Tweet
ЧЕРНА СВЕТЛИНА
Като че ли нещата скалъпени в последният момент винаги се получават. Та така и в тази студена, мразовита, ледено бяла зимна вечер се размислих, къде ще да е най-добре да половувам в краят на сезона през идващите два дни и спонтанно звъннах на мой приятел в град Никопол - Краси, като го поразпитах за състоянието на птичата популация тези дни в района с намек за един скорошен лов на патица и гъска. Ама той човека веднага разбра и директно получих покана да пребродим Дунав около града с неговата моторница и да се запознаем по-отблизо с тези птичи движения. Обаче на сам човек пътя тежи - та увещах и един друг мой човек - адвокат Нешо, двамата да навестим крайдунавския край. И готово - стана компания. В ранното съботно утро Нешо дойде и аз се покатерих в големият му джип с цялото си снаряжение. Тръгвайки метнах поглад и назад в купето - явно човека също бе имал известни съмнения кое да вземе, кое - не, та затова беше взел всичко. На задната седалка се намираше чувал пълен с патешки мюрета - класа, един гирлянд с всякакви свирки - примамки, някакъв странен бял чувал, като веднага се сетих, че е някакво за маскировка...само сетера отсъстваше, но за този тип лов кучето щеше да е повече. Снегът скърцаше под гумите на японския вседеход, фаровете ведро разкриваха околната белота, а ние някак си с много надежда и радост го усуквахме как щеше да премине това бъдещо приключение. Обаче преди последното село - Жернов, не стига, че още беше тъмно, ами стана и мъгливо. Та после стана и само мъгливо, защото единствената светлина идваше от фаровете и едва докосваше страничните очертания на пътя. С много внимание са добрахме до Никопол, като там мъглата бе доста по рядка и с няколко маневри из пустите и студени улици паркирахме пред къщата на Краси. Човека ни посрещна ведро, беше приготвил ободрително кафе, и на свой ред - изкарал джипче с прикачено към него ремарке с натоварена моторница. Краси също имаше ловно куче - рошав женски дратхаар, която кучица много добре съзнаваше ставащото и предусещаше, че този ден ще си е в къщичката и като така смесваше радостен до яден лай с ръмжене и скимтене, което ни накара да побързаме преди да е наскачал целият квартал върху ни! На източният кей с ловки маневри моторницата биде приводнена, ние натоварихме всичкото с което бяхме и се настанихме. Признавам Краси гледаше малко учудено товарите ни, но явно човека беше свикнал и с по-странни неща, така че не питаше нищо за това. А коритото беше за двама седящи - третият - аз, се настаних на кърмата в цялото си великолепие, поставих двуцевката в скута си и се приготвих за странни, къси движения, балансиращи собственото ми наличие и оцеляване там. Никога не бях го правил до сега. Нешо се монтира на лявата седалка зад мен, а Краси ловко прескочи назад към двигателя, който запърпори тихо след миг. Лодката леко се отдръпна от кея, носът ѝ се завъртя в посока тъмната речна мъгла и лекичко се наддигна. При звукът от плискането на водата пред борда изведнъж пулса ми отскочи и едва сега осъзнах, че това което е в мъглата по голямата река пред нас е едно ново, неизпитвано и върховно усещане за скромният ми ловен, а и друг, петдесет годишен и кусур живот. Никога не бях ловувал така - наглед простичко - отиваме с лодката до някое ловно място и там, както всеки път просто чакаме прелета. Ала не - лодката се плъзгаше все по-бързо, кърмата се изправяше и никак не можех да проумея мерака на Краси за по-мощен двигател. На практика не можеш да разбереш скоростта, защото нямаше /поне аз/ по какво да се ориентираш освен по водните пръски по лицето ми и насрещният вятър. Ала и двете неща бяха студени...не - бяха ледени. И, все пак, това оставаше някак си съвсем незабелязано на фона на прозиращата вече светлина. Макар и мъгливо, вече виждах от дясно силуета на брега - на около двайсетина метра, като осъзнавах колко високо е нивото на реката - беше придошла - много висока вода имаше тук. От бряг, който преди се е извисявал на метри над главата на къпещите се през лятото тук хлапета, сега се виждаха само скалите над този естествен плаж. С придвижването по течението, постепенно започнаха да се появяват силуети на птици, които се вдигаха подплашени от лодката. Имаше и патици, които шумно излитаха с крякане, но не ставаше за стрелба - да прикладваш бързо и да стреляш седнал от най-неудобната поза в която съм се намирал не беше добра идея. Изведнъж трепнах - от мъглата изплува огромен силует на птица - като от праисторическа действителност или декор на такъв филм. Познах го - пеликан, но не разбрах как се е озовал тук. Птицата най-невъзмутимо ни изтрая да я подминем и сви зад лодката. Краси ни просвети, че тук ги има и не са рядкост - просто екзотична красота за района. А малко след това преминахме и покрай три лебеда. Огромните птици запазиха известно хлъднокръвие при видът ни, но не издържаха и със стряскащ шум набраха по водата и се издигнаха крякайки.
