Девет замъка за пет дни (UK)

[Asteri]

И понеже превземането на замъци е уморително занятие, споменатите девет замъка ги обиколихме на три пъти. Всъщност, идеята за историческа обиколка възникна при посещението на първия замък. Що пък да не покорим още няколко, в Кент ги има във всяко село. Заради времето пък се наложи да разделим и останалата част на две пътувания, защото посредата се изсипа пороен дъжд и ни се видя разумно да се приберем за малко. Съвсем по случайност, първия и последния замък се оказаха свързани тематично, първият е бил собственост на Първия Норфъкски дюк, а последният замък е все още притежание на настоящият Норфъкски дюк.


Първата дестинация е крепостта Фрамлингам. И понеже всяко голямо начинание трябва да започне с голяма закуска, особено превземането на замъци , сядаме първо "При Тоби" да се натъпчем. Тоби предлага "пълна английска закуска" от която товариш колкото можеш да носиш, за 3.99 Как да устои човек.




Докато пристигнем обаче времето почва да въси вежди и събира облаци.


Фрамлингам е крепост от 12в, където норфъкският дюк е водил битка с крал Джон по времето на Робин Худ. Няколко века по-късно "Кървавата" Мери Тюдор, първата кралица на Англия, намира убежище тук малко преди коронацията си. Учудващо запазената защитната стена е със специфична форма, тип "завеса" - издадените кули са давали възможност нападателите да бъдат обстрелвани по-ефективно.




Намира се в най-източната част на страната и съответно от тук са минавали множество европейски нашественици, датчани, нормани и др. Самите владетели на замъка са били доста самостоятелни благородници с голяма военна мощ, и успешно са се спречквали с краля, който не е притежавал големи крепости в района.


Ние обаче идваме с мир. Радваме се на тревицата на паркинга :


Стените с кулите са се считали непревземаеми, и затова вътре в заграждението липсва крепост. На практика обаче, този уникален начин на защита се оказва недомислие. Наскоро след като ограничава правата си с Магна Харта, крал Джон подгонва благородниците, които го били притиснали за подписването, и почва да им прибира замъците.
Така се стига до обсадата на Фрамлингам, където 26 рицаря, 20 войника и 7 стрелци удържат два дни, след което замъка пада. Собственикът му, Норфъкският дюк, обаче бил достатъчно хитър, и си получил замъка обратно при идването на следващият крал.



През 16в превземането на замъци вече не се практикува, и вместо стрели, благородниците и краля си разменят само пари и бракове. Тогавашния норфъкски дюк успява да ожени две от своите племеннички за Хенри VIII - Ан Болейн и Катрин Хауърд, но и двата брака завършват с екзекуция. Дукът също изпада в немилост, но оцелява, защото кралят се споминал ден преди неговата екзекуция.



През 17в собственикът на замъка си намира по-елегантен дом, и нарежда сградите в двора да се съборят, и да се построи подслон за бедни, който им е осигурявал работа, храна и дрехи ("включително шапка и носна кърпичка") Експозицията ни показва какви са били дрехите на бедните, има и парченца плат които могат да се пипнат. Пипахме, ама то памук, мек, гладък...


Сувенирният магазин предлага и пълна рицарска униформа, