Tweet
НЕЩО КАТО МЕМОАРИ – 4
Май че дойде време да тръгвам на училище. Всички момчета с шарени торби – аз, интелигентът – с чанта. Тази изстрадала черна чанта от свинска кожа се получи така. Като заколиш добиче, кожата да се предаде на държавата. На бундесвера трябват ботуши. Баща ми скри от данъчните една кожа и тайно, нощем по пясъка, по пясъка я занесохме на един кожар, който я ощави и направи една чанта, два чифта боти – ботуни – и каиш, че бях слаб като закачалка и ми падаха гащите.
Още. Селските момчета с навуща и цървули – аз с панталон от туид и боти. Много им завиждах. Вкъщи тайно намотавах под навущата партенки, но нищо не се получаваше. Момчетата ме мразеха, но за компенсация че обичаха момичетата.
Първото ми гадже в първо отделение беше Ганка Карамитева. Не знам кой я беше нарочил за мое гадже и тя повярвала. Госпожа Райна вика мен и Гането да играем на магазинер – продавач. На масата наредени стоките, фасул, бакла, дюли, ябълки. Ганка носи парите – лозинени клечки с различна дължина и изрязани от сметанката книжни пари.
-Какво ще обичате, госпожице? – питам аз, продавачът, демек.
Ганка се смути и забрави какво ще купува, от очите й закапаха два реда сълзи. И от предните чинове и аз видяхме как под краката й се образува малка локва. Намразих и магазина и Ганка. Подобен случай ще се повтори, като бях студент. Но за това по-късно.
От първо до четвърто отделение учехме три часа преди обяд – отивахме си вкъщи да обядваме и напишем домашните. После от три часа – още два часа.
Предметите бяха много прости и разбираеми, също и учебниците.
Всяка сутрин в дългия коридор във формата на буквата „Г” първо се четеше Отче наш. После Шуми Марица – мноого мразех този кръвожаден химн.
http://www.youtube.com/watch?v=hnUQVMu4ChA
– и накрая химнът на Царя.
Понеже не го знаете, ще ви го припомня: http://www.kingsimeon.bg/pages/show/id/135
Ние, първолаците пеехме кой както е чул. А повечето чули следното:
Симо, гащи правим, Боже...Вместо всемогъщи правий...
При това всички поглеждаха към мен. Баща ми е шивач и кой друг да прави гащи?...
Чак във второ отделение с учудване прочетохме истинския текст.
Учехме от понеделник до събота. Наистина в събота само преди обед.
В неделя, пък, на църква. Качвахме се на горния етаж, където поп Ангел си сушеше слънчогледа. Излизахме с пълни джобове.
Както се сещате, леля ми Цветанка ме научи рано да чета и пиша, да мина целия материал по нейните учебници и училището ми беше неинтересно. Този калпазанлък щях да усетя и в девети клас, когато се озорих с биквадратните и във първи курс с диференциалното.
Нашето селско училище бе обзаведено с кабинети по физика и химия. Получавахме ток и играехме волтово хоро. По химия смесвахме бертолетова сол с нещо и получавахме водород и кислород.
В коридора с портретите на нашите възрожденци, върху стелажи имаше десетки карти по география, биология, зоология. Най после разбарах къде са загадълните острови от романите на Майн Рид и Daniel Defoe.
Три съседни стаи, една от които малко повдигната се съединяваха с дървени прегради и се получаваше сцена със зрителна зала и, даже малка стая за „артистите”.
По време на поредното представление през август 43-та внезапно се спусна завесата и кметът-интелигентен господин започна:
-Драги съграждани...
Селяните се чудеха какви са граждани и се смееха, прекъсвай ки кмета.
Накрая последният се поправи
-Драги съселяни, почина нашият непрежалим Цар Борис Трети.
Всички ревахме. Ревахме и за Сталин и за Георги Димитров. За Тодор Живков – забравихме.
