Tweet
ДЯВОЛСКА МИЛОСТ
Женската го усети още преди билото. Миризмата на вълк по това време освен страх пораждаше и ярост и при вида на шаренките прасенца – бяха твърде малки, цялото й същество се изпълваше с ярост и четината настръхваше показвайки бойната й готовност. Ала тя беше вече опитна. Поведе ги в ниското към равните ниви, където можеше да се хлътнат в гъстите черни тръни околовръст. Но тук се забави – трябваше да преминат рекичка, която нея не би забавила за миг, но малките нямаше да успеят да преминат. Тръгнаха по брега към плитък брод, по който майката бе минавала есента в хранителните си походи към царевичните посеви. През цялото време усещаше, че хищника приближава и това я изнервяше. Прецопаха през плиткото и се вляха в тъмна пътека измежду невисока папрат. Напред можеше да продължат, но по-късно, защото слухът й долови в далечината движение на хора – много далече, но това я обезпокои повече от вълка. Малките залегнаха сливайки се със земята, а тя се обърна и тихичко се върна назад. Вълкът беше мършав, изгладнял и близостта на наглед лесната храна, притъпяваше чувствата му. Когато стигна бродчето се спря и протегна глава опитвайки се да усети къде точно се губеше дирята. Премина бродчето бързо опасявайки се от откритото пространство по коритото на рекат и на другия бряг веднага улови дирята. Но тези няколко мига движение и колебание отклониха вниманието му до толкова, че не видя връхлитащата свиня веднага. Отскочи инстинктивно за да избегне удара, но гъсто преплетените корени на крайречните дървета и хлъзгавия бряг в страни от пътеката, го подлъгаха. Майката успя да го блъсне с цялото си тяло и веднага захапа задния му крак. Вълка изскимтя ужасено и веднага се обърна на свой ред в опит да захапе врата й или рилото. Но натиска беше голям и той се напрегна в опит да се отскубне. Телата им се претърколиха и в един момент сивото му тяло успя да се отлепи от освирепялата свиня и да се отхвърли в средата на реката. Майката не го последва, а остана наежена на брега.
Вълкът успя да излезе на другия бряг протичвайки известно разстояние и спря. Огледа се и приседна облизвайки раната. Задния му крак висеше безпомощно, кръвта се стичаше и оставяше кърваво петно. Мястото тук беше открито и хищника започна да се примъква куцайки към гъст подлес в опит да се прикрие. На свой ред видя обрасло с храсти място около речен вир и се канеше да се приюти там. В това време усети и дъх на някаква мърша, което го накара да се отклони малко и скимтейки болно се опита да провери. Това което не знаеше, беше че в камъните над вирчето би приклекнал друг ловец – много по-опасен от него, който го наблюдаваше над цевта на пушката си и ядна усмивчица минаваше по скулестото му лице. Вълкът не чу изстрела – срина се ничком от веднъж и не помръдна. Пройчо изскочи радостен от прикритието си и се понесе към трофея си. След него малко тромаво пристигна и синът му Лило. Двамата заоглеждаха кървавото тяло пред тях и в настъпващия сумрак Пройчо рече:
- Ето сине виждаш ли слуката ни ! За чакал и лисиче идваме, пък можеше и сърничка и прасенце де ама, ...ще го влачим до ремаркето и ще го носим утре в горското! Ето така се изкарват парици за квартирата ти – виждаш ли! И пари ще дадат и дърва – на това му викам аз слука!
