия йелен-а...

Половин час по-късно

Нарочно минах отново през кафаната, въпреки, че видях директния вход /изход. Киселия беше там. Къде може човек да похапне и пийне пиво, а? – питам нагло аз, а човекът мига на парцали и не може да схване тъп ли съм или просто го занасям. Преди да може да ми отговори, хлопвам вратата от външната страна. Дали пък няма да си намеря мотора небрежно и „случайно“ съборен от степенката като се върна. Времето ще покаже...

Навън вече е тъмно. Вървя покрай реката. Небрежно. Без да бързам. Часът е нейде към девет, аз цял ден не съм ял нищо освен онова косовското „Месо“ за 5-те еврейчета, а в стомаха ми сто каба гайди свирят петата симфония . Подминавам къщата на Иво Андрич, подминавам полицейския участък и се отправям към оня прословутия мост – на Синан ли беше, на кой беше, така и не мога да се сетя.... Не се и напъвам много, много честно казано. Така и не я завърших тая пуста му история. Така и не ми стана никога тръпка и комай познанията ми за нея си останаха там някъде сред египетските фараони и династии...

Преминавам моста с бодра крачка. Има някакви табелки, ала бала, ама ако трябва да сме честни вече единственото, което ме вълнува е да си намеря някоя отворена кафана, да мушна някоя половин кило вешалица с ладно пиво и да се отправям към оная важна среща –срещата с кревата... Нещо хич не ми е историческо и хич не ми е забележително. Сигурно Вишеград е много хубав град /всъщност да, такъв е!/, сигурно и пустият му мост е да си такова и такованкото и архитектурата ама...бай ти Фори, лошия рокер, хич не му е духовно! Направо пот взе да ме избива от бездуховност подминавайки поредното затворено вече кръчме. Усещах се как постепенно забързвам крачка. Направо си подтичвах, когато зад един ъгъл видях затварящ магазин. Нямах избор! Нахлух като опълченците на Шипка, примолих се да ми позволят да си купя нещо набързо и о, чудо – позволиха ми!/ Просто си представях да нахлуя така у който и да е затварящ магазин у нашенска си София! Жална ми майка.../ и...след точно две минути бях излязал с два произволно избрани салама, един хляб и бутилка с вода. Кепенците хлопнаха след мен, а аз седях и гледах глупаво покупките си! Дойдох чак дотук за да ям салам и хляб в хотела ли? Егати! А цял ден точех лиги по прословутата сръбска скара! Погледнах жално бутилката с вода... На ти сега Йелен, на ти ладно пиво! В суматохата бях тотално изключил и вместо бира си бях взела бутилка „Сараевски киселяк“... Наздраве!

[forry]

От: Имало едно време...

Гергьовден, лето Господне 2016-то. На свечеряване. Прибой, Югославия.

Бях спрял на някакъв вял кръстопът. Имах леки съмнения за посоката, но всъщност, не това беше главната причина за престоя ми. Наслаждавах се! Наслаждавах се на дъждовните изпарения, на приятния гъдел от пролетните лъчи, на кристалния планински въздух, на влагата витаеща във въздуха... Няма по-приятно състояние при едно мотопътешествие, от това да спреш скапан от умора, да се любуваш на околните красоти, да вдишваш свежия, пълен с аромати въздух, да гледаш цветно, а не иззад замазаното от трупове на безброй насекоми автостъкло... Наслаждавах се, макар и спрял на някакво си тъпо кръстовище, в някакъв далечен провинциален град. Бях подпрял мотора почти в средата на пресечката и с ясното съзнание, че дразня и преча, дебилски не помръдвах, дори когато лелята с кански усилия и безброй маневри се опитваше да се прокрадне покрай мен, упорито избягвайки да ме погледне. Все едно заобикаля колче! Имах съмнения, дали няма да ме катурне барабар с мотора на земята, но и аз играех по нейната – съсредоточено гледах в картата, в околните баири, дърпах гневно от смачканата Дрина, но стоически стоях /егати егатито и лапсуса/ и се правех на разсеян! Интересни хора... След лелята, мина и някакъв си дядка с очукана Застава. Беше доста смел в маневрите, почти минавайки през изтерзаните ми ботуши. Очаквах да чуя цяла тирада цветни сръбски, но дядото само попита сухо „Проблем?“, „Ние проблем дяда!“ – ухилих му се аз и той отпраши в пресечката без повече да се вълнува от мойта скромна особа.

Вдишах още веднъж от свежия въздух и вместо да се замъквам лека полека към граничния пункт, който по всичките ми прогнози беше нейде в края на града, започнах още по-нахално да се разтъпквам и снимам околните баири



И маранята след пролетния дъжд. Не пропуснах и идиотските лилави цветя засети насред пътя



На кой ли му бяха притрябвали някакви си там цветя между платната за движение? Шибни му там една мантинела, или още по-добре една осева с блажна бяла боичка и това е! Цветя... Че па и лилави...

Махвам вяло с ръка да разкарам мислите за сръбското пътно озеленяване и впервам отново поглед в картата. На нея градчето Прибой си изглежда точно като замряло погранично поселище със статут на град, но ако допуснем, че можех да се доверя на очите си пограничното поселище си беше бая град!



Въпреки, че беше пусто като след чумна епидемия, тея многоетажните панелки навяваха мисли за голям, работнически и жив град.

Усещах как ме хващаше съня, умората и мързела, вследствие топлото пролетно слънце и многото километри, затова с неохота сгънах Сърбия-та в багажа, нахлузих каската и ръкавиците и ведро се понесох напред. Пай се Боснооооо, ида!

То ида, ида...колко ли па да ида! Тъкмо викам, ей сега като изляза от града и след някой си друг километър ще трябва да е границата и зяпайки разсеяно промишления пейзаж, през който се промушвам /демек цепя напред из индустриалната зона на Прибой/, най-ненадейно зад един плавен десен завой наскачам с пълна скорост на граничния пункт! Мани! Без малко да направя някой сакатлък! Ей тъй неволно... Ама те па и тея сърбянки да бяха сложили някоя друга табела – пай се, иде граница, туй, онуй, някой и друг полегнал полицай, а то какво?! Точно иззад завоя наскачам на някакво Т-образно кръстовище, на което има струпани два фургона от тея модерните – „бедствията и авариите“, две поувехнали от пролетния дъжд ли, от що ли не знам, знамена и някакъв крив знак „Стоп“ и те това е – ей ти я границата! Ама всъщност, какво ли се чудя? То за сърбите не знам колко граница беше тая граница – и отсам в Сърбия живееха сърби, и оттам в Босна /и Херцеговина/ и по-конкретно в Република Српска си живееха пак все същите тея сърби! Нещо като границата между Косово и Македония на Тетово – и отсам ми говореха на албански, и оттам ми говореха на албански, и отсам се вееха шиптърски знамена, и оттам се вееха шиптърски знамена... Колкото повече се задълбочавах в темата, толкова повече и сам себе си обърквах! Пусти му и Балкани!