По-рано, същата година разсилния общински слуга и глашатай Бай Стамо удари барабана, прибра пръчките и зачете:
Скоро от Бургас за Варна ще премине със своя автомобил Царят. Всички, които живеят край шосето да се явят в общината и да получат плат. Знамената за долната махала ще ушие Димитър Мицов, а в горната – кръстника ми Марин. Да се издялат прави лескови пръти и тенекиени гнезда за тях.
Знамената от дървесина – имаше такъв изкуствен плат – бяха ушити. След няколко фалшиви тревоги Н.Величиство се спомина и настана едно шиене на потници, и гащи от националния трибагреник...Ходехме раирани в бяло-зелено-червено. След много години американската артистка Ракел Уелч си уши бански от звездно-ивичния, за което получи мъмрене от пуританската американска публика.
Германските войски, разквартировани в селото се отнасяха добра с нас. Играехме с тях футбол и на изпроводяк ефрейтор Ханс ми подари футбола – топката.
Червената армия напредваше и немските войници бяха заети със своите грижи. Изкупуваха яйца и сланина и ге изпрщаха във Фатерланда. Няма да познаете какво правеха с яйките. Пълнеха . без черупките – ясно- големи дамаджани и ги запечатваха с червен восък. Явно, гладът не признава граници. Спряха да ни глезят с шоколад, започнаха да пушат български цигари.Партизаните бяха оставени на нашата полиция и жандармерия. Вече споменах, как циганите носеха на края на селото отрязани партизански глави и ги оставяха на гаргите, докато се оголи черепът.
Един ятак от съседното село Копаран – сега Порой – отишъл да занесе храна на млада красива партизанка от отряда „Народен юмрук”. Не устоял ятакът на моминската красота, изнасилил момичето, взел бохчата със сиренето и кашкавала и с покрил. След девети двама милиционери го посещават, като носят скришом за сравнение бохчата на партизанката. Видели милиционерите покритите нощви със също такава бохча. Признал си ятакът, но каква е съдбата му не знам.
Няколко думи за Народен Юмрук и командира Николай Лъсков.
Отрядът от около 40 души, въоръжен със стари манлихери, само една картечница и бинокъл. Николай е избран за командир, защото е служил три години до младши лейтенент. Никакъв опит в сражения. Яна Лъскава, учителка в Оризаре е родом от Несебър в богаташко семейство. Вуйчовците й бяха собственици на тухлена и керемидена фабрика и валцова мелница. По-нататък за роднините.
Преди да хванат гората ходехме за габрови метли в Габарака. Там се разхождаха Яна и Николай с невръстната Аелита. Значи, са чели Алексей Толстой...
Отрядът се състоеше предимно от ученици от горните класове на бургаския механотехникум. Услужливи „Демократи” махнаха паметната плоча и бюста на поета Атанас Манчев.
Жандармеряита запали 40 партизански къщи. После ще напишат романа „Каблешково гори” и филм ще направят.
Партизанският отряд, неуспял да ограби поне една мандра, бе предаден, обкръжен и повечето партизани избити.
Живите са откарани в Добра Поляна айтоско, разстряляни и живи заровени.
Яна се спасява като по чудо. Крие се в ръжта до къщата на кумеца Марин, чука по стъклото и моли за храна и укритие. Сеща се за богатите роднини от керемидената фабрика „Черноморка”. Кръстникят й дава храна, но отказва да я приюти вкъщи. Кръстникът Марин преди лежи в затвора, че е комунист, после пак, защото предал Яна. Той току що е излязъл от затвора, всеки ден се разписва в участъка и пред къщата му дежури полицай. Накрая се предава пред уговорките на Яна и я свързва с родата. Още същия ден Яна е арестувана и затварена в мазето на училището.
След два дни, в присъствието на цялото село я изведоха ат училището. В брезентова винтяга с голф и боти я оставих а да се прости с роднините си. Яна свали от косата си една фиба и една носна кърпа каза, че това е за Аелита. Аелита не видях сред публиката. После набързо я качиха в открита лека кола с двама полицаи за охрана и я отведоха също край Добра Поляна.