Лило учеше в горския техникум и когато си идваше в почивните дни винаги излизаше из гората. Къщата им беше в края на селото и баща му Пройчо понякога се хвалеше : „Аз в гората живея, а файдата ми каква е...ми разбира се, че когато трябва влизам и си взимам каквото дал бог”! Но Лило не одобряваше това и често се препираха – тогава очите на Пройчо се изцъкляха и той ядно отвръщаше : „Нали за теб отива бе хлапе! Не знаеш ли – де на директора, де на класния, де за буркани. Парите са малко, а не ща да си прост като мене!”. Тогава пък Лило отвръщаше навъсено: „Не ща тате такива неща – ще ида да работя, няма да уча ама такива работи не ща”! Този диалог не беше рядкост, но после настъпваше примирие и нещата се уталагаха. Сега Пройчо преди да надене примката около вълчата муцуна го огледа внимателно. Вълкът не беше вече за трофей, но то и не му трябваше. Но раната на задния крак озадачи бащата! - От какво да е? – попита сина си. Момчето се опитваше да разроши окървавената козина и с опипване да разбере дали вълкат беше хванат от клюса, дали от примка или пък друг вълк не го беше осакатил. Но не успяха да разберат. Когато Лило повлече животното към колата, Пройчо запали цигара и рече, че ще се върне малко назад. Жилавия мъж имаше добро зрение и независимо от намаляващата видимост тръгна обратно по кървавите дири. Ходеше близо половин час – разстоянието, което вълкът бе минал тичешком и влачейки се отне доста време на човека. На фона на стихващото зарево,Пройчо стигна до бродчето и се загледа. Но за човек израстнал до гората нещата бързо се проясниха. Не посмя обаче да хлътне в пътечката към гъстите храсти, а се обърна подсмихвайки се тайнствено. На другия ден вече сам Пройчо нарами пушката, отвърза гончето и потегли към рекичката. Дълго време внимателно оглеждаше храсталака отдалече, обиколи го целия търсейки следите на свинята за да намери откъде е излязла. Следи обаче нямаше, което го зарадва – значи прасето бе вътре в храстите. Почака известно време, като се ослушваше внимателно, после провери посоката на вятъра и изведе гончето до пътечката. Кучето улови миризмата и се наежи ръмжейки, а Пройчо го отвърза потупа го поощрително и го бутна навътре. После преминта отстрещната страна и се притаи. Не след дълго гласът на гончето се чу ясно и отривисто. Тази бодрост накара човека да се изправи и вторачен в околността да провери пушката. Далеч навътре из гъстото се чу гърлено грухтене, запращяха храсти, кучето ръмжеше – животните се въртяха в храстите, но нищо не можеше да се направи от пусията му. Въпреки това Пройчо не се обаждаше – знаеше, че кучето, след като не го чува ще се върне, а видяното от предната вечер му даваше надежда, че прасето ще го подгони именно в този участък. Опитен ловец беше Пройчо – не за пръв път прилагаше тая хитрина и се надяваше и този път да успее. Така и стана – няколко минути след това шумът към рекичката се усили и от входа на трънчовата пътечка излетя гончето, а на няколко крачки от него се подаде черен силует, който връхлиташе със скорост неповлиявана от гъстите и бодливи тръни. Кучето се хвърли насред бродчето, но прасето закова на границата на брега и храстите. В този миг куршума го шибна в плешката и тялото мигом падна. Докато Пройчо преценяваше дали си струва втория изстрел, прасето изведнъж рязко се надигна и мигом потъна в храстите. Ловеца не можеше да повярва – той прецени, че макар и наежено и изглеждащо голямо животното едва ли беше повече от стотина килограма и от това разстояние и този удар трябваше да си остане там. Кучето беше опитно и отново се върна по дирята. Пройчо огледа мястото където беше паднало животното, после се заслуша – чакаше кучето да изръмжи и излае няколко пъти на умряло, ала отново се чу ясен лай! Това прасе нямаше да излезе вече – така си помисли човека, презареди и внимателно се мушна по пътечката лазейки на лакти и колене. „По-голяма глупост не съм правил- си помисли, когато чу лаят небуквално пред себе си – сега се наредих, ще ме пребие...”