За около двадесетина минути стигнахме до място на брега срещу едно от селата - Драгаш войвода, като Краси предложи на Нешо да слезе в едно малко заливче, като да разположи там мюретата, а той самият да заеме позиция до няколко храста разположени директно на брега, които при нормално ниво на реката, щяха да са нейде из вътрешността. Уговорихме се, когато улучи птица, да не влиза във водата /ненужно уточнение естествено/ а да се обади по телефона и ние да пресрещнем дивеча по водата с лодката. Речено - сторено - Нешо разтовари багажите и се зае с подготовката, а ние се плъзнахме още надолу по течението с надеждата да се приютим в новообразувано завойче, където да слезнем и се разположим по брега. Обаче първо брегът беше стръмен, второ снежен и не предлагаше никакво укритие. В същност за укритие можеше да се приеме самата мъгла - тя висеше на около десетина метра над главите ни, като плътен таван, а към водните ръкави, където се предполагаше, че ще кацват патиците имаше и добра видимост. Но преценихме, че ако Нешо удари птица, то няма да имаме време да се съберем и я пресрещнем във водата. По тази причина продължихме още около стотина метра доближавайки се до короните на потопени дървета на остров срещу брега и се вързахме за един клон. Течението леко движеше лодката опитвайки се да я подкара надолу, а това пък ни създаваше известни проблеми с прицелване и стрелба по евентуалните птици, които от своя страна неистово крякаха в мъглата над нас и незнайно по какво причина хич не слизаха надолу. От мястото, където бе Нешо се поде шум - тренираното ухо долавяше нескопосани звуци от свирки, които трябваше да наподобяват примамващо крякане на патица. Е - коментирахме тихичко това с лека насмешка - но и Нешо за първи път пробваше инструментите, така, че когато се чу изстрел от тази посока зяпнахме. Никак не можеше да се подразбере, че някоя птица се е вързала на тази какафония и се свила към мюретата. Факт - изстрела - сполучлив и след малко я видяхме по течението - обаче точно в средата на проливчето явно имаше силна струя и докато двигателя заработи и се приближим - тялото се мушна в короните на дървета зад нас и това сложи край на търсенето. Върнахме са на изходна позиция. Явно изстрела и шума, не останаха незабелязани - отвъд пространството с корони на дървета се чу звук на друга моторница, който се усили, но когато набилижи шумотевицата - двигателя угасна. Краси се усети веднага - колеги. Изправи се и извика силно, а аз вече набирах номера на Нешо. Белята като едното нищо беше готова - мюретата в мъглата всеки би приел за истински патици, а примамващия звук - Нешо бе подобрил уменията си, засилваха желанието на всеки ловец да изръси наличните муниции през дулото в тази посока. А там в храсталака дебнеше неподозиращия това Нешо. Нейсе разбраха се, двигателят отново изпърпори и хората си тръгнаха. Но в тоя студ и ние решихме, че след три часа е време да си се приберем. Отидохме отново до брега, Краси стъкми един хубав ловджийски огън, а аз пообиколих пространството до дигата. Следи - много следи от всякакви животинчета - от тази на голямо диво прасе, до сърни, лисички, чакали, котки...страничка от дунавският бряг.
