Tweet
ЗЛАТНАТА КЛЕТКА
В началото на този ловен сезон се уговарям с един познат съсед да открием подобаващо. И той и аз сме ловци, а той е и рибар. Аз не съм много по рибата, но обещавам да взема участие в приготвянето на импровизирана трапеза, като се подготвям от предната вечер с различни подправки, пазарувам различни неща необходими за един добър двудневен круиз около делтата на Искър. То беше трепет, то беше приготовление – на по толкоз години сме станали, а още ни е като за първи път – нейсе. Този трепет естествено се поема и от птичаря и кученцето върти опашката радостно, скимти и обикаля по дворчето възбудено. Съседа Ненко е по-възрастен от мен – попрегърбен, със сиви очи, права посивяла коса, отпуснати скули, спокоен и някак вглъбен в себе си. Говорили сме неведнъж – тази година се пенсионира, като социален работник – цял живот се е срещал с хорската мъка и неволи и това неизбежно бе дало отражение на вида му. Зарадвах се на оживлението, с което посрещна предложението ми за почивните дни – рядко виждана усмивка, въздишка на облекчение, трескаво пипкане в подготовка на раницата, палатката, фенера, посудата…И в ранната утрин поехме…еее наистина голямо удоволствие беше да посрещнеш първите лъчи на брега на древната река, да слушаш смяната на нощните с дневните обитатели полето, снизходително да плясваш някой досаден комар лепнал се на челото ти, кученцето да пърха наоколо и да се вслушваш в първите подвиквания на пъдпъдъка! Имаше ги. И така застанахме пред полутъмното стърнище прекръстихме се и тръгнахме. Излишно е да описвам душевната еуфория на хора чакащи този миг повече от половин година. Напредваме бавно, кученцето снове пред нас – застива, стреляме…ако е имало нирвана – ние бяхме вече напреднали в нея! Към 10 часа вече става твърде топло, птиците изчезват, а ние поемаме към брега на реката. Водата е придошла, но е кална – по Софийско имаше силни дъждове и нивото играеше ежедневно. Мътната вода определено отежняваше живота на рибата, да не говорим за въдичари. Самото място обаче е „разработено“ – пясъчна ивица на слаб завой преди реката да се влее в Дунав, наредени големи камъни в кръг за огнище, дълбоко набити две парчета от влакови релси оформящи място за чеверме или котле над огнището, равно място под върбова сянка за отдих. Ненко разтоварва тъкъмите си и започва с блогоговейно спокойствие да сглабя двете въдици, кепче, живарник и каквото там си имат рибарите. Макар и поуморен, аз съм по скубането на пернатия улов, но го правя без досада, а с усмивка и настроение – птичаря се е отпуснал до мен под върбата и с вещо око следи изкъсо дейността ми. Реката носи спокойствие, а от север се долавя и полъха на големия Дунав и човек се пита не бива ли да поживееш само за това…По телефона Ненко научава, че двама негови приятели от съседното село ще се присъединят към бивака ни съвсем скоро – баща и син. Аз лично се зарадвах – щеше да стане весело, а и винаги е интересно да срещнеш нови хора. Ненко казва, че са направили хубаво бяло вино миналата година и е много вероятно да донесат от него студено и съвсем в унисон с обстановката. Ала той помръкна – въздишката му чак ме накара да подскоча.
- Какво има ?
