Изборът на маршрут започва винаги с уточняване на приоритетите ни. Аз се прехласвам предимно по чудесата, създадени от човешка ръка. Димо е дете на природата и предпочита нейните чудеса. Затова разговорът протича по следния образец:
Аз: Да видим Ефес!
Димо: Ефес е бира. Да покараме в пустинята!
Аз: Не е бира, град е, ще видиш!
Димо: Добре, добре, какво ще кажеш за Памир?!
В крайна сметка го докарваме до компромис - пак ще се обикаля море - морето, около което се е зародила европейската цивилизация. Кулминацията ще е остров Крит, където преди 4 000 години минойците са украсявали стените на дворците си с рисунки на делфини, акробати и красиви жени с голи гърди.
За да не е толкова „пенсионерско”, както се подсмихват някои от участниците в АлАкаба, Димо категорично отказва всякаква предварителна подготовка-хотели, разписания на фериботи и т.н. Оставяме децата на баба и в последната секунда решаваме да обърнем маршрута и да започнем от Турция.
Тръгваме болни. На мотора духа. Първата ни цел е Чанаккале - около 500км. На границата ни спохожда леко притеснение, че някой ще се досети за неплатената глоба на Димо от предишното му посещение в Турция. Никой не се досеща. Започваме с лингвистичните упражнения. Тешекюр. Афетолсун. Гюле-гюле. След Одрин ГПС-а го удря на произвол и ни прекарва през някакви прашни задънени села. Турция е мръсна, многоцветна и миризлива - атакува всичките ми сетива. Няма населено място без стърчащите предупредително минарета, няма височинка, от която да не се вее червеното турско знаме, няма помещение, в което да не виси образа на Ататюрк - вожда... Всичко това ме кара да се чуствам малко неуютно, навява ми объркващи спомени.
След залеза вятъра започва да става непоносимо студен. Чуствам се все по-болна. Започва да ме напуска пътешественическия дух. Към 21:00 спираме в Гелиболу, на 40 км. преди целта. Подготвена съм за пътешественическите неволи, но нощта в Гелиболу надминава всичките ми идеи по темата. Избор на хотели няма - те са три един от друг по мръсни и миризливи. Готова съм да легна и на земята, само да има одеяло. Топла вода? Ъ-ъ-ъ, днес няма, ама утре ще има, със сигурност. Предстои ми да разбера, че в Турция на топлата вода се гледа като на туристическа глезотия. Така седи въобще въпросът с хигиената. В първата предложена стая лампата не светва. Любезният домакин се събува и стъпва на чаршафа, върху който се очаква да легна, за да сдруса полилея. Хи, не свети. Друга стая. Свети, ама няма брава на вратата. Затискаме я с третото легло. При опита да вечеряме Димо получава бира в чаена чаша с чинийка отдолу. Малко след нас в хотела настаняват ято пингвини - така наричаме съществата с шлифери, шалвари и забрадки.
Ако ви се случи да минавате през Гелиболу - бързичко го подминете.
Сутринта изпитвам облекчение - гърлото не ме боли толкова, напускам Гелиболу и ми предстои да видя Троя. Спираме на крепостта Чанаккале - само ние сме и катеренето по стръмните, обрасли стъпала ме кара да се чувствам като дете.
Фериботът през Дарданелите струва 5 лири и отнема 10 минути. След Чанаккале се поизгубваме и излизаме на Троя изотзад. Тук ми хрумва, че гледането на исторически забележителности е като гледането на опера - трябва да си чел либретото, за да знаеш за какво става дума. Или да наемеш някой, който знае за какво става дума. На това пътуване аз съм екскурзоводът - поизваждам от паметта си това-онова, останало от учебниците по история на изкуството, прочела съм либретото.
Разказвам набързичко историята за хубавата Елена и преминавам към най-интересната история около Троя - тази за откриването й. Прочетох я като дете в една книжка, която сега чета на сина си - „Азбука на малкия археолог”. Историята е за едно дете, което имало голяма мечта. И така:
Имало едно време едно малко момче на име Хайнрих Шлиман, което се родило в семейството на беден немски пастор. За една Коледа момчето получило книга - „Илиада” на Омир. Шлиман повярвал във всяка дума от книгата и решил, че един ден ще открие града на Приам. За това обаче трябвали две неща - знания и пари. С немска дисциплинираност момчето се хвърлило в изпълнение на плана. Научил 12 езика. Направил състояние за кратко по недотам честен път (например продавал нелегално оръжие по време на Кримската война). Обичал толкова много Гърция, гръцкия език и култура и всичко гръцко въобще, че се развел с първата си жена (рускиня) и решил да се ожени за гръцка девойка. Сред изискванията му били да е бедна, хубава, умна, да обича историята, поезията и пътуването. Негов приятел от Атина му изпратил снимки на 17 девойки и така Шлиман отишъл да посети София Енгастроменос. След кратко препитване по история на Гърция и след като София безупречно изрецитирала няколко пасажа от Илиадата, Шлиман разбрал, че е открил спътник в живота си.