В Бургас имаше тексилна фабрика „Яна Лъскова” – няма я. Поморийският футболен отбор се казваше „Николай Лъсков. Сега Черноморец. Набързо се постараха да изтрият паметта за тези наивни млади хора.
Поетът Атанас Манчев бе предаден и убит в Айтос
Като си помисля, комай няма друг такъв народ – всеки трети предател.
Ни сме ,као срби ербап народ!..
Аелита завърши биология и се омъжи в Смолян. После следите й се губят.
А на връх Биберна т там Семеон е ръководил битката при Ахелой. Аслезлите на девети партизани отсякоха фашистката Радарна кула, изведоха попа-предател и го разстреляха.
Идваше новото време.
Междувременно ни събраха на коледна елха. Пардон – на новогодишна. Госпожа Райна се опита да обясни, че това на бърха не е петолъчка , витлеемска звазда.
Започнахме да издаваме стеннвестници. Аз украсявах кадастрона с верига теменужки, а всички останали поместваха кой „свои” стихове „Аз съм българче”, „Опълченците на шипка” и други безсрамни заимки. Но Госпожа Райна не смееше да проттивостои на новите скаути – пионери.
През 45-та въведоха новия правопис. Без е-двойно, без „Ъ” накрая, без жабешкото „Ъ”. Нямаше вече царь и соль
Не знам защо толкова късно се проведе национализацията. Държавата си присвои апартаменти, машини, фабрики и превозни средства. Всичко това стана за една нощ през декември 47-ма, ако не греша.
Пак тогава започна кооперирането на земята инвентара и добитъка. Добре, че се водеха дневници, та Жельо и Филип да върнат всичко в реални граници.
В Оризаре имаше три банки: Пощенска, Земедалска и Кредитна. С продаденото зърно се връщаха миналогодишните заеми и се правеха нови.
Човекът с най-много ниви – кулакът Иван Керчев – притежаваше 500 декара орна земя. Като се разплати за оран, сеитба, жетва – веднага отиваше в Кредитната.
Дядо Кръстьо - кмет от квотата на дружбашите, като свършило общинското брашно , отпратил бедната баба Кера.
-Като нямаш брашно – меси питки...
Кооперирането на земята съвпадна с едно щастливо за управляващите събитие.
От Съветския Съюз получихме – каквито и да бяха – трактори, редосеялки, по-късно и комбайни Нива. Останаха да ръждясват Катерпиллари, Джондири и Фордзони.
От радиоточките се лееха песните на весели жетвари. Награждаваха ги с преходно червено знаме.
Мама се връщаше от полето, грохнала от умора.Нй-напред изваждаше тетрадката ,в която си записваше трудодните.
-Днеска, майка, изкарах три трудодни. По 30 стотинки почти лев! Пийваше си малко ракия от лимонадено шише. Полягваше на дървения миндер няколко минути и скачаше отпочинала. Чакаха я прасета, кокошки. Трябваше да сготви вечеря и за утре да остане. Обираше яйцата от полозите и не даваше на ярките да са правят на квачки. Едно потапяне в кофата със студена вода мигом ги отрезвяваше, и отново снасяха. Баща ми –четящ интелигент, ръсеше из двора твърди камъчета за мелничката и счукани миди за по-здрави черупки.
Аз заминах на пионерски лагер в Еркеч, а мама в почивната станция на трудовите селяни в Несебър. Като одидах да я навестя, видях че не докосва шницели и кюфтета.
-Майка, купи ми малко кашкавал и кисело мляко. И тя като баща си дядо Киряк.
Земята се ореше дълбоко и добивите растяха. Вместо старите локомобили – задвижвани с електромотори вършачки.
Кулаците – вредители бучеха железа в нивите и повреждаха хедера на комбайна. Няколко пъти запалиха торлуците с плява и то в годината на невероятна суша, когато житото не се жънеше, а търгаше с корена. От фронта се върна чичо Жельо. От Унгария донесе синджир от геран и – ако щете вярвайте – 20-килограмова буца желязо - наковалня!.. Офицерите – часовници и бужута – чичо наковалня.