! Успя да вдигне пушката пред себе си, но нито кучето нито преследвача му дойдоха. Измина още десетина метра и се озова на нещо като полянка в самото сърце на храсталака. Кучето дойде до него и изскимтя радостно. Погледа на Пройчо се спря на черното тяло в средата на пространството. Сега вече видя добре – беше майка, малките шарени прасенца бяха се налепили по нея и сучеха, а едно от тях стоеше срещу тях двамата наежено и заплашително. Тялото на майката беше топло и едното от малките се опитваше да се свие до главата й за почивка. Пройчо преглътна , после сви устни и погали кучето, свали голяма торба от себе си и извади въже, после голям нож и рече : „Беля, беля ама нейсе...ама нали сме хора...ще изловя малките и ще ги затворя в кочината на брат ми – той има малки прасенца – ще сучат от неговата...”. После Пройчо приближи до първото прасенце и когато то се втурна, го натисна и с ловко движение го мушна в торбата, то се разквича, ала в това време той хвана още две и отново ги прибра там! Едно от малките се втурна да бяга, но гончето го стигна и го натисна – то изпищя, а човека изтърча и го хвана. „Ама че слука имам...бреей – ухили се той!”. Другите избягаха в гъстото. Ала човека поседя малко и когато едно по едно подадоха главици успя да хване още две. После започна да разфасова голямото животно...
На три пъти се връщаше за месото, като внимаваше през целия път някой да не го усети или види. Първом прибра месото в мазата, за да го измие, но после отряза едната рибица и я занесе заедно с прасенцата до брат си. Намазаха ги с ракия за да не ги познае кърмачката и седнаха на салата и домашна трънковица. Пройчо беше радостен – ще има и за в къщи, ще има и за Лило месо, а и ще изгледат малките – де ще ги продадат, де ще ги заколят... Останалите живи дивачета бяха се сврели в единия ъгъл на просторния свински бокс и не отиваха при другите – срещу им през тарабите на вратата залязващото слънце, като дяволско око ги близваше и се опитваше да ги стопли за през нощта!
19.05.2014г. Анелин Плевен
Женската го усети още преди билото. Миризмата на вълк по това време освен страх пораждаше и ярост и при вида на шаренките прасенца – бяха твърде малки, цялото й същество се изпълваше с ярост и четината настръхваше показвайки бойната й готовност. Ала тя беше вече опитна. Поведе ги в ниското към равните ниви, където можеше да се хлътнат в гъстите черни тръни околовръст. Но тук се забави – трябваше да преминат рекичка, която нея не би забавила за миг, но малките нямаше да успеят да преминат. Тръгнаха по брега към плитък брод, по който майката бе минавала есента в хранителните си походи към царевичните посеви. През цялото време усещаше, че хищника приближава и това я изнервяше. Прецопаха през плиткото и се вляха в тъмна пътека измежду невисока папрат. Напред можеше да продължат, но по-късно, защото слухът й долови в далечината движение на хора – много далече, но това я обезпокои повече от вълка. Малките залегнаха сливайки се със земята, а тя се обърна и тихичко се върна назад. Вълкът беше мършав, изгладнял и близостта на наглед лесната храна, притъпяваше чувствата му. Когато стигна бродчето се спря и протегна глава опитвайки се да усети къде точно се губеше дирята. Премина бродчето бързо опасявайки се от откритото пространство по коритото на рекат и на другия бряг веднага улови дирята. Но тези няколко мига движение и колебание отклониха вниманието му до толкова, че не видя връхлитащата свиня веднага. Отскочи инстинктивно за да избегне удара, но гъсто преплетените корени на крайречните дървета и хлъзгавия бряг в страни от пътеката, го подлъгаха. Майката успя да го блъсне с цялото си тяло и веднага захапа задния му крак. Вълка изскимтя ужасено и веднага се обърна на свой ред в опит да захапе врата й или рилото. Но натиска беше голям и той се напрегна в опит да се отскубне. Телата им се претърколиха и в един момент сивото му тяло успя да се отлепи от освирепялата свиня и да се отхвърли в средата на реката. Майката не го последва, а остана наежена на брега.