Толкова се ошашавих от тея геополитически каламбури, че в пристъп на тъпоумие отговорих на запитването на граничния какъв съм, що съм и закъде съм с най-идиотското, което можех да се сетя – „Екскюзми мистър! Ай донт андърстенд ю!“. Абе, балканецо брадат, мани ги тея купешки енглезки дърдорения, кажи си му на чиляка тъй по нашенски едно „Йебем ли го издакле съм, брате! Йебем ли го задакле съм! Йебем ли го и како се зовем, пичку му материну!“... Па да си стиснем ръцете, па да теглим по една на световния капитализъм и на управниците ни в частност, па да плюем ядно встрани, подавайки си аз смачканата Дрина, той гъзарското митничарско Боро, па да обобщим мъдро новия световен ред с едно „к а т а с т р о ф а!“. Тъй де...на Балканите бяхме все пак!

Имаш ли зелени картон?-извива врат от будката граничния. Направо преживявах дежавю! Навсякъде вместо добър ден ме питаха за скапаната зелена хартийка! Имам – отговарям с досада. Дооообро, давай пасош! Човекът дори не поглежда дали съм му подал моя паспорт или тоя на папата, шибва му един печат нейде по страниците, подава ми пасоша и зелениот картон и ме изпровожда по живо, по здраво!

„Еееей, господине, накъде е Вишеград, бре?“-виквам изпод каската, гледайки тъпо Т-образното с двете указателни табели – едната „Вишеград у лево“, а другата „Вишеград у десно“. „Е как къде?“ – пита с почуда митничарят – у десно, разбира се! От какво пък точно се разбираше, мамка му?! А ходи я разбери тая пуста балканска логика...

[s_s1]

От: Имало едно време...

Винаги пускам двуколесните и не само по митниците. Те не правят задръстване, не заемат място и мотоциклетистите дават документите си докато поредното 4 колесно се намества така, че да може през отворения прозорец да се подадат и вземат обратно. А и мотоциклета няма врати и възможните тайници са доста по-малко отколкото на другите МПС-та.
Така, че не ми пречат и винаги им давам път.
А стила на разказа е уникален. Даже се кефя, че е валяло дъжд, та е станал по-колоритен разказа.

[forry]

От: Имало едно време...

Благодарско за пожеланията

А що се отнася до пререждането по митниците и т.н....ами всяко МПС с предимствата и недостатъците си! Предимството на двуколесното е да се вреш навсякъде, но пък и като вали дъжд имам вода и в гъза, като е студено се грея на ауспусите и те така...

[CarTest™]

От: Имало едно време...

Фори, благодаря за споделените преживявания!
Пожелавам ти през новата година, поне още месец пътешествие!

Май мотористите си мислят че навсякъде по пътищата, задръстванията и митниците са с предимство.

Дано не се срещнем на някоя митница, весело беше веднъж на влизане в Сърбия .... бяхме поне 50 мотора ....
А видиш ли ... имАло и друга митница ... винаги са по две ..... получили сигнал за пренос на дрога .... в некакви автомобили ....

[rosen_offroad]

От: Имало едно време...

...... Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, .......

Интересен пътепис, поздравления.


Само да вметна че ако си чакам на границата с часове на огромна опашка и ми дойде един двуколесен и се нареди най отпреде сериозно ще го отнесе


Най малкото ще му спретна огромен скандал и ще извикам всички митничари да го гепат за нещо.


Май мотористите си мислят че навсякъде по пътищата, задръстванията и митниците са с предимство.

[forry]

От: Имало едно време...

Гранични прелаз „Добраково“. 6-ти Май. Късен следобед.




Определено всичката четириколесна паплач се беше наредила пред мен. А тя хич не беше малко! Определено и напред в клисурата бръснеше як дъжд придружен с вятър, а аз засега имах привилегията да се „наслаждавам“ единствено на вятъра, чиито внезапни пориви постоянно се опитваха да ме катурнат барабар с мотора. Определено умората си казваше думата, щом някакви си ми там пориви можеха да ме клатушкат а наляво, а надясно...


Опашката почти не помръдваше. Аз естествено нервничех, защото времето напредваше неумолимо, а имах още път и още една граница и още път. И дъжд. И мноооого дъжд! Пробвах разбира се да се прередя елегантно по-близо до бариерата, но някакъв от четириколесните ми съопашници, започна нещо да фучи и да каканиже, а аз с най-непукистката си усмивка, въпреки, че всичко в мен вреше и кипеше и бях готов да спретна един трансграничен търкал, само му виках „А ю толкинг ту ми? А ю толкинг ту ми, АААА?“, а оня още повече почваше да се ежи и подскача. И тъкмо да стане интересно по балкански, дойде отнякъде някакъв киселяк с униформа и сложи ред на нещата – разбирай посочи ми почетното последно място в колоната с жест не търпящ възражения. „Последните ще бъдат първи, йебем тииии....“ измърморих под нос, че нещо нямах никакво желание да предизвиквам специално отношение към моята скромна особа! А митничарите това го можеха! Ох, как само го можеха...


6-ти Май 2016-та. Късен следобед. Дъжд. Сърбия. Дъжд.


От границата си тръгнах със солидно забавяне. Има няма час си отвисях. Дъждът в дефилето се лееше като из ведро /Егати клишето! Какви ведра в днешното 21-ви сенчъри съвремие,ама нейсе!/. Поривите на вятъра бяха доста резки и неочаквани. Имах съмнения, че мога да бера ядове с тоя духалник по тоя мокър път с тея достопочтени ретро гуми. Е, ще карам бавно и внимателно! След два завоя ще съм в дъжда! И без друго нямаше алтернатива,а и за днес нямаше да ми е сефте, та щях да си карам бавно и внимателно, да си свиркам „Ай уолкинг ин дъ рейн“, па довечера у мотела и без това нямаше какво друго да правя – щях да се суша. Да де, ама айде карай бавно у тоя порой, с тея натискащи те тирове на педя от Джуниър! Срамота! Тировете да ми дават зор, че им се пречкам! Щяха да видят те, ако беше сухо, ако не бях уморен и ако бях инвестирал 3-400 лв в гуми! Ех, как щяха да видят само...


Подозирах, че дефилето, което прекосявах е същинска красота по сухо и слънчево, но сега нито имах време да гледам, нито нещо се виждаше в непрогледната пелена, нито имах кеф да гледам каквото и да е, освен за отбивка със сушина, под която да се подслоня! Нъцки! Нямаше! Точно по този участък нямаше кьорава отбивка за дъждоспиране! Егати късмета! Пъплех с 40, тировете вече ме и изпреварваха, свирвайки ядно, ботушите ми джвакаха, настроението го нямаше никакво, умората вземаше превес над всичко друго...