Провел е разкопки на няколко места в Гърция (Итака, Микена), но голямото му откритие е заровеният град до малкото село Кумкале/Турция. Тези разкопки му струват много пари (наложило се да купи част от земята) и разправии с местните власти (с първите извадени камъни турците построили мост). Един ден изровил с ръце златни предмети. Набързо отпратил работниците и увил съкровището в шала на София. Преди да се усетят властите съкровището на цар Приам било изнесено първо в Гърция, а после в Германия (после руснаците го отмъкнали като военен трофей през втората световна война). Турците вдигнали страшна гюрултия, но вече било късно. Сега кражбата на съкровището е повод за екскурзоводите да наричат Шлиман дилетант, който с неумелите си действия е съсипал множество артефакти при разкопките...
Докато разказвам историята за археолога-авантюрист се питам, дали ако не беше той сега там нямаше да има само един баир, по който да се излежават козите на Кумкале. И още, колко деца имат такава мечта?
Иначе Троя е купчина камъни и един бутафорен кон, заради който туристите се разделят с 15те лири.
Поемаме към Бергама. Преди 4 години видях Пергамския олтар в Берлин и никакво гърло не можеше да сломи ентусиазма ми по повод срещата с древния гръцки полис Пергамон. Тук обаче Димо решава, че предварително планираните маршрути са за японците и свърва по някаква кафява табела. Тази част от Турция е зарината със забележителности в буквалния смисъл. Видях около пътя да се търкалят парчета обработен мрамор. Видях руини от храмове и акведукти, обрасли в растителност с единствена проявена грижа - кафява табела.
Теорията ми, че не може да се разгледа Всичко по пътя, както и влошаващото ми се здравословно състояние ми дават повод да се цупя целия ден. Още повече, че пак се позагубваме около някакъв циментов завод, на който дори няма кафява табела. Обядваме на брега в кръчма в затънтено село, което мечтае да стане курорт. В стените са вградени камъни с гръцки надписи, а опитите за декорация са довели до потресаващ кич. Меню няма, цени също, накрая получаваме листче с написана цифра, според мен съвсем произволна.
Стоенето на мотора вече ми причинява истински страдания, мечтая за чай и гореща баня. Много сме далече от Бергама, а денят си отива. Така достигаме крепостта Асос, която кой знае защо не е отбелязана като забележителност на нашата карта. Намира се над село Бехрам. От крепостта се спуска стръмен път надолу към морето, на края на който се озоваваме на прекрасно малко курортно селище с няколко скъпи хотела, настанени в старите каменни сгради. Още се цупя за променения план, но крадешком хвърлям по един поглед наоколо и в крайна сметка капитулирам - ще спим там. Зад скъпите хотели има малък пансион в 400 годишна прекрасно реставрирана къща с хубава и чиста стая. Топлата вода е от проточен бойлер, тоест няма.
На сутринта поемаме към главния път за Бергама. Пейзажът е фантастично красив. Природата изглежда необезпокоявана-небето е ниско и мрачно, а наоколо зеленото е направо нереално.
Виждам поляни, на които сякаш са изсипани кофи с макове. В същото време преминаването през селата е в другата крайност. Жените по селата са без изключение със забрадка - хиджаб и неизменния шлифер и влачат мръсните си крака в скъсани джапанки. Мъжете са дребни, черни и мустакати.
Бергама е първият цивилизован (по моите изисквания) град, в който спираме в Турция. По улиците се разхождат жени в дънки. Виждаме мъж и жена хванати под ръка. Красиво е и спокойно. Изкачваме хълма, на който са останките от някога великолепния йонийски полис.
Изпитвам страхопочитание пред естетическите потребности, които са имали древните гърци. Виждам, къде е стоял олтарът и отново се замислям дали мястото му е тук, където е създаден в пълна хармония с околната природа и духа на хората или в Берлин, където германците са построили около него музей и го пазят и обичат като истинско съкровище на човечеството...
Обядваме в града. Сервитьорът ме гледа в очите и пита мен, а не Димо, какво ще искам. Чуствам се комфортно, европейски. Да, ама няма женска тоалетна. Има само една - с два писоара. Подтискам въображението си и се яхваме на пътя към Измир. Не спираме, но почти падам от мотора, заради извития си нагоре врат- в небето над Измир има стотици хвърчила.