Съби-черния се върна от Македония със съмнителната слава на партизански убиец. На високата купа слама, като му викнаха –Съби, тука някакви сърби питат за тебе. Съби се плю на петите и – дим да го няма. Явно рыльце в пушку – животното е с пух край устата. Значи се е гощавало с крехко пиле.
Дядо Мицо ме учеше – цъфтеж, зреене, коситба вършитба могат да закъснеят, или изпреварят с дни и седмици, но винаги в същата последователност. Ето и тази пролет закъсня, но божурът не цъфна преди акациите и липите.
Първите три дни от юни съм запомнил защото
-на трети юни се роди брат ми Златко. Баща ми свари да окачи на тавана люлката с чувал и замина на окупация в Халкидики.
- в началото на юни цъфтят салкъмите и липите. Като се върнах от Харманлъка с торба липов цвят от радиото съобщиха за изменника Тито и го изключиха от коминтерна. Само след20 дни трябваше да премина през Сърбия с влак, но за това като му дойде редът.
От Гърция баща ми донесе един чувал зелени маслини. Дупчехме ги с вилица и почерняха накрая.
Брат ми много по-късно отишъл в село Ниятриглия, където служил тати и запитал дали помнят симпатичния мустакат редник от България. Помнели го и още как. По ладата захвърчали камъни и Злати едва успял да избяга. И аз ходих в това село и пих турско гръцко кафе, но не разпитвах за подвизите на баща ми. А там – всички мъже партизани. Жени-деца гладни и за самун хляб и калъп сапун са лягали със всеки, който им предложи... В коя война няма мародери?..
В навечерието на голямото нямане мама скрила от себе си две пакетчета черен пипер. Да има, за всеки случай. А, когато заима всичко, пиперът беше мухлясъл.
Май прекалих тази вечер.Но най-интересното предстои.
Лека нощ.
Май че дойде време да тръгвам на училище. Всички момчета с шарени торби – аз, интелигентът – с чанта. Тази изстрадала черна чанта от свинска кожа се получи така. Като заколиш добиче, кожата да се предаде на държавата. На бундесвера трябват ботуши. Баща ми скри от данъчните една кожа и тайно, нощем по пясъка, по пясъка я занесохме на един кожар, който я ощави и направи една чанта, два чифта боти – ботуни – и каиш, че бях слаб като закачалка и ми падаха гащите.
Още. Селските момчета с навуща и цървули – аз с панталон от туид и боти. Много им завиждах. Вкъщи тайно намотавах под навущата партенки, но нищо не се получаваше. Момчетата ме мразеха, но за компенсация че обичаха момичетата.
Първото ми гадже в първо отделение беше Ганка Карамитева. Не знам кой я беше нарочил за мое гадже и тя повярвала. Госпожа Райна вика мен и Гането да играем на магазинер – продавач. На масата наредени стоките, фасул, бакла, дюли, ябълки. Ганка носи парите – лозинени клечки с различна дължина и изрязани от сметанката книжни пари.
-Какво ще обичате, госпожице? – питам аз, продавачът, демек.
Ганка се смути и забрави какво ще купува, от очите й закапаха два реда сълзи. И от предните чинове и аз видяхме как под краката й се образува малка локва. Намразих и магазина и Ганка. Подобен случай ще се повтори, като бях студент. Но за това по-късно.
От първо до четвърто отделение учехме три часа преди обяд – отивахме си вкъщи да обядваме и напишем домашните. После от три часа – още два часа.
Предметите бяха много прости и разбираеми, също и учебниците.
Всяка сутрин в дългия коридор във формата на буквата „Г” първо се четеше Отче наш. После Шуми Марица – мноого мразех този кръвожаден химн.
http://www.youtube.com/watch?v=hnUQVMu4ChA
– и накрая химнът на Царя.
Понеже не го знаете, ще ви го припомня: http://www.kingsimeon.bg/pages/show/id/135
Ние, първолаците пеехме кой както е чул. А повечето чули следното:
Симо, гащи правим, Боже...Вместо всемогъщи правий...
При това всички поглеждаха към мен. Баща ми е шивач и кой друг да прави гащи?...
Чак във второ отделение с учудване прочетохме истинския текст.
Учехме от понеделник до събота. Наистина в събота само преди обед.
В неделя, пък, на църква. Качвахме се на горния етаж, където поп Ангел си сушеше слънчогледа. Излизахме с пълни джобове.
Както се сещате, леля ми Цветанка ме научи рано да чета и пиша, да мина целия материал по нейните учебници и училището ми беше неинтересно. Този калпазанлък щях да усетя и в девети клас, когато се озорих с биквадратните и във първи курс с диференциалното.
Нашето селско училище бе обзаведено с кабинети по физика и химия. Получавахме ток и играехме волтово хоро. По химия смесвахме бертолетова сол с нещо и получавахме водород и кислород.
В коридора с портретите на нашите възрожденци, върху стелажи имаше десетки карти по география, биология, зоология. Най после разбарах къде са загадълните острови от романите на Майн Рид и Daniel Defoe.
Три съседни стаи, една от които малко повдигната се съединяваха с дървени прегради и се получаваше сцена със зрителна зала и, даже малка стая за „артистите”.
По време на поредното представление през август 43-та внезапно се спусна завесата и кметът-интелигентен господин започна:
-Драги съграждани...
Селяните се чудеха какви са граждани и се смееха, прекъсвай ки кмета.
Накрая последният се поправи
-Драги съселяни, почина нашият непрежалим Цар Борис Трети.
Всички ревахме. Ревахме и за Сталин и за Георги Димитров. За Тодор Живков – забравихме.
По-рано, същата година разсилния общински слуга и глашатай Бай Стамо удари барабана, прибра пръчките и зачете:
Скоро от Бургас за Варна ще премине със своя автомобил Царят. Всички, които живеят край шосето да се явят в общината и да получат плат. Знамената за долната махала ще ушие Димитър Мицов, а в горната – кръстника ми Марин. Да се издялат прави лескови пръти и тенекиени гнезда за тях.
Знамената от дървесина – имаше такъв изкуствен плат – бяха ушити. След няколко фалшиви тревоги Н.Величиство се спомина и настана едно шиене на потници, и гащи от националния трибагреник...Ходехме раирани в бяло-зелено-червено. След много години американската артистка Ракел Уелч си уши бански от звездно-ивичния, за което получи мъмрене от пуританската американска публика.
Германските войски, разквартировани в селото се отнасяха добра с нас. Играехме с тях футбол и на изпроводяк ефрейтор Ханс ми подари футбола – топката.
Червената армия напредваше и немските войници бяха заети със своите грижи. Изкупуваха яйца и сланина и ге изпрщаха във Фатерланда. Няма да познаете какво правеха с яйките. Пълнеха . без черупките – ясно- големи дамаджани и ги запечатваха с червен восък. Явно, гладът не признава граници. Спряха да ни глезят с шоколад, започнаха да пушат български цигари.Партизаните бяха оставени на нашата полиция и жандармерия. Вече споменах, как циганите носеха на края на селото отрязани партизански глави и ги оставяха на гаргите, докато се оголи черепът.
Един ятак от съседното село Копаран – сега Порой – отишъл да занесе храна на млада красива партизанка от отряда „Народен юмрук”. Не устоял ятакът на моминската красота, изнасилил момичето, взел бохчата със сиренето и кашкавала и с покрил. След девети двама милиционери го посещават, като носят скришом за сравнение бохчата на партизанката. Видели милиционерите покритите нощви със също такава бохча. Признал си ятакът, но каква е съдбата му не знам.
Няколко думи за Народен Юмрук и командира Николай Лъсков.