Е в тоя точно момент съжалявах за тъпотията, която бях сътворил – бях си резервирал стая! Все се заричам да не правя подобни глупости и ей на-все така се случваше, че тръгвах с готова резервация в джоба. Сега ща не ща трябваше да достигна заветната цел – Вишеград. Не, че имах нещо против Вишеград, но някак твърде далечно и мокро ми се чинеше и комай доста безсмислено като цел като се вземе предвид фън фактора, дето се беше изпарил тотално! Все такава щях да я свърша... Трябваше ли да си напомням как резервирах хотел в Батуми, а моторът ни /легендарният Брус Лий/ изпадна в състояние на полуразпад с тенденции към цялостен такъв още в Ондокузмаис, нейде на 7-800 килиметъра от заветното Батуми? Трябваше ли да си напомням, че тогава Брус Лий дори не помириса Грузия? Още на Трабзон дясно, дясно и обратно... Трябваше ли да си напомням и за оная тъпотия с резервацията в Мукачево дето трябваше да карам намколкоси стотин километра по отвратителните украински пътища само и само да преспим в най-отвратителния хотел на света? Точно така! Разглобихме се от път, стигнахме по късна доба, просто преспахме и на следващият ден се разглобихме от път, само че наобратно, за да акустираме изтерзани в уникалният Камянец Подолски, с уникалното хотелче с уникалния квас в кръчмето под него. Спомнях си и резервацията в Тираспол. Звънна жената и пита „Ще идвате ли довечера?“ Викам и мчи как да няма? Естествено, че ще идваме! Няколко часа по-късно се чешехме умно по главите някъде из северна Молдова, насред някакъв си път, заобиколени от някакви си цигани, на 30 километра от някакъв си град, дето комай имало някакъв си майстор, дето видиш ли можел да поръча някакви си части от някакъв си Киев, дето бил на някакви си на 800 км... А резервациите в Малта, дето въобще и не отидохме? А в Копенхаген? В Малмьо? В Сафранболу?...


Криввам машинално в отсрещната бензиностанция. Време си беше да заредя, но и ми се ще да поизчакам дъжда. Силата му комай отмина. Остана някакъв остатъчен ръмеж и мнооожеството локви по иначе нелошия асфалт. Спирам на колонката, колкото да констатирам, че съм попаднал в най-неуютната бензиностанция с най-киселия персонал в цяла Сърбия. Гледат ме накриво. Преча. Дразня. Трън в очите съм. Зареждам, прибутвам мотора чинно встрани от пустите иначе колонки, плащам още по-чинно, пропускам си край ушите плоските подмятания от киселяците на смяна, взимам си нещо безалкохолно, дежурното кафе, паля обичайната за такива ситуации „Дрина“, облегнат небрежно на фризера за сладолед до входа. Дъждът се усилва и бръска някак странично точно в мен. Придърпвам се някак по-навътре без особен успех. Не ме ли било срам да пуша тука? Не ме е... От село съм и съм за малко, обяснявам на киселяка на чист български сочейки купищата фасове около мен. Не ме разбира. Не иска да ме разбере! Тегля му една тяхна наум и гася цигарата с рязък жест на джвакащия ботуш. Киселяка понечва нещо да каже, но в пристъп на благост ли, на какво ли, се въздържа. Дръпвам се встрани и ровя в картата. Не на телефона! В оная хартиената! Не сте забравили, че има и такива старомодни съоръжения, нали? Че аз съм старомодна консерва? Не сте,нали? Точно така. Отварям с отработен жест хартиената Сърбия, възползвайки се от бензинджийския фризер и смръщено гледам виещата се червена линия. Сега съм в Бродарево, трябва да прекося Приеполе, после има някакъв разклон за Прибой, да премина през самия Прибой и там някъде в необозримото бъдеще трябваше да пресека тая полуникаква граница между Република Сърбия и Република Сръпска, де юресубект на Конфедерацията Босна и Херцеговина, де факто...един я Господ знае! Нещото, което бях сигурен беше, че ми предстоеше още доста път предвид умората и дъждът упорито ръсещ околните баири. Доста път! И то път напълно непознат за мене. Точно оттук никога не бях минавал! Допих си кафето на екс, сгънах прилежно картата, екипирах се за норматив и с ряз и показване на недвусмилен трипръстов жест към персонала, се понесох извън бензиностанцията! Пътят беше пуст, а Бродарево замряло в пелената на пролетния дъжд...

[s_s1]

От: Имало едно време...

Размазващо пътуване, доставя неповторимо удоволствие, искам и още, и още... Балкански наркотик.

[forry]

От: Имало едно време...

The St. George’s day 2016. Somewhere…


Пътят през Църна гора, айде да си го кажем по модерному Дъ Репаблик ъф Монтенегро, минавам някак като в сън. Изморен съм може би. Недоспал съм определено. Отпуснах се след като напълних благоутробието с „ M E S O“ за 5 евро, а и ме напече слънчицето след като се спуснах в Рожайе. Апропо, в Рожайе откровено се загубих въпреки че бях минавал оттук сигурно 20 пъти в последните 6-7 години. Изтървах си отбивката ли, що ли, но минах по някакъв световно неизвестен път край града и после се оказа, че ща не ща трябва да пресичам целият санджакски хаос на Рожайе открай докрай, щото някак бях излязал точно от грешната страна на града...


Иначе Монтенегро-то този път някак не ме впечатли. Бях му се наситил ли, що ли, не знам, но го минах като на автопилот. Нито красивите зелени планини ме трогнаха, нито плавните /и не толкова/ завои, нито рехавия трафик, там където нямаше ремонти разбира се.


Знаех, че трябва да мина едни стотина километра докато вляза в Сърбия и си ги карах просто, щото трябва. Странно... Одъртяваш, Фори, одъртяваш... А може би просто Църна гора не ми беше тръпка. Вдигам машинално рамене, докато изпреварвам поредния влачещ се пред мен. Не бях пък чак толкова често идвал насам та да ми писне! Не беше това! Щото пътят София-Трън-Сурдулица, например, ми беше дотолкова познат, че можех да го мина със затворени очи /почти/, но всеки божи път, когато ми вдигнеха сърбите граничната бариера, завъртах газта на горкото добиче /което и да беше то/ и с пълна газ се понасях по дългата права, през селцето Клисура с оня гаден остър песъчлив завой и заизкачвах планината с готините плавни завои, последвани от остри обратни виражи и така нататък, и така нататък... И всеки път усмивката ми беше да ушите, и всеки път вдишвах чистия планински въздух с пълни гърди, и всеки път спирах на оня обратен завой, от който се откриваше панорамна гледка към Власинското езеро – онова същото, дето ходите да ядете плескавици и пържоли...