Вълкът успя да излезе на другия бряг протичвайки известно разстояние и спря. Огледа се и приседна облизвайки раната. Задния му крак висеше безпомощно, кръвта се стичаше и оставяше кърваво петно. Мястото тук беше открито и хищника започна да се примъква куцайки към гъст подлес в опит да се прикрие. На свой ред видя обрасло с храсти място около речен вир и се канеше да се приюти там. В това време усети и дъх на някаква мърша, което го накара да се отклони малко и скимтейки болно се опита да провери. Това което не знаеше, беше че в камъните над вирчето би приклекнал друг ловец – много по-опасен от него, който го наблюдаваше над цевта на пушката си и ядна усмивчица минаваше по скулестото му лице. Вълкът не чу изстрела – срина се ничком от веднъж и не помръдна. Пройчо изскочи радостен от прикритието си и се понесе към трофея си. След него малко тромаво пристигна и синът му Лило. Двамата заоглеждаха кървавото тяло пред тях и в настъпващия сумрак Пройчо рече:
- Ето сине виждаш ли слуката ни ! За чакал и лисиче идваме, пък можеше и сърничка и прасенце де ама, ...ще го влачим до ремаркето и ще го носим утре в горското! Ето така се изкарват парици за квартирата ти – виждаш ли! И пари ще дадат и дърва – на това му викам аз слука!
Лило учеше в горския техникум и когато си идваше в почивните дни винаги излизаше из гората. Къщата им беше в края на селото и баща му Пройчо понякога се хвалеше : „Аз в гората живея, а файдата ми каква е...ми разбира се, че когато трябва влизам и си взимам каквото дал бог”! Но Лило не одобряваше това и често се препираха – тогава очите на Пройчо се изцъкляха и той ядно отвръщаше : „Нали за теб отива бе хлапе! Не знаеш ли – де на директора, де на класния, де за буркани. Парите са малко, а не ща да си прост като мене!”. Тогава пък Лило отвръщаше навъсено: „Не ща тате такива неща – ще ида да работя, няма да уча ама такива работи не ща”! Този диалог не беше рядкост, но после настъпваше примирие и нещата се уталагаха. Сега Пройчо преди да надене примката около вълчата муцуна го огледа внимателно. Вълкът не беше вече за трофей, но то и не му трябваше. Но раната на задния крак озадачи бащата! - От какво да е? – попита сина си. Момчето се опитваше да разроши окървавената козина и с опипване да разбере дали вълкат беше хванат от клюса, дали от примка или пък друг вълк не го беше осакатил. Но не успяха да разберат. Когато Лило повлече животното към колата, Пройчо запали цигара и рече, че ще се върне малко назад. Жилавия мъж имаше добро зрение и независимо от намаляващата видимост тръгна обратно по кървавите дири. Ходеше близо половин час – разстоянието, което вълкът бе минал тичешком и влачейки се отне доста време на човека. На фона на стихващото зарево,Пройчо стигна до бродчето и се загледа. Но за човек израстнал до гората нещата бързо се проясниха. Не посмя обаче да хлътне в пътечката към гъстите храсти, а се обърна подсмихвайки се тайнствено. На другия ден вече сам Пройчо нарами пушката, отвърза гончето и потегли към рекичката. Дълго време внимателно оглеждаше храсталака отдалече, обиколи го целия търсейки следите на свинята за да намери откъде е излязла. Следи обаче нямаше, което го зарадва – значи прасето бе вътре в храстите. Почака известно време, като се ослушваше внимателно, после провери посоката на вятъра и изведе гончето до пътечката. Кучето улови миризмата и се наежи ръмжейки, а Пройчо го отвърза потупа го поощрително и го бутна навътре. После преминта отстрещната страна и се притаи. Не след дълго гласът на гончето се чу ясно и отривисто. Тази бодрост накара човека да се изправи и вторачен в околността да провери пушката. Далеч навътре