- Аа нищо…когато ги видя ми става малко тъжно! – и дотук по въпроса. Но това може да се усети – границата на интереса и аз спрях с питането. Продължих си със скубането мятайки по едно око на съратника, който вече пристъпваше към осигуряване на разнообразите на трапезата. Кучето също съблюдаваше, но моите действия…Когато приключих, установих няколко облачета, които определено разведриха обедната обстановка в района и се заех с приготвянето на пилетата. Определено изпитвах раздвоение между голямата и пълна газова бутилка или събирането на дърва за стъкмяването на огъня. Разума и глада надделяха и след малко поставих купешката скара над газовия котлон и започнах окончателното оформяне на пъдпъдъчето меню – обмазване, подправки….и други дребни кулинарни тайни и не толкоз тайни работи! В живарника на Ненко имаше няколко морунажа, но предпочитах да ги оставя за вечерта – имах котле за чорбичка, подправки за риба, фолио…все едни такива неща. В същото време дойдоха хората от селото. Изненадващо бащата беше с доста интелигентна физиономия, гладко обръснат, стегната фигура и разбиращ поглед. Младежа беше около двайсетте, двамата бяха простичко и функционално облечени за случая. Дойдоха с две моторетки от модерните, поздравиха, бащата прегърна Ненко и се здрависахме. Носеха естествено от бялото вино – много изстудено, носеха и сухи мезета, разставиха се набързо и хвърлиха на свой ред въдиците. После, както си му е редът, насядахме под върбата и се насладихме на речния бриз, много студеното вино, много вкусните пъдпъдъци и донесените мезета. Привечер ние с Ненко отново наобиколихме пеещото пъдпъдъче общество по близките стърнища, а двамата направиха огъня и на свой ред поеха инициативата по приготвянето на чорбицата. Ние бързо се върнахме, защото по полето все още жегата не си беше тръгнала, кучето някак вяло подхождаше към задълженията си, а и няколкото чаши вино определено ни накараха да се прибираме без дори да сме дали и един изстрел. Вечерта мина, както подобава – тези двамата бяха симпатяги – малкия извади китара, баща му се оказа народен певец, Ненко, незабележимо от мен, бе побрал малък акордеон…за мен останаха май само две лъжици с които да потропвам в дисонанс с изпълненията им. В късните часове, на тлеещите въглени вече разговаряхме бавно и отпуснато. Поинтересувах се, без да се съобразя с чутото през деня, от къде се познават. Младежа бе заспал в страни, кучето – малко по-далеч от него. Бащата каза, че Ненко е бил човека, комуто той дължи много през живота си през последните години. Беше странна история – човека работел в Либия на младини, работата била доходна – нефтодобив! Взел си булка от съседното село, стъкмили дом, тя забременяла. Родило се момченце – била радост, тържества…и тогава младия татко отново потеглил на гурбет. Случило се така, че непредвидени неща довели до там, че близо две години не могъл да се върне…далеч от очите, далеч от сърцето е казано. Когато се завърнал, къщата била празна – жена му заминала с друг мъж някъде в чужбина, с детето. Какво ли не направил да си я върне, да види поне сина си – но напразно. Запознали се на това място по рибарски работи с Ненко и след време социалния работник успял да стори невъзможното – уредил съсипания човек да осинови хранениче. Не след дълго в изоставения дом заживяло хубаво момченце, което някак си отведнъж грабнало самотния мъж и той се отдал изцяло на отглеждането му.
- Когато направи осемнайсе му казах – говореше тихо човека – може би се е досещал, но го прие спокойно, прегърна ме и от тогава, като че ли камък падна от главата ми. Сега ще ходи да учи, дано му тръгне училището, че иначе какво да прави тук из тези блатаци…
- Какви блатаци, бе човек ? – му отвърнах удивено – Я виж тая тишина и красота – Искъра тихичко шумолеше, ярки звезди блещукаха горе, щурците напираха, някъде се чу вика на нощна птица, далеч от Дунав се долавяше тихото боботене на корабен двигател… - ала той поклати тъжно глава!
Погледнах Ненко - на прегарящите въглени очите му блестяха странно – широко отворени, взрени в тъмата и като, че ли плувайки във влага. Мъжът го прегърна, притисна го до себе си, задържа го така, после отиде до спящия младеж и се сви уморено.
На следващия ден в късния следобед карах към града и осмислях изтеклите дни – отпуснах се, починах си, наситих се на ловните си и кулинарни страсти и се чувствах готов за новата седмица…някак си ми убягваше снощния разговор. Ала Ненко бе унил! Попитах го какво му е! Все пак нещата са се развили добре, той си беше свършил работата, всичко бе минало добре – предполагам, че още много такива нещо са минали през главата му и най – вероятно това даваше отражение на неговото състояние. С откъсването от работа постепенно спомените щяха да избледнеят.
- Добре е станало баче Ненко – помогнал си на човека, лика прилика са си, само дето винаги ще го гложди това, че някъде там е и неговия невидян син и винаги в сърцето му ще има едно незапълнено кътче – а?
Ненко се сви още повече, сивите му оче неподвижно следяха ставащото покрай пътя, после въздъхна и рече :
- Вярно, много нещо е минало около мен, ала това ще го запомня завинаги! Прав си като казваш, че винаги ще мисли и страда за истинското си дете. И винаги ще чака да почука на вратата му…докато е жив! И то защото мислех, че правя добро – добро до някъде - не е добро! Когато жена му тръгна с онзи, остави детето в дома за сираци. Така стана, че успях да го оправя човека…и той си взе сина, ала никой не му каза това тогава…и до сега не го знае! Тайна оставена в клетка с отворени врати е това, а не иска да излезе!