Отново вдигнах рамене. И Черна гора си беше красива – особено Которският залив и особено ако го спускате от планината откъм Цетинйе. Усещането е все едно се спускате от висините, а не карате по пътя! И Дурмитор е страшна красота, и каньона на Тара, и Плавското езеро и, и, и... Ама пусто нещо не ми беше тръпка, затова и просто за днес Църната гора си я сложих в графата „Скучен транзит“!


Внимавах да не си изтърва отбивката за Приеполе и вместо за сръпско да хвана към Подгорица! Знаех, че ако вляза в Беране, вече се е случило. А някак не ми се щеше! Първо, щото нямаше какви да ги диря в Беране и второ, щото времето днес ми беше особено кът! Бях убеден, че ще ме вали още, бях убеден и че сърбите ще се правят на интересни на границата, бях убеден и че Вишеград е далече. Мнооого далече от тук!


Разклонът при Беране, че не го изтървах, не го изтървах. Уцелих си го баш от раз, ама за сметка на това пътя след прословутият разклон какъв беше...мани, мани. Имах чувството, че всичките налични МПС-та на малката екологично-китна Църна гора са се нацвъкали точно пред, зад, около и срещу мен! И пъплеха бавно и безметежно... В колона по един. Понякога по двама – прибутвайки ме неособено деликатно по към банкета, че нещо им пречех на светоусещането комай. Не се занимавах с тъпаците естествено. Беше взело да ми става жега, щото си препичаше яко, а отдавна бях слязал от планините със снега и мъглата, отдааааавна бях се изсушил от дъжда дето ме пра преди снежния проход , а трите комплексни фактора /ЕГН-то, недоспиването нощес и умората от изминатите километри/ си казваха думата. С две думи спеше ми се яко! И за да не заспа насред пъплещата колона с всякакви местни и международни джигити, просто кривнах в някаква со никаква отбивка да се поразтъпча, пийна една...вода и барем малко малко ми поотмине умората преди да стигна до тегавата сръбска граница и очертаващият се вечерен дъжд. Щото си ми беше ясно. Квото било било – отсега нататък си ме чакаше дъжд, въпреки препичащото за момента слънце. Първо, щото всички налични метеосайтове, с които бях направил справка сочеха, че ще вали цяла вечер и второ абсолютно същото сочеха и черните буреносни облаци ееееей там далеч напред над сръбските планини. Плюх ядно встрани по повод очертаващата се мокра вечер и хвърлих око на ситуацията около мен. Готини зелени планини околовръст, липса на каквато и да било сянка на мърлявата от всевъзможни пликчета и пликченца отбивка, и уникалната гледка на някакви строителни машини долу в реката




Не бях впечатлен, но това беше единствената читава отбивка, която мернах. Позяпах тъпо крайпътните храсталаци, опитах се да отгатна какво ли точно правят машините там долу, след което спрях да си блъскам главата с тривиализми, щракнах една снимка на Джуниър насред пейзажа




И хванах пътя – и преносно и буквално. Мисля, че имах още двайсетина километра до граничният пункт и до дъжда. Абе, беше добре да мина преди да завали, че пътят комай минаваше през някаква клисура дето не знам къде ли точно щях да се крия, ноооо...квото дал господът на балканските пътища, да се свети волята му дъждовна! Бях се зарекъл, че няма да си тровя нервите с нищо. С Н И ЩО! Бях тръгнал на разпускащо пътуване. Точка.

[forry]

От: Имало едно време...

06.05.2016-та. Някаква измислена граница, някъде на Балканите.


На църногорската митница е пусто и животът е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири. Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.


„Еееее, здраво, друже!“ – провиква се незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон, друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже, доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари, па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна, когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се, бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“ Е да де, забравил си да ми видиш паспорта,това ясно, ама кому е нужно да се дереш така-говоря си наум, усмихвайки се любезно и подавайки услужливо пустият му заборавен пасош. Граничният продължава да си мърмори и хлътва в отсрещната сграда. А ние седим и се гледаме. Седим и се гледаме... От едната страна на ситуацията моя милост, от другата – обитателите на вехтата табуретка. И петимата ме гледат в захлас. В един момент започвам да си мисля, че са препарирани, а табуретката се придвижва на самоход. Усмихвам им се глупаво, защото ме побиват тръпки. Те са петима, а аз съм сам. Сам на чужда територия. И петимата гледат смръщено и злобно, а големите им бради, липсващи мустаци и ниско подстригани кратуни издават определена принадлежност. Не съм дете и знам какво е „Ал Кайда“ на Балканите. Е петима „Ал Кайда“ са се вторачили в моята особа и се опитват с поглед да ме изпепелят. Аз се усмихвам още по-идиотски и подхвърлям неангажиращото „Здраво! Како сте, момци?“. Момците не помръдват, само шофьорът започва нещо да ме сочи и говори. Сръбският му е по-зле от моя, а и говори тихо, монотонно и злобно. Нищо не му разбирам.... „Молим?“ и тирадата започва отново. Започвам да вдявам. И петимата неодобрително кимат с глави. Брадата викат хубаво, ама за да си истински праведен мюсулманин махни тези мустаци и аллах ще те възнагради! Понечавам да отговоря каквото ми е на сърце, но преглъщам и изричам само едно объркващо ги „аз съм под прикритие аркадашлар! Селям алекум, хайл Хитлер и вечна му памет на друже Тито!“ Грабвам си пасоша от граничния, паля и без да се мотая повече пришпорвам Джуниър по баира надолу към Рожайе...

Странно място са Балканите. За сетен път се опитвах да си изградя някаква концепция за населението обитаващо нашите ширини, но все не ми се удаваше. Спусках почти по инерция поради студа, мъглата и лигавия път и имах предостатъчно време за геополитически размисли. Тук всичко беше някак извън правилата. Някакви държави се рояха, цепеха, доразцеваха и воюваха къде тихо, къде явно една с друга, населението на всичките беше такава мешавица, че беше трудно за класифициране. Ей го и пустото му Косово, откъдето тъкмо се бях измъкнал. Уж се отцепиха, щото видиш ли били шиптъри и трябвало да си имат тяхна държава, ама на практика в нея имаше и сърби и санджакси бошняци и нарочените за македонци или българи горани... От другата страна на баира се гушеше Черна гора - държава-президент, или президентът с държава ако щете, който отцепи черногорските сърби с един подправен референдум и стана милионер за отрицателно време като така узурпира властта, та дори и сръбските спецчасти не успяха със замисленият атентат и свалянето му от власт чрез преврат. Руснаците естествено изкупиха крайбрежието, от което гушата на президента стана още по-дебела, а нагоре високо в планините – там където отивах, санджакските бошняци развиваха активно ислямска дейност, гонеща неясни цели. Може би искаха автономия за Санджак, може би искаха Велика Босна, а може би просто искаха да сложат ръка над каналите за дрога и оръжие на Балканите...

[forry]

От: Имало едно време...

Джурджевдан 2016-та.