Натоварихме багажите отново и решихме да се прибираме, защото мъглата отново се сгъсти и падна почти до водата. И точно при потеглянето от отсрещният ръкав се вдигнаха - двойка зеленоглавки - видях ги периферно, но Нешо, който бе заел моето челно място на кърмата, успя да се прицели и стреля - едната падна, а аз поведох другата, но спрях - дулото беше на десетина сантиметра от ухото му....това е един от ловните ми моменти с които се гордея - в бързината и улисията само и само да добия дивеча можеше и да натисна спусъка. Краси ловко приближи лодката и взе птицата - едър хубав паток. От златистите му гърди се процеждаше червена капчица и нищо повече. Но красивата глава беше увиснала. Поздравихме Нешо за безупречния рефлекс и изстрел и тъкмо потегляхме, когато я чух - току над нас прелетя сива женска патица, която за миг забави и отново изчезна в мъглата - нямаше време за прикладване и изстрел. Лодката послушно вдигна носа под строгият диктат на двигателя и ние поехме към кея на Никопол - Краси как се ориентираше и по какво, това си остана без отговор за мене. Когато намалихме за да преминем покрай един плуващ дънер я чух отново - отново прелетя над главите ни - оръжието ми беше по-удобно и се опитах да се извъртя за да стрелям, но силуета отново се стопи в мъглата. И тогава долових движението - отзад към двигателя беше сложен патока - бе вдигнал красивата си зелена глава и внимателно наблюдаваше небето зад нас - това което осъзнавах, че виждам беше черното му око с малка светеща точица отражение на околната мъглива сивина. Едвам го чух от шума на двигателя как изкряка - тихичко, без да откъсва око от висината зад нас. После завъртя човката си към мен и ме загледа.
Няколко минути по-късно вече слизахме на кея изапочнахме да разтоварваме. Изведнъж Краси възликна учудено и рязко. Посочи към задницата и двигателя - от пространството където видях за последно птицата към задният борд имаше червена следа от влачене. А патока не беше в лодката. И веднага бе дадено предложение да се върнем и да го настигнем и вземем - едва ли е отишъл далеч, а и сигурно вече бе мъртъв. Отказахме се - не биваше!
Тази случка бе в основата на коментарите в топлата стая където ни посрещна Лидка - жената на Краси, която бе направила фантастичен морунаж, който в съчетание с гроздовата греяна ракия беше чудесен завършващ обяд. Благодарихме от сърце на тези чудесни хора и си тръгнахме.
Пътьом Нешо ме попита дали да не се отбием на ясенските блата и да почакаме вечерния прелет. Не исках - беше ми чоглаво, защото това което видях ми докара много смесени чувства. Беше я чул и с последни усилия ѝ отговори и като, че ли не разбираше какво исках аз търсейки я на небето с пушката. Цялата им история на двойка, бе запечатана в проблясъка на черното му око и с последните си останали силици, бе изпълзял и потънал в реката стремейки се да я намери отново!
Естествените и простички неща ни учат да живеем в зелената къща!
19.06.2019 Анелин
Като че ли нещата скалъпени в последният момент винаги се получават. Та така и в тази студена, мразовита, ледено бяла зимна вечер се размислих, къде ще да е най-добре да половувам в краят на сезона през идващите два дни и спонтанно звъннах на мой приятел в град Никопол - Краси, като го поразпитах за състоянието на птичата популация тези дни в района с намек за един скорошен лов на патица и гъска. Ама той човека веднага разбра и директно получих покана да пребродим Дунав около града с неговата моторница и да се запознаем по-отблизо с тези птичи движения. Обаче на сам човек пътя тежи - та увещах и един друг мой човек - адвокат Нешо, двамата да навестим крайдунавския край. И готово - стана компания. В ранното съботно утро Нешо дойде и аз се покатерих в големият му джип с цялото си снаряжение. Тръгвайки метнах поглад и назад в купето - явно човека също бе имал известни съмнения кое да вземе, кое - не, та затова беше взел всичко. На задната седалка се намираше чувал пълен с патешки мюрета - класа, един гирлянд с всякакви свирки - примамки, някакъв странен бял чувал, като веднага се сетих, че е някакво за маскировка...