Аз: Да видим Ефес!
Димо: Ефес е бира. Да покараме в пустинята!
Аз: Не е бира, град е, ще видиш!
Димо: Добре, добре, какво ще кажеш за Памир?!
В крайна сметка го докарваме до компромис - пак ще се обикаля море - морето, около което се е зародила европейската цивилизация. Кулминацията ще е остров Крит, където преди 4 000 години минойците са украсявали стените на дворците си с рисунки на делфини, акробати и красиви жени с голи гърди.
За да не е толкова „пенсионерско”, както се подсмихват някои от участниците в АлАкаба, Димо категорично отказва всякаква предварителна подготовка-хотели, разписания на фериботи и т.н. Оставяме децата на баба и в последната секунда решаваме да обърнем маршрута и да започнем от Турция.
Тръгваме болни. На мотора духа. Първата ни цел е Чанаккале - около 500км. На границата ни спохожда леко притеснение, че някой ще се досети за неплатената глоба на Димо от предишното му посещение в Турция. Никой не се досеща. Започваме с лингвистичните упражнения. Тешекюр. Афетолсун. Гюле-гюле. След Одрин ГПС-а го удря на произвол и ни прекарва през някакви прашни задънени села. Турция е мръсна, многоцветна и миризлива - атакува всичките ми сетива. Няма населено място без стърчащите предупредително минарета, няма височинка, от която да не се вее червеното турско знаме, няма помещение, в което да не виси образа на Ататюрк - вожда... Всичко това ме кара да се чуствам малко неуютно, навява ми объркващи спомени.
След залеза вятъра започва да става непоносимо студен. Чуствам се все по-болна. Започва да ме напуска пътешественическия дух. Към 21:00 спираме в Гелиболу, на 40 км. преди целта. Подготвена съм за пътешественическите неволи, но нощта в Гелиболу надминава всичките ми идеи по темата. Избор на хотели няма - те са три един от друг по мръсни и миризливи. Готова съм да легна и на земята, само да има одеяло. Топла вода? Ъ-ъ-ъ, днес няма, ама утре ще има, със сигурност. Предстои ми да разбера, че в Турция на топлата вода се гледа като на туристическа глезотия. Така седи въобще въпросът с хигиената. В първата предложена стая лампата не светва. Любезният домакин се събува и стъпва на чаршафа, върху който се очаква да легна, за да сдруса полилея. Хи, не свети. Друга стая. Свети, ама няма брава на вратата. Затискаме я с третото легло. При опита да вечеряме Димо получава бира в чаена чаша с чинийка отдолу. Малко след нас в хотела настаняват ято пингвини - така наричаме съществата с шлифери, шалвари и забрадки.
Ако ви се случи да минавате през Гелиболу - бързичко го подминете.
Сутринта изпитвам облекчение - гърлото не ме боли толкова, напускам Гелиболу и ми предстои да видя Троя. Спираме на крепостта Чанаккале - само ние сме и катеренето по стръмните, обрасли стъпала ме кара да се чувствам като дете.
Фериботът през Дарданелите струва 5 лири и отнема 10 минути. След Чанаккале се поизгубваме и излизаме на Троя изотзад. Тук ми хрумва, че гледането на исторически забележителности е като гледането на опера - трябва да си чел либретото, за да знаеш за какво става дума. Или да наемеш някой, който знае за какво става дума. На това пътуване аз съм екскурзоводът - поизваждам от паметта си това-онова, останало от учебниците по история на изкуството, прочела съм либретото.
Разказвам набързичко историята за хубавата Елена и преминавам към най-интересната история около Троя - тази за откриването й. Прочетох я като дете в една книжка, която сега чета на сина си - „Азбука на малкия археолог”. Историята е за едно дете, което имало голяма мечта. И така:
Имало едно време едно малко момче на име Хайнрих Шлиман, което се родило в семейството на беден немски пастор. За една Коледа момчето получило книга - „Илиада” на Омир. Шлиман повярвал във всяка дума от книгата и решил, че един ден ще открие града на Приам. За това обаче трябвали две неща - знания и пари. С немска дисциплинираност момчето се хвърлило в изпълнение на плана. Научил 12 езика. Направил състояние за кратко по недотам честен път (например продавал нелегално оръжие по време на Кримската война). Обичал толкова много Гърция, гръцкия език и култура и всичко гръцко въобще, че се развел с първата си жена (рускиня) и решил да се ожени за гръцка девойка. Сред изискванията му били да е бедна, хубава, умна, да обича историята, поезията и пътуването. Негов приятел от Атина му изпратил снимки на 17 девойки и така Шлиман отишъл да посети София Енгастроменос. След кратко препитване по история на Гърция и след като София безупречно изрецитирала няколко пасажа от Илиадата, Шлиман разбрал, че е открил спътник в живота си.