Сред снегове и мъгли балкански.


Трасето „Пея-Рожайе“, апропо, е уникално! Казвам го за тези, които не са минавали оттам, както и за тези, които подценяват Косово като интересна от мотористка гледна точка дестинация. Пътят от равното се изкачва в множество серпентини от косовска страна, до височината някъде на Витоша примерно... Асфалтът е напълно приличен по всякакви стандарти, а шосето обичайно е относително пусто. Изключение правят някоя друга кола отвреме навреме, както и досадно пъплещите камиони натоварени с дървен материал и пресичащи планината в посока от Черна гора към Косово. На една от серпентините има широка отбивка с кръчмето „Те кула“ – онова с барбекю от стар бойлер, разположено в края на паркинга и малко по-нагоре следва косовският граничен пункт. Там е ясно „Мбаре, мбаре, отдакле, задакле и айде отшумявай нагоре по баира“. След граничните пътят става още по-екстремен, а природата околовръст още по-зашеметяващо красива. Това, ако сте случили трите месеца дето няма сняг около пътя де! От превала надолу, в черногорска посока, пътят значително се сговнясва и всъщност малко под най-високата точка на прохода се намира и самият черногорски пункт. И тук е отдакле, задакле и продължавате зашеметяващото спускане, докато не слезете ееееей там някъде надолу в речната долина, където се е скътало Рожайе.


Дъждът беше поспрял поне засега, а водата почти се беше оттекла с оглед на големия естествен наклон на шосето. Облачно си беше и сравнително хладно, но поне имаше видимост и не ми валеше в ботушите, така че се пробвах да се насладя на безкрайните серпентини нагоре по баира. Естествено, доколкото ми позволяваха вехтите гуми и мокрият път и онея с камионите, дето пъплеха с двайсет. С носталгия по някакви стари преживявания, пускам една тежка въздишка, подминавайки „Те кула“. Да, идеята ми беше именно тук да отбия за отмора, немюсулманска свинска пържола и турско кафе. Уви...един прави сметки, а дъждът му ги проваля! На КПП-то няма никой. Подмотват се една, две коли, но не са в моята посока. Митничарят е любезен и незаинтересован от мен. Имаш ли, вика, зелени картон за мотора? Имам, ама нали в Косово не важи? За какво ти е? - питам нетактично аз. На мен не ми трябва, ама оттатък баира ще ти го искат, та да не се връщаш след малко?-загрижен за мен или просто убиващ времето с лаф, споделя граничния. Казваме си още няколко приказки от чиста любезност и давам газ нагоре по баира. Доста път ме чака, а пътят напред е обвит в мъгла. Егати късмета! Мъча се да се сетя, имало ли е случай да минавам през този пункт и да не съм мръзнал като куче, или да не е било облачно или мъгливо? Е...не е имало такъв случай! Уви...и и днес няма да го има!


Джурджевдан 2016-та. Ничия земя.


Седя, премръзнал като куче. Гледам тъжно. Устните ми синеят, а зъбите тракат неконтролируемо. Ръцете ми са премръзнали. Без да свалям ръкавиците прибягвам към отработената тактика да върна живота в ръцете си, топлейки ги по най-примитивният начин – на ауспусите. Ебаааахти студа, както се провикваше пияният началник влак в „Хълмът на боровинките“! Каква я мислихме, каква стана. Сега викам като спра навръх баира в ничията земя, та като отворя едно гърло под пролетното слънце, та като подхвана едно ми ти „Proljec'e na moje rame slijec'e, Đurđevak zeleni, Đurđevak zeleni, Svima osim meni.“, та и косоварите на изток, па и санджакските бошняци на запад от баира, да разберат, че мечките са се пробудили от зимен сън... Теглих един сиктир на сръбско-турско-някакъв си, документирах преспите около пътя,





барабар с вехтите гуми на Джуниър





и плюх ядно по посока на лепкавата мъгла и мудно и без желание се заекипирах. Тъй де – бях мокър и премръзнал, гумите на мотора ми бяха почти набор, пътят солидно опесъчен, слънце взора не видеше от тежката мъгла, икиндия отдавна беше превалило, аз имах да пресека две граници и половина и Вишеград бе необозримо далече, но...животът беше прекрасен!

[forry]

От: Имало едно време...

13.00-14.30. Джурджевдан. Югозападно Косово. В надпревара с дъжда.

Метнах се на мотора и поех бавно бавно (заради тея с пушките по вишките най-вече и не на последно място заради легналите полицаи), обратно към лудницата и ориенталщината на Дечани. Егати контраста! Само на 4-500 метра един от друг, съществуваха две напълно противоположни реалности, два паралелни свята, две различни вселени. Делеше ги бодливата тел на оградата и шепа въоръжени до зъби военни.

Подминах и втората вишка с наредените зигзагообразно бетонни пирамидки, помахах и свирнах на войничето във вишката, но оня темерут дори не ме отрази! Не, че представителят на местното племе „Шумахеровци“ ме отрази по някакъв начин! Амииии! Глупости. Направо си се изнесе на ура пред мен с вехтата Джета без въобще да ме вижда! Че защо да ме вижда? Имам мотор, имам проблем. Карам трийсе годишна Джета – аз съм безсмъртен. Изпсувам грозно и на сръбски та барем фитипалдито ме чуе, ама нейсе...това не променя факта, че едвам не се убих в тая самоходна консервена кутия. Връщам рязко газта, още повече, че стигам заветното кръгово на мегдана на града. Тук движението продължава да е пъплещо-изнервящо. Съумявам някак да се включа в кръгчето. Разминавам се на косъм с един, втори, трети и се изплювам от другата страна в посока Пея. Тук пак отиграваме добре познатото „спри-тръгни“, но избор нямам. За миг се изкушавам да кривна в някаква пресечка и да търся алтернативно трасе, нооо...абе я да си карам по пътя, който познавам! Един Господ знае къде ще се набия у някой задънен сокак или някоя нива и само ще загубя ценно време. Поглеждам към надвисналите буреносни облаци над Проклетия. Мдааа...времето в момента определено е фактор! Беше ми ясно, че ще ме вали, но все пак напъна беше да мина максимално количество километри, преди да се случи неизбежното – дъжда...

Криво-ляво се измъквам от Дечани и започвам да осъзнавам, че тоя пустия мотор имал и други скорости освен първа! Да не повярваш...


Ранен следобед нейде из Югозападно Косово.