само сетера отсъстваше, но за този тип лов кучето щеше да е повече. Снегът скърцаше под гумите на японския вседеход, фаровете ведро разкриваха околната белота, а ние някак си с много надежда и радост го усуквахме как щеше да премине това бъдещо приключение. Обаче преди последното село - Жернов, не стига, че още беше тъмно, ами стана и мъгливо. Та после стана и само мъгливо, защото единствената светлина идваше от фаровете и едва докосваше страничните очертания на пътя. С много внимание са добрахме до Никопол, като там мъглата бе доста по рядка и с няколко маневри из пустите и студени улици паркирахме пред къщата на Краси. Човека ни посрещна ведро, беше приготвил ободрително кафе, и на свой ред - изкарал джипче с прикачено към него ремарке с натоварена моторница. Краси също имаше ловно куче - рошав женски дратхаар, която кучица много добре съзнаваше ставащото и предусещаше, че този ден ще си е в къщичката и като така смесваше радостен до яден лай с ръмжене и скимтене, което ни накара да побързаме преди да е наскачал целият квартал върху ни! На източният кей с ловки маневри моторницата биде приводнена, ние натоварихме всичкото с което бяхме и се настанихме. Признавам Краси гледаше малко учудено товарите ни, но явно човека беше свикнал и с по-странни неща, така че не питаше нищо за това. А коритото беше за двама седящи - третият - аз, се настаних на кърмата в цялото си великолепие, поставих двуцевката в скута си и се приготвих за странни, къси движения, балансиращи собственото ми наличие и оцеляване там. Никога не бях го правил до сега. Нешо се монтира на лявата седалка зад мен, а Краси ловко прескочи назад към двигателя, който запърпори тихо след миг. Лодката леко се отдръпна от кея, носът ѝ се завъртя в посока тъмната речна мъгла и лекичко се наддигна. При звукът от плискането на водата пред борда изведнъж пулса ми отскочи и едва сега осъзнах, че това което е в мъглата по голямата река пред нас е едно ново, неизпитвано и върховно усещане за скромният ми ловен, а и друг, петдесет годишен и кусур живот. Никога не бях ловувал така - наглед простичко - отиваме с лодката до някое ловно място и там, както всеки път просто чакаме прелета. Ала не - лодката се плъзгаше все по-бързо, кърмата се изправяше и никак не можех да проумея мерака на Краси за по-мощен двигател. На практика не можеш да разбереш скоростта, защото нямаше /поне аз/ по какво да се ориентираш освен по водните пръски по лицето ми и насрещният вятър. Ала и двете неща бяха студени...не - бяха ледени. И, все пак, това оставаше някак си съвсем незабелязано на фона на прозиращата вече светлина. Макар и мъгливо, вече виждах от дясно силуета на брега - на около двайсетина метра, като осъзнавах колко високо е нивото на реката - беше придошла - много висока вода имаше тук. От бряг, който преди се е извисявал на метри над главата на къпещите се през лятото тук хлапета, сега се виждаха само скалите над този естествен плаж. С придвижването по течението, постепенно започнаха да се появяват силуети на птици, които се вдигаха подплашени от лодката. Имаше и патици, които шумно излитаха с крякане, но не ставаше за стрелба - да прикладваш бързо и да стреляш седнал от най-неудобната поза в която съм се намирал не беше добра идея. Изведнъж трепнах - от мъглата изплува огромен силует на птица - като от праисторическа действителност или декор на такъв филм. Познах го - пеликан, но не разбрах как се е озовал тук. Птицата най-невъзмутимо ни изтрая да я подминем и сви зад лодката. Краси ни просвети, че тук ги има и не са рядкост - просто екзотична красота за района. А малко след това преминахме и покрай три лебеда. Огромните птици запазиха известно хлъднокръвие при видът ни, но не издържаха и със стряскащ шум набраха по водата и се издигнаха крякайки.
За около двадесетина минути стигнахме до място на брега срещу едно от селата - Драгаш войвода, като Краси предложи на Нешо да слезе в едно малко заливче, като да разположи там мюретата, а той самият да заеме позиция до няколко храста разположени директно на брега, които при нормално ниво на реката, щяха да са нейде из вътрешността. Уговорихме се, когато улучи птица, да не влиза във водата /ненужно уточнение естествено/ а да се обади по телефона и ние да пресрещнем дивеча по водата с лодката. Речено - сторено - Нешо разтовари багажите и се зае с подготовката, а ние се плъзнахме още надолу по течението с надеждата да се приютим в новообразувано завойче, където да слезнем и се разположим по брега. Обаче първо брегът беше стръмен, второ снежен и не предлагаше никакво укритие. В същност за укритие можеше да се приеме самата мъгла - тя висеше на около десетина метра над главите ни, като плътен таван, а към водните ръкави, където се предполагаше, че ще кацват патиците имаше и добра видимост. Но преценихме, че ако Нешо удари птица, то няма да имаме време да се съберем и я пресрещнем във водата. По тази причина продължихме още около стотина метра доближавайки се до короните на потопени дървета на остров срещу брега и се вързахме за един клон. Течението леко движеше лодката опитвайки се да я подкара надолу, а това пък ни създаваше известни проблеми с прицелване и стрелба по евентуалните птици, които от своя страна неистово крякаха в мъглата над нас и