Отрядът от около 40 души, въоръжен със стари манлихери, само една картечница и бинокъл. Николай е избран за командир, защото е служил три години до младши лейтенент. Никакъв опит в сражения. Яна Лъскава, учителка в Оризаре е родом от Несебър в богаташко семейство. Вуйчовците й бяха собственици на тухлена и керемидена фабрика и валцова мелница. По-нататък за роднините.
Преди да хванат гората ходехме за габрови метли в Габарака. Там се разхождаха Яна и Николай с невръстната Аелита. Значи, са чели Алексей Толстой...
Отрядът се състоеше предимно от ученици от горните класове на бургаския механотехникум. Услужливи „Демократи” махнаха паметната плоча и бюста на поета Атанас Манчев.
Жандармеряита запали 40 партизански къщи. После ще напишат романа „Каблешково гори” и филм ще направят.
Партизанският отряд, неуспял да ограби поне една мандра, бе предаден, обкръжен и повечето партизани избити.
Живите са откарани в Добра Поляна айтоско, разстряляни и живи заровени.
Яна се спасява като по чудо. Крие се в ръжта до къщата на кумеца Марин, чука по стъклото и моли за храна и укритие. Сеща се за богатите роднини от керемидената фабрика „Черноморка”. Кръстникят й дава храна, но отказва да я приюти вкъщи. Кръстникът Марин преди лежи в затвора, че е комунист, после пак, защото предал Яна. Той току що е излязъл от затвора, всеки ден се разписва в участъка и пред къщата му дежури полицай. Накрая се предава пред уговорките на Яна и я свързва с родата. Още същия ден Яна е арестувана и затварена в мазето на училището.
След два дни, в присъствието на цялото село я изведоха ат училището. В брезентова винтяга с голф и боти я оставих а да се прости с роднините си. Яна свали от косата си една фиба и една носна кърпа каза, че това е за Аелита. Аелита не видях сред публиката. После набързо я качиха в открита лека кола с двама полицаи за охрана и я отведоха също край Добра Поляна.
В Бургас имаше тексилна фабрика „Яна Лъскова” – няма я. Поморийският футболен отбор се казваше „Николай Лъсков. Сега Черноморец. Набързо се постараха да изтрият паметта за тези наивни млади хора.
Поетът Атанас Манчев бе предаден и убит в Айтос
Като си помисля, комай няма друг такъв народ – всеки трети предател.
Ни сме ,као срби ербап народ!..
Аелита завърши биология и се омъжи в Смолян. После следите й се губят.
А на връх Биберна т там Семеон е ръководил битката при Ахелой. Аслезлите на девети партизани отсякоха фашистката Радарна кула, изведоха попа-предател и го разстреляха.
Идваше новото време.
Междувременно ни събраха на коледна елха. Пардон – на новогодишна. Госпожа Райна се опита да обясни, че това на бърха не е петолъчка , витлеемска звазда.
Започнахме да издаваме стеннвестници. Аз украсявах кадастрона с верига теменужки, а всички останали поместваха кой „свои” стихове „Аз съм българче”, „Опълченците на шипка” и други безсрамни заимки. Но Госпожа Райна не смееше да проттивостои на новите скаути – пионери.
През 45-та въведоха новия правопис. Без е-двойно, без „Ъ” накрая, без жабешкото „Ъ”. Нямаше вече царь и соль
Не знам защо толкова късно се проведе национализацията. Държавата си присвои апартаменти, машини, фабрики и превозни средства. Всичко това стана за една нощ през декември 47-ма, ако не греша.
Пак тогава започна кооперирането на земята инвентара и добитъка. Добре, че се водеха дневници, та Жельо и Филип да върнат всичко в реални граници.
В Оризаре имаше три банки: Пощенска, Земедалска и Кредитна. С продаденото зърно се връщаха миналогодишните заеми и се правеха нови.
Човекът с най-много ниви – кулакът Иван Керчев – притежаваше 500 декара орна земя. Като се разплати за оран, сеитба, жетва – веднага отиваше в Кредитната.