Небето е оцветено във всичките нюанси на сивото, вятърът се усилва с всяка минута, а над отсрещните баири гърми и светка. Буреносната прогноза се оказа не само прогноза. Щеше да ме вали! Определено щеше да ме вали! Лошото е, че нямам алтернатива. Дори и тук в равното да пропуснеше и пролетните бури да си останеха само по планинските върхове, аз реално трябваше точно оттам да мина. Маршрутът ми сечеше точно околните, прихлупени от светкащите облаци баири! Граничният пункт между Косово и Черна гора беше само един и се намираше еееей там някъде високо в планината!
Опитвах се да пришпорвам мотора доколкото ми позволяваха обстоятелствата и здравият разум. Поне да успеех да мина Пея по сухо! После щях да го мисля дали да спирам да изчаквам дъжда или да карам непукистски през него. Умувах докато тежки капки нарядко, но качествено се разбиваха в каската ми. Вятърът мяткаше клони, пепелаци и боклуци околовръст, аз бях хванал здраво кормилото, да не ме прати някой непредвиден повей в околните буренаци и се молех да не изтърва отбивката за околовръстното на Пея. Само да не изтърва околовръстното!

20 минути по-късно бях подминал града и бях на последното кръгово. Асфалтът беше мокър и хлъзгав, гумите на Джуниър на преклонна възраст, а аз все още чудещ се дали да се крия от дъжда или да продължавам смело напред! Подминах внимателно рисковият пътен възел и се бухнах във водната стихия!

Всемирният потоп се изсипа над главата ми! Намалих драстично скоростта. Намалих още скоростта... Намалих съвсем скоростта и вече пъплех с около 40, което си беше своего рода самоубийство, като се има предвид камикадзетата, които летяха по пътя. Те и в сухо време не ме виждаха, та да разчитам, че в дъждовната пелена ще ме видят...
Викам си, айде то е на облак. Ще отмине! Е то хубаво ама аз наистина нищо не виждах, каската ми се беше зверски запотила, като отворех визьора, за да имам поне минимална видимост над пътя, по който се движех, едрите дъждовни капки ме шибаха болезнено по лицето и примижвах срещу природните стихии и ефекта беше като със запотения визьор-нищо не виждах! А пък недай си Боже да се наложеше да спра по-екстремно (В Косово да ми се наложи да спра екстремно?!? Амииии?! Глупости! Как така екстремно? Тука? При тея благи и благовъзпитани люде?) с тея антични подобия на гуми не виждах как точно щеше да стане... Валеше от не повече от 5-6 минути, но аз вече усещах как вадички се стичат по мен. За съжаление от грешната страна! Въпреки супер, дупер нато технолоджи китайският ми анти рейн спрей, усещах как подгизвам с всеки изминал миг под дъжда! Ботушите ми отдавна бяха станали на самоходни аквариуми, якето пропускаше, панталона и той, комай само ръкавиците се държаха...за сега.

Бях мокър до кости! Бях гладен! Бях се много бързо отчаял от живота! Когато видях паркинга на някакъв съмнително гъзарски ресторант, грам даже не се замислих! Е то какво ли и да се замислям? То по тези земи всичко изглеждаше гъзарско-съмнително, така че с чиста съвест можех да спра! Свих дори без да пускам мигач към заветния паркинг. Зад мен някой изсвирка ядно, но мен това грам не ме трогна! Дори не можа да ме разчувства дотолкова, че да му отправя някоя нашенска... Спрях на паркинга. В локвите плющеше яко! Загледах тъжно тарикатите с колите. Тарикатите с колите гледаха неразбиращо, а аз бях сигурен, че от иначе шукаритетните масички в откритата градина, грам няма да се възползвам! Искам на сухо! Искам да хпана на сухо! Искам да направя всичко около мен във вода, но да съм на сухо...

Влязох в уютното кръчме с джвакащи ботуши. Чувствах се точно както Лимонадения Джо влиза в каубойска кръчма насред прерията! Ботушите ми издаваха странни звуци, от мен течеше вода и оставяше мокра диря по протежението на пътя ми, а всички присъстващи мигом замлъкнаха и се вторачиха в мен! Избрах маса за осмина и тежко, тежко се намърдах на парадното място. Кръстосахме погледи с дон Мафиозо, който подпрял ръце със запретнати ръкави на бара, извисяваше двуметрова осанка, премятаща злобно в уста някаква клечка за зъби, изви врат над тезгяха и впери злобен поглед в мен! Мдааа...наистина се чувствах като в дивия запад. Усмихнат мазен келнер, надхвърлил отдавна христовата възраст, тихомълком приближи, внимавайки да не би случайно да измокря част от финото му стокилограмово тяло.

„Мбаре, мбаре, нещо си туй си онуй си” – рече келнерът, а Донът продължаваше да суче врат иззад бара! Бях сигурен, че стиска с побелели пръсти карабината под бара и е аха-аха да ме очисти!
„Викам, брато, добар дан!”... А тишината вали във прозореца.... Или не! Това беше друга приказка... Мбаре, мбаре-то вдига безпомощно рамене...
„Абе, викам, гуд афтърнуун, гутен таг, счие румънещи?”, а нашият вперил поглед в мен, оголил зъби в 24 каратова усмивка, продължава да не вдява. Викам, моля ти се дай нещо да ям, че съм умрял от глад! А и навън вали, тъкмо да поспре! Отсреща никаква реакция... „Мийт? Фиш? Салад? Ам-ам?” Безпомощно вдигане на рамене! Ееее, не! Това беше някакъв майтап! „Дай нещо да ям, бре! Месо, месо!”... Човекът кимна разбиращо и отшумя нанякъде. По околните маси оживлението лека полека взе да се завръща. Само Донът продължаваше да ме следи внимателно...
Пооцедих малко водата от себе си, поне доколкото можах и лека полека живецът се завърна в мен. Посгрях се и тъпо загледах телевизора, за да не зяпам във продължаващият да ме зяпа втренчено Дон! То какво ли да му гледам на телевизора, като и тук основната певачица в програмата беше Ера Истрефи.... Ееееей, не, че имам нещо против момичето, но на пъпа ми излезе днес!
Огледах внимателно клиентелата на заведението. Кой от кой по-съмнителен. Тръпки ме побиха. Да хапвам и да се омитам! Да се омитам, да се омитам, ама вънка плющи та пътя не се вижда, а и манджата ми още я няма никаква, а и не мога да тръгна да катеря граничната планина преди да спре да вали! Е...не бързах за никъде. Като никога не бързах за никъде. Денят ми беше лежерен и безпланов. Имах да мина някакви 5 граници, някакви 800 балкански километра, но иначе нищо особено. Прогоних с досада мисълта, че имам някъде в Босна някаква резервация за спане, ама време имаше, а и Босна засега беше далече! Аз още Църна гора не бях стигнал, па после Сърбия, та чак тогава Босна... Ехеее....през девет планини в десета. Буквално!