Анелин 24.08.2014 г.
Плевен
В началото на този ловен сезон се уговарям с един познат съсед да открием подобаващо. И той и аз сме ловци, а той е и рибар. Аз не съм много по рибата, но обещавам да взема участие в приготвянето на импровизирана трапеза, като се подготвям от предната вечер с различни подправки, пазарувам различни неща необходими за един добър двудневен круиз около делтата на Искър. То беше трепет, то беше приготовление – на по толкоз години сме станали, а още ни е като за първи път – нейсе. Този трепет естествено се поема и от птичаря и кученцето върти опашката радостно, скимти и обикаля по дворчето възбудено. Съседа Ненко е по-възрастен от мен – попрегърбен, със сиви очи, права посивяла коса, отпуснати скули, спокоен и някак вглъбен в себе си. Говорили сме неведнъж – тази година се пенсионира, като социален работник – цял живот се е срещал с хорската мъка и неволи и това неизбежно бе дало отражение на вида му. Зарадвах се на оживлението, с което посрещна предложението ми за почивните дни – рядко виждана усмивка, въздишка на облекчение, трескаво пипкане в подготовка на раницата, палатката, фенера, посудата…И в ранната утрин поехме…еее наистина голямо удоволствие беше да посрещнеш първите лъчи на брега на древната река, да слушаш смяната на нощните с дневните обитатели полето, снизходително да плясваш някой досаден комар лепнал се на челото ти, кученцето да пърха наоколо и да се вслушваш в първите подвиквания на пъдпъдъка! Имаше ги. И така застанахме пред полутъмното стърнище прекръстихме се и тръгнахме. Излишно е да описвам душевната еуфория на хора чакащи този миг повече от половин година. Напредваме бавно, кученцето снове пред нас – застива, стреляме…ако е имало нирвана – ние бяхме вече напреднали в нея! Към 10 часа вече става твърде топло, птиците изчезват, а ние поемаме към брега на реката. Водата е придошла, но е кална – по Софийско имаше силни дъждове и нивото играеше ежедневно. Мътната вода определено отежняваше живота на рибата, да не говорим за въдичари. Самото място обаче е „разработено“ – пясъчна ивица на слаб завой преди реката да се влее в Дунав, наредени големи камъни в кръг за огнище, дълбоко набити две парчета от влакови релси оформящи място за чеверме или котле над огнището, равно място под върбова сянка за отдих. Ненко разтоварва тъкъмите си и започва с блогоговейно спокойствие да сглабя двете въдици, кепче, живарник и каквото там си имат рибарите. Макар и поуморен, аз съм по скубането на пернатия улов, но го правя без досада, а с усмивка и настроение – птичаря се е отпуснал до мен под върбата и с вещо око следи изкъсо дейността ми. Реката носи спокойствие, а от север се долавя и полъха на големия Дунав и човек се пита не бива ли да поживееш само за това…По телефона Ненко научава, че двама негови приятели от съседното село ще се присъединят към бивака ни съвсем скоро – баща и син. Аз лично се зарадвах – щеше да стане весело, а и винаги е интересно да срещнеш нови хора. Ненко казва, че са направили хубаво бяло вино миналата година и е много вероятно да донесат от него студено и съвсем в унисон с обстановката. Ала той помръкна – въздишката му чак ме накара да подскоча.
- Какво има ?