Провел е разкопки на няколко места в Гърция (Итака, Микена), но голямото му откритие е заровеният град до малкото село Кумкале/Турция. Тези разкопки му струват много пари (наложило се да купи част от земята) и разправии с местните власти (с първите извадени камъни турците построили мост). Един ден изровил с ръце златни предмети. Набързо отпратил работниците и увил съкровището в шала на София. Преди да се усетят властите съкровището на цар Приам било изнесено първо в Гърция, а после в Германия (после руснаците го отмъкнали като военен трофей през втората световна война). Турците вдигнали страшна гюрултия, но вече било късно. Сега кражбата на съкровището е повод за екскурзоводите да наричат Шлиман дилетант, който с неумелите си действия е съсипал множество артефакти при разкопките...
Докато разказвам историята за археолога-авантюрист се питам, дали ако не беше той сега там нямаше да има само един баир, по който да се излежават козите на Кумкале. И още, колко деца имат такава мечта?
Иначе Троя е купчина камъни и един бутафорен кон, заради който туристите се разделят с 15те лири.
Поемаме към Бергама. Преди 4 години видях Пергамския олтар в Берлин и никакво гърло не можеше да сломи ентусиазма ми по повод срещата с древния гръцки полис Пергамон. Тук обаче Димо решава, че предварително планираните маршрути са за японците и свърва по някаква кафява табела. Тази част от Турция е зарината със забележителности в буквалния смисъл. Видях около пътя да се търкалят парчета обработен мрамор. Видях руини от храмове и акведукти, обрасли в растителност с единствена проявена грижа - кафява табела.
Теорията ми, че не може да се разгледа Всичко по пътя, както и влошаващото ми се здравословно състояние ми дават повод да се цупя целия ден. Още повече, че пак се позагубваме около някакъв циментов завод, на който дори няма кафява табела. Обядваме на брега в кръчма в затънтено село, което мечтае да стане курорт. В стените са вградени камъни с гръцки надписи, а опитите за декорация са довели до потресаващ кич. Меню няма, цени също, накрая получаваме листче с написана цифра, според мен съвсем произволна.
Стоенето на мотора вече ми причинява истински страдания, мечтая за чай и гореща баня. Много сме далече от Бергама, а денят си отива. Така достигаме крепостта Асос, която кой знае защо не е отбелязана като забележителност на нашата карта. Намира се над село Бехрам. От крепостта се спуска стръмен път надолу към морето, на края на който се озоваваме на прекрасно малко курортно селище с няколко скъпи хотела, настанени в старите каменни сгради. Още се цупя за променения план, но крадешком хвърлям по един поглед наоколо и в крайна сметка капитулирам - ще спим там. Зад скъпите хотели има малък пансион в 400 годишна прекрасно реставрирана къща с хубава и чиста стая. Топлата вода е от проточен бойлер, тоест няма.
На сутринта поемаме към главния път за Бергама. Пейзажът е фантастично красив. Природата изглежда необезпокоявана-небето е ниско и мрачно, а наоколо зеленото е направо нереално.
Виждам поляни, на които сякаш са изсипани кофи с макове. В същото време преминаването през селата е в другата крайност. Жените по селата са без изключение със забрадка - хиджаб и неизменния шлифер и влачат мръсните си крака в скъсани джапанки. Мъжете са дребни, черни и мустакати.
Бергама е първият цивилизован (по моите изисквания) град, в който спираме в Турция. По улиците се разхождат жени в дънки. Виждаме мъж и жена хванати под ръка. Красиво е и спокойно. Изкачваме хълма, на който са останките от някога великолепния йонийски полис.
Изпитвам страхопочитание пред естетическите потребности, които са имали древните гърци. Виждам, къде е стоял олтарът и отново се замислям дали мястото му е тук, където е създаден в пълна хармония с околната природа и духа на хората или в Берлин, където германците са построили около него музей и го пазят и обичат като истинско съкровище на човечеството...
Обядваме в града. Сервитьорът ме гледа в очите и пита мен, а не Димо, какво ще искам. Чуствам се комфортно, европейски. Да, ама няма женска тоалетна. Има само една - с два писоара. Подтискам въображението си и се яхваме на пътя към Измир. Не спираме, но почти падам от мотора, заради извития си нагоре врат- в небето над Измир има стотици хвърчила.
Коментар