незнайно по какво причина хич не слизаха надолу. От мястото, където бе Нешо се поде шум - тренираното ухо долавяше нескопосани звуци от свирки, които трябваше да наподобяват примамващо крякане на патица. Е - коментирахме тихичко това с лека насмешка - но и Нешо за първи път пробваше инструментите, така, че когато се чу изстрел от тази посока зяпнахме. Никак не можеше да се подразбере, че някоя птица се е вързала на тази какафония и се свила към мюретата. Факт - изстрела - сполучлив и след малко я видяхме по течението - обаче точно в средата на проливчето явно имаше силна струя и докато двигателя заработи и се приближим - тялото се мушна в короните на дървета зад нас и това сложи край на търсенето. Върнахме са на изходна позиция. Явно изстрела и шума, не останаха незабелязани - отвъд пространството с корони на дървета се чу звук на друга моторница, който се усили, но когато набилижи шумотевицата - двигателя угасна. Краси се усети веднага - колеги. Изправи се и извика силно, а аз вече набирах номера на Нешо. Белята като едното нищо беше готова - мюретата в мъглата всеки би приел за истински патици, а примамващия звук - Нешо бе подобрил уменията си, засилваха желанието на всеки ловец да изръси наличните муниции през дулото в тази посока. А там в храсталака дебнеше неподозиращия това Нешо. Нейсе разбраха се, двигателят отново изпърпори и хората си тръгнаха. Но в тоя студ и ние решихме, че след три часа е време да си се приберем. Отидохме отново до брега, Краси стъкми един хубав ловджийски огън, а аз пообиколих пространството до дигата. Следи - много следи от всякакви животинчета - от тази на голямо диво прасе, до сърни, лисички, чакали, котки...страничка от дунавският бряг.
Натоварихме багажите отново и решихме да се прибираме, защото мъглата отново се сгъсти и падна почти до водата. И точно при потеглянето от отсрещният ръкав се вдигнаха - двойка зеленоглавки - видях ги периферно, но Нешо, който бе заел моето челно място на кърмата, успя да се прицели и стреля - едната падна, а аз поведох другата, но спрях - дулото беше на десетина сантиметра от ухото му....това е един от ловните ми моменти с които се гордея - в бързината и улисията само и само да добия дивеча можеше и да натисна спусъка. Краси ловко приближи лодката и взе птицата - едър хубав паток. От златистите му гърди се процеждаше червена капчица и нищо повече. Но красивата глава беше увиснала. Поздравихме Нешо за безупречния рефлекс и изстрел и тъкмо потегляхме, когато я чух - току над нас прелетя сива женска патица, която за миг забави и отново изчезна в мъглата - нямаше време за прикладване и изстрел. Лодката послушно вдигна носа под строгият диктат на двигателя и ние поехме към кея на Никопол - Краси как се ориентираше и по какво, това си остана без отговор за мене. Когато намалихме за да преминем покрай един плуващ дънер я чух отново - отново прелетя над главите ни - оръжието ми беше по-удобно и се опитах да се извъртя за да стрелям, но силуета отново се стопи в мъглата. И тогава долових движението - отзад към двигателя беше сложен патока - бе вдигнал красивата си зелена глава и внимателно наблюдаваше небето зад нас - това което осъзнавах, че виждам беше черното му око с малка светеща точица отражение на околната мъглива сивина. Едвам го чух от шума на двигателя как изкряка - тихичко, без да откъсва око от висината зад нас. После завъртя човката си към мен и ме загледа.
Няколко минути по-късно вече слизахме на кея изапочнахме да разтоварваме. Изведнъж Краси възликна учудено и рязко. Посочи към задницата и двигателя - от пространството където видях за последно птицата към задният борд имаше червена следа от влачене. А патока не беше в лодката. И веднага бе дадено предложение да се върнем и да го настигнем и вземем - едва ли е отишъл далеч, а и сигурно вече бе мъртъв. Отказахме се - не биваше!
Тази случка бе в основата на коментарите в топлата стая където ни посрещна Лидка - жената на Краси, която бе направила фантастичен морунаж, който в съчетание с гроздовата греяна ракия беше чудесен завършващ обяд. Благодарихме от сърце на тези чудесни хора и си тръгнахме.
Пътьом Нешо ме попита дали да не се отбием на ясенските блата и да почакаме вечерния прелет. Не исках - беше ми чоглаво, защото това което видях ми докара много смесени чувства. Беше я чул и с последни усилия ѝ отговори и като, че ли не разбираше какво исках аз търсейки я на небето с пушката. Цялата им история на двойка, бе запечатана в проблясъка на черното му око и с последните си останали силици, бе изпълзял и потънал в реката стремейки се да я намери отново!
Естествените и простички неща ни учат да живеем в зелената къща!
19.06.2019 Анелин
Коментар