Дядо Кръстьо - кмет от квотата на дружбашите, като свършило общинското брашно , отпратил бедната баба Кера.
-Като нямаш брашно – меси питки...
Кооперирането на земята съвпадна с едно щастливо за управляващите събитие.
От Съветския Съюз получихме – каквито и да бяха – трактори, редосеялки, по-късно и комбайни Нива. Останаха да ръждясват Катерпиллари, Джондири и Фордзони.
От радиоточките се лееха песните на весели жетвари. Награждаваха ги с преходно червено знаме.
Мама се връщаше от полето, грохнала от умора.Нй-напред изваждаше тетрадката ,в която си записваше трудодните.
-Днеска, майка, изкарах три трудодни. По 30 стотинки почти лев! Пийваше си малко ракия от лимонадено шише. Полягваше на дървения миндер няколко минути и скачаше отпочинала. Чакаха я прасета, кокошки. Трябваше да сготви вечеря и за утре да остане. Обираше яйцата от полозите и не даваше на ярките да са правят на квачки. Едно потапяне в кофата със студена вода мигом ги отрезвяваше, и отново снасяха. Баща ми –четящ интелигент, ръсеше из двора твърди камъчета за мелничката и счукани миди за по-здрави черупки.
Аз заминах на пионерски лагер в Еркеч, а мама в почивната станция на трудовите селяни в Несебър. Като одидах да я навестя, видях че не докосва шницели и кюфтета.
-Майка, купи ми малко кашкавал и кисело мляко. И тя като баща си дядо Киряк.
Земята се ореше дълбоко и добивите растяха. Вместо старите локомобили – задвижвани с електромотори вършачки.
Кулаците – вредители бучеха железа в нивите и повреждаха хедера на комбайна. Няколко пъти запалиха торлуците с плява и то в годината на невероятна суша, когато житото не се жънеше, а търгаше с корена. От фронта се върна чичо Жельо. От Унгария донесе синджир от геран и – ако щете вярвайте – 20-килограмова буца желязо - наковалня!.. Офицерите – часовници и бужута – чичо наковалня.
Съби-черния се върна от Македония със съмнителната слава на партизански убиец. На високата купа слама, като му викнаха –Съби, тука някакви сърби питат за тебе. Съби се плю на петите и – дим да го няма. Явно рыльце в пушку – животното е с пух край устата. Значи се е гощавало с крехко пиле.
Дядо Мицо ме учеше – цъфтеж, зреене, коситба вършитба могат да закъснеят, или изпреварят с дни и седмици, но винаги в същата последователност. Ето и тази пролет закъсня, но божурът не цъфна преди акациите и липите.
Първите три дни от юни съм запомнил защото
-на трети юни се роди брат ми Златко. Баща ми свари да окачи на тавана люлката с чувал и замина на окупация в Халкидики.
- в началото на юни цъфтят салкъмите и липите. Като се върнах от Харманлъка с торба липов цвят от радиото съобщиха за изменника Тито и го изключиха от коминтерна. Само след20 дни трябваше да премина през Сърбия с влак, но за това като му дойде редът.
От Гърция баща ми донесе един чувал зелени маслини. Дупчехме ги с вилица и почерняха накрая.
Брат ми много по-късно отишъл в село Ниятриглия, където служил тати и запитал дали помнят симпатичния мустакат редник от България. Помнели го и още как. По ладата захвърчали камъни и Злати едва успял да избяга. И аз ходих в това село и пих турско гръцко кафе, но не разпитвах за подвизите на баща ми. А там – всички мъже партизани. Жени-деца гладни и за самун хляб и калъп сапун са лягали със всеки, който им предложи... В коя война няма мародери?..
В навечерието на голямото нямане мама скрила от себе си две пакетчета черен пипер. Да има, за всеки случай. А, когато заима всичко, пиперът беше мухлясъл.
Май прекалих тази вечер.Но най-интересното предстои.
Лека нощ.
.
0887770735
.
))
Коментар