Мбаре, мбаре-то донесе някакво съмнитлено блюдо. Така и не разбрах какво точно бях поръчал, но нещото, което бях получил беше някакво печено месо, което на вид можеше да е както от престаряла крава, така и от динозавър, гарнирано с някаква гарнитурка. Два-три варени картофа, четвъртинка доматче, увяхнала маруля-те такива разни работи... Добре, че келнерът беше съобразителен и с яденето беше ми донесъл чаша вода. Така де...да си преглъщам! То иначе нямах шанс! Е, по-жилаво и вмирисано месо не бях ял. Въпреки, че не съм придирчив, въпреки, че си бях яко гладен, рязах, дърпах, скубах, дъвках, но така и не можах да преглътна всичката тая подметка! А и бях чувал, че зъболекарските услуги били скъпи, та прекратих мисията „да сдъвчем някакси месото“, преди да са ми отхвърчали няколко зъба и да вляза в разходи! Непредвидени при това...

С оглед на намаляващият дъжд и напредващото време, а и не на последно място супер неконфортното място, в което се бях намърдал непоканен, реших да се разплащам и да си ходя. „Еееей, мистър, рачун плиииийз“ провикнах се аз, сецвайки Дон Шеф, който тъкмо вече ме беше опущил от поглед. Мбаре-то се довлече мързелешката веейки някаква хартия. Сметката демек. Поглеждам с любопитство, а тя по-постна от самото ядене! На голо листче хартия нашият написал „M E S O - 5E“. Ми така де... каквото му поръчали, това написал...
Хвърлих с досада пет евро. Не ми се видя скъпо, по-скоро скапано, за да струва толкова, но нито ми се спореше, нито имаше някакъв смисъл. В крайна сметка никой не ме беше канил тук! Сещам се как месец-два по-късно пак в Косово и пак с Джуниър, но този път с Поли, ядохме в някакво затънтено градче, в някакво миризливо кръчме пълно с работници, най-вкусното ядене, което бяхме яли скоро извън вкъщи и платихме смешните 7 лв...за двамата.

Навлякох подгизналите дрехи, нахлупих с неудоволствие каската и врътнах ключа на мотора. Е, сега щеше да е голям майтап да не запали! Не е да не ми се беше случвало! Още се сещах как миналото лято в Жабляк, след доста дъжд и влага, моторът просто сутринта отказа да даде на контакт и мигом ме беше припотил в прохланото утро. Врътнах с известно притеснение, но алелуя, ток имаше! Запалих, преджапах наводнения паркинг и внимателно, да не плонжирам образцово, излязох на шосето. Път ме чакаше! Път, баир и граница преди и след баира. Серпентини, гледка, студ евентуално. Онова кръчме „Те кула“ в подножието на косовския граничен пункт, баш на поредния обратен, докъдето имах тайната надежда да се добера преди да завали. Уви...дъждът ме изпревари.

[forry]

От: Имало едно време...

Малко след пладне. Манастир Високи Дечани. Косово.

След няколко минути бях в подстъпите на най-странният манастир в световната история! В дъното на пътя се виждаше вишка с някакъв въоръжен човек на нея, с чували с пясък и прожектор на върха, а под нея наредени на зиг-заг няколко бетонни пирамиди плюс легнали полицаи. Чувствах се все едно влизах в Пентагона! Долу в полето зад вишката се виждаха няколко монаси обработващи манастирските ниви. Сега дали сееха картофи или нещо по-конвертируемо само смеех да гадая! И то наум! Бях в район, в който да мислиш на глас не беше здравословно...

Подкарах бавничко след вишката. Бях кимнал на въоръжения аскер, който не ме отрази по никакъв начин, макар да бях сигурен, че ако бях изфорсирал Джуниър и бях изревал с пълно гърло „аллах у акбар”, реакцията щеше да е мигновена!

Сто метра по-натам, точно пред входа на манастира се виждаше друго укрепено съоръжение с чували с пясък покрай него, някакви антени по покрива, няколко въоръжени люде в камуфлажи, две военни джипки и някаква военна машина, до която аз непукистки се паркирах!

Загасих мотора, поразхвърлях се, като накачулих всичко по него. Егати! Имах най-охранявания мотор в цяло Косово! Сигурен бях!

Преборих се с изкушението да изрева на войничетата „Вива ла революсион” и да дръпна връзките на раницата, за да видя как ще реагират, но се спрях навреме! Ще вземат да пуцат, па да стане някой сакатлък, па после да пишат по две кофи мастило що са стреляли... Аааайде немаше нужда!

Приближих бавно до военното съоръжение. „Добар дан!”- изтърсих ни в клин, ни в ръкав, макар да ми беше повече от ясно, че войничетата не бяха славяноговорящи! „Бооонджооорно” – провлачено и с голяма усмивка ми отговаря старшията. И като се почна – кой си, откъде си, па закъде си.... Ааааа, искаш да видиш манастира? Риииийли? Ами дай да видим кво имаш у раницата, дай паспорта, дай да говорим с някой по станцията, па да те запишем у големия тефтер, вземи сега тоя пропуск, а паспорта ще ти върнем като излезеш! Брех! Странна работа! Верно все едно влизах у Пентагона, а не в манастир!


Манастирът беше уникално и магнетично място. Пристъпих с благоговение към портата, където вече ме чакаше цивилен служител със станция. Добар дан – смрънках смутено, а цивилният на чудесен английски ми обясни учтиво, но твърдо, че за моята сигурност, разбираш ли, ще съм „под око“ и че няма проблем да снимам, но че вътре в църквата е забранено и да не го правя. Попита и колко време ще ми е нужно, за да разгледам. Отговорих напосоки половин час... Човекът хлопна след мен манастирската порта, заключи я старателно, погледна отново пропуска, който ми бяха дали войниците, каза нещо на някого по станцията и ме проводи напред.

Виждах в дъното на двора мъж, който дискретно ме следеше с поглед и по-встрани още един, на входа на църквата още един и един, който се мъкнеше след мен на достопочтително разстояние. Чувствах се странно. Чувствах се като във военна база, каквато, апропо, на практика си беше манастирът, нямаше какво да се лъжем! Опитах се да се абстрахирам от всичко светско и военно и се потопих в магията на това място












Военните естествено не съм ги снимал. Не, че и щяха да ми позволят, а и не исках да се разделям с фотоапарата си скоропостижно. Поех дълбоко от кристалния планински въздух, хвърлих последен взор към това Божие място и лека полека се запътих към изхода. Половиният час неусетно бе минал, а не исках да карам цивилния да се изнервя и да идва да ме търси! Усмихнах му се любезно, кимнах учтиво за довиждане, когато човекът от службите заговори: „Господине, вика, много ми е приятно, че сте счели за уместно да посетите тази светиня – нашия манастир! Много се радвам, вика, дайте да Ви стисна ръката!“ – и това разбира се се случва на сръбски... А? Че къде ти остана енглезкия, дюд? И на какво пък да се дължеше тази невероятна трансформация от лошото към доброто ченге? Да е, щото си тръгвам без да се самовзривя или заколя един, двама, петима въоръжени до зъби монаси? Надали... Понякога са странни пътищата господни, що се касае за нашите балкански нрави – разсъждавах на глас, когато човекът сам даде ключа към загадката. Аз, рече цивилния, мислех, че сте македонец, а вие сте бил българин! Изхилих се наум, запазвайки ледено мълчание и благоприличие. Тея хора определено имаха някакъв проблем с македонците, но не знаех какъв! За сетен път някой сърбин ме бъркаше с македонец и се държеше противно, докато не разбереше, че нямам нищо общо с макетата! Айде, да не се любеха с шиптърите – ясно... Да не долюбваха бошняците – исторически оправдано... Хърватите-чекисти – съгласен съм, ама с макетата какво деляха не разбирах...