из гъстото се чу гърлено грухтене, запращяха храсти, кучето ръмжеше – животните се въртяха в храстите, но нищо не можеше да се направи от пусията му. Въпреки това Пройчо не се обаждаше – знаеше, че кучето, след като не го чува ще се върне, а видяното от предната вечер му даваше надежда, че прасето ще го подгони именно в този участък. Опитен ловец беше Пройчо – не за пръв път прилагаше тая хитрина и се надяваше и този път да успее. Така и стана – няколко минути след това шумът към рекичката се усили и от входа на трънчовата пътечка излетя гончето, а на няколко крачки от него се подаде черен силует, който връхлиташе със скорост неповлиявана от гъстите и бодливи тръни. Кучето се хвърли насред бродчето, но прасето закова на границата на брега и храстите. В този миг куршума го шибна в плешката и тялото мигом падна. Докато Пройчо преценяваше дали си струва втория изстрел, прасето изведнъж рязко се надигна и мигом потъна в храстите. Ловеца не можеше да повярва – той прецени, че макар и наежено и изглеждащо голямо животното едва ли беше повече от стотина килограма и от това разстояние и този удар трябваше да си остане там. Кучето беше опитно и отново се върна по дирята. Пройчо огледа мястото където беше паднало животното, после се заслуша – чакаше кучето да изръмжи и излае няколко пъти на умряло, ала отново се чу ясен лай! Това прасе нямаше да излезе вече – така си помисли човека, презареди и внимателно се мушна по пътечката лазейки на лакти и колене. „По-голяма глупост не съм правил- си помисли, когато чу лаят небуквално пред себе си – сега се наредих, ще ме пребие...”! Успя да вдигне пушката пред себе си, но нито кучето нито преследвача му дойдоха. Измина още десетина метра и се озова на нещо като полянка в самото сърце на храсталака. Кучето дойде до него и изскимтя радостно. Погледа на Пройчо се спря на черното тяло в средата на пространството. Сега вече видя добре – беше майка, малките шарени прасенца бяха се налепили по нея и сучеха, а едно от тях стоеше срещу тях двамата наежено и заплашително. Тялото на майката беше топло и едното от малките се опитваше да се свие до главата й за почивка. Пройчо преглътна , после сви устни и погали кучето, свали голяма торба от себе си и извади въже, после голям нож и рече : „Беля, беля ама нейсе...ама нали сме хора...ще изловя малките и ще ги затворя в кочината на брат ми – той има малки прасенца – ще сучат от неговата...”. После Пройчо приближи до първото прасенце и когато то се втурна, го натисна и с ловко движение го мушна в торбата, то се разквича, ала в това време той хвана още две и отново ги прибра там! Едно от малките се втурна да бяга, но гончето го стигна и го натисна – то изпищя, а човека изтърча и го хвана. „Ама че слука имам...бреей – ухили се той!”. Другите избягаха в гъстото. Ала човека поседя малко и когато едно по едно подадоха главици успя да хване още две. После започна да разфасова голямото животно...
На три пъти се връщаше за месото, като внимаваше през целия път някой да не го усети или види. Първом прибра месото в мазата, за да го измие, но после отряза едната рибица и я занесе заедно с прасенцата до брат си. Намазаха ги с ракия за да не ги познае кърмачката и седнаха на салата и домашна трънковица. Пройчо беше радостен – ще има и за в къщи, ще има и за Лило месо, а и ще изгледат малките – де ще ги продадат, де ще ги заколят... Останалите живи дивачета бяха се сврели в единия ъгъл на просторния свински бокс и не отиваха при другите – срещу им през тарабите на вратата залязващото слънце, като дяволско око ги близваше и се опитваше да ги стопли за през нощта!
19.05.2014г. Анелин Плевен
Коментар