- Аа нищо…когато ги видя ми става малко тъжно! – и дотук по въпроса. Но това може да се усети – границата на интереса и аз спрях с питането. Продължих си със скубането мятайки по едно око на съратника, който вече пристъпваше към осигуряване на разнообразите на трапезата. Кучето също съблюдаваше, но моите действия…Когато приключих, установих няколко облачета, които определено разведриха обедната обстановка в района и се заех с приготвянето на пилетата. Определено изпитвах раздвоение между голямата и пълна газова бутилка или събирането на дърва за стъкмяването на огъня. Разума и глада надделяха и след малко поставих купешката скара над газовия котлон и започнах окончателното оформяне на пъдпъдъчето меню – обмазване, подправки….и други дребни кулинарни тайни и не толкоз тайни работи! В живарника на Ненко имаше няколко морунажа, но предпочитах да ги оставя за вечерта – имах котле за чорбичка, подправки за риба, фолио…все едни такива неща. В същото време дойдоха хората от селото. Изненадващо бащата беше с доста интелигентна физиономия, гладко обръснат, стегната фигура и разбиращ поглед. Младежа беше около двайсетте, двамата бяха простичко и функционално облечени за случая. Дойдоха с две моторетки от модерните, поздравиха, бащата прегърна Ненко и се здрависахме. Носеха естествено от бялото вино – много изстудено, носеха и сухи мезета, разставиха се набързо и хвърлиха на свой ред въдиците. После, както си му е редът, насядахме под върбата и се насладихме на речния бриз, много студеното вино, много вкусните пъдпъдъци и донесените мезета. Привечер ние с Ненко отново наобиколихме пеещото пъдпъдъче общество по близките стърнища, а двамата направиха огъня и на свой ред поеха инициативата по приготвянето на чорбицата. Ние бързо се върнахме, защото по полето все още жегата не си беше тръгнала, кучето някак вяло подхождаше към задълженията си, а и няколкото чаши вино определено ни накараха да се прибираме без дори да сме дали и един изстрел. Вечерта мина, както подобава – тези двамата бяха симпатяги – малкия извади китара, баща му се оказа народен певец, Ненко, незабележимо от мен, бе побрал малък акордеон…за мен останаха май само две лъжици с които да потропвам в дисонанс с изпълненията им. В късните часове, на тлеещите въглени вече разговаряхме бавно и отпуснато. Поинтересувах се, без да се съобразя с чутото през деня, от къде се познават. Младежа бе заспал в страни, кучето – малко по-далеч от него. Бащата каза, че Ненко е бил човека, комуто той дължи много през живота си през последните години. Беше странна история – човека работел в Либия на младини, работата била доходна – нефтодобив! Взел си булка от съседното село, стъкмили дом, тя забременяла. Родило се момченце – била радост, тържества…и тогава младия татко отново потеглил на гурбет. Случило се така, че непредвидени неща довели до там, че близо две години не могъл да се върне…далеч от очите, далеч от сърцето е казано. Когато се завърнал, къщата била празна – жена му заминала с друг мъж някъде в чужбина, с детето. Какво ли не направил да си я върне, да види поне сина си – но напразно. Запознали се на това място по рибарски работи с Ненко и след време социалния работник успял да стори невъзможното – уредил съсипания човек да осинови хранениче. Не след дълго в изоставения дом заживяло хубаво момченце, което някак си отведнъж грабнало самотния мъж и той се отдал изцяло на отглеждането му.
- Когато направи осемнайсе му казах – говореше тихо човека – може би се е досещал, но го прие спокойно, прегърна ме и от тогава, като че ли камък падна от главата ми. Сега ще ходи да учи, дано му тръгне училището, че иначе какво да прави тук из тези блатаци…
- Какви блатаци, бе човек ? – му отвърнах удивено – Я виж тая тишина и красота – Искъра тихичко шумолеше, ярки звезди блещукаха горе, щурците напираха, някъде се чу вика на нощна птица, далеч от Дунав се долавяше тихото боботене на корабен двигател… - ала той поклати тъжно глава!
Погледнах Ненко - на прегарящите въглени очите му блестяха странно – широко отворени, взрени в тъмата и като, че ли плувайки във влага. Мъжът го прегърна, притисна го до себе си, задържа го така, после отиде до спящия младеж и се сви уморено.
На следващия ден в късния следобед карах към града и осмислях изтеклите дни – отпуснах се, починах си, наситих се на ловните си и кулинарни страсти и се чувствах готов за новата седмица…някак си ми убягваше снощния разговор. Ала Ненко бе унил! Попитах го какво му е! Все пак нещата са се развили добре, той си беше свършил работата, всичко бе минало добре – предполагам, че още много такива нещо са минали през главата му и най – вероятно това даваше отражение на неговото състояние. С откъсването от работа постепенно спомените щяха да избледнеят.
- Добре е станало баче Ненко – помогнал си на човека, лика прилика са си, само дето винаги ще го гложди това, че някъде там е и неговия невидян син и винаги в сърцето му ще има едно незапълнено кътче – а?
Ненко се сви още повече, сивите му оче неподвижно следяха ставащото покрай пътя, после въздъхна и рече :
- Вярно, много нещо е минало около мен, ала това ще го запомня завинаги! Прав си като казваш, че винаги ще мисли и страда за истинското си дете. И винаги ще чака да почука на вратата му…докато е жив! И то защото мислех, че правя добро – добро до някъде - не е добро! Когато жена му тръгна с онзи, остави детето в дома за сираци. Така стана, че успях да го оправя човека…и той си взе сина, ала никой не му каза това тогава…и до сега не го знае! Тайна оставена в клетка с отворени врати е това, а не иска да излезе!
Анелин 24.08.2014 г.
Плевен