Казахме си още няколко приказки за вярата, истинските ценности, живота (йебем му майку фашистичку на американския юдеин дето клати света), човекът ми препоръча да намина и през Печката патриаршия, отново подаде ръка, този път за довиждане и хлопна тежката порта зад мен. Останах сам на плаца, заедно с въоръжените до зъби италианци и камара военна техника, укрепления и заграждения. Все едно току що излизах от базата ни в Кербала...

Пристъпих към блок поста. Въоръженият до зъби брадатко се показа навън. Подадох му пропуска, той хлътна обратно в бункера, моето чао увисна във въздуха и с провлачена крачка се затътрих към мотора. Всичко си ми стоеше там както го бях оставил! Има си хас да беше изчезнало нещо! Джуниър в момента беше най-добре пазеният мотор на Балканите! Бас ловях!

Тъкмо да започна да се екипирам и зад гърба си чух изсвирване. „Хееееей, сееееньоооорееее, пасапооооортееее, сеееньоооре!“. Голям съм тъпак. Бях си забравил паспорта при военните...

[Тодоров009 (Войводата)]

От: Имало едно време...

Увлекателно, бравос маладец!

[forry]

От: Имало едно време...

Вместо днес се оказа, че ще пътувам утре, та ето още малко от пътеписа

Едвам се включих в пътя. Егати движението, егати чудото! Поседях, поседях стиснал здраво съединителя, извивах врат ту наляво, ту надясно, гледах жално точещата се колона в посока Призрен, гледах и точещата се колона в посока Джаковица. Жално... Слънцето прежуряше, а в далечината над оная проклетата планина се събираха буреносни облаци. По мен се стичаха вадички пот. Засякох нагло един голф и излетях със свистяща задна гума на шосето! Е, крайно време беше! Погледах известно време в огледалата дали оня лумпен от голфа няма да ми го върне като ме прати в канавката да бера гъби, но той не реагира по никакъв начин. За мой късмет всъщност...


Имах може би двайсетина-трийсет километра до оня лудия град – Джаковица, дето трябваше освен да внимавам някой да не ме очисти на пътя, ами и да се ориентирам откъде да се отклоня за някакъв пункт на косовско-албанската граница, през който никога не бях минавал! Съответно и нямах хабер накъде ще трябва да хвана от централната част на Джаковица! А Косово ми беше пределно ясно, че е страната на липсващите табели! Че за какво са ти табели? Като не знаеш посоката и си някакъв си назадничав тип дето не ползва джи пи ес, щото още живее в каменната ера – спираш и питаш! Хем разнообразие, хем повод за контакт с местните, дет се вика! Южно от града имаше две места за легално пресичане на границата (а нелегалните бяха сигурно стотици, но това беше една друга тема, разбира се) и аз правех някакви хипотетично-криви сметки да вляза през едното, да покарам из албанските чукари едни 68 километра (разбирай минимум два часа яко каране!) и да изляза през другото легално място, там на баира над Тропоя



селцето с дяда ти ходжа, дето му ходихме на гости миналото лято. Защо щях да я правя тази забежка ли? С каква идея? С никаква! Ей така безидейно исках да увелича маршрута за деня с още две граници и два часа планинско каране из величествените планини на Северна Албания. Мнооого магнетично място, впрочем...


Същото по никакъв начин не можех да кажа за лудешкият ориенталско-балкански хаос, който ме блъсна като ураган право в гърдите, навлизайки в Джаковица. Хаос. Жега. Задръстване. Облаци с пепел. Очите ми бяха отворени на четиринайсет, щото все си мислех, че имам още дни за изживяване и още километри за изминаване. Някакси не ми се връзваще да приключа земния си път в това забравено от Аллах място в тази полунепризната държавица...


Съвсем естествено, се изгубих. Съвсем естествено спирах на сто места и въртях отчаяно поглед насам-натам и в крайна сметка, съвсем естествено, излязох от града в посока съвсем различна от планираната. Не ми се връщаше. Определено не ми се вреше отново в тази лудешка пътна игра, от която току що бях се измъкнал, още повече, че над проклетите албански планини определено ако не валеше, щеше да започне всеки момент... Не! Зачерквах Албания от днешните си планове и продължавах напред. Карах по някакъв селски път с много завои, лудешко движение и огромно количество съмнителни физиономии, които нагло ме зяпаха! Не мислех да спирам, а и не бях толкова безумно смел сякаш! Абе казано с две думи, не ми беше чавка изпила ума да се бутам зорлям между шамарите. Бях в един съмнителен регион (Балканите), в една още по-съмнителна „страна”, на хвърлей от най-съмнителната контрабандистка граница – косовско-албанската. Не! Спиране чак в манастира в Дечани!


Рекох и отсекох! Само дето не предвидих, че в самото Дечани ще се набия в най-адското задръстване, в което някога се бях набивал! Тясна главна улица с пъплещи едвам едвам миришещи на прегрял двигател автомобили, с безброй лутащи се без цел и посока пешеходци, колоездачи, скутери и всичко каквото можете да се сетите! Пъплех и аз с темпото на куца мравка и дори нямаше къде да отбия, а и нямаше особена файда от подобна маневра, защото не виждах шанс бутаницата да стане по-рехава някога! (Нямаше шанс, да! Два месеца по-късно отново минавайки оттам, бутаницата си беше все същата, сякаш никога не беше намалявала). За капак малоумника зад мен упорито се опитваше да ме качи на предната броня! Или се правеше, че ме няма, или беше откровен психопат! Не откъсвах поглед от огледалото в готовност да скоча от мотора ако прекалено ме натисне! За миг ми мина през ума, да спра и да сляза да му разбия носа, но ми беше ясно какво ще последва! Бях на чужда територия...


Двайсетина минути по-късно бях допъплил до градския мегдан, където имаше някакво партийно мероприятие с някакви големци. Все едно имаше сбирка на коза ностра – силно съмнителни хора с черни костюми и очила, с оръжие и зли погледи се забелязваха на всеки метър по целия площад. В единият му край се бяха подпряли на патрулката и някакви полицаи, а на другият край имаше юнпрофорска джипка... Тръпки ме побиха и побързах да завъртя кръговото и да се изнеса от центъра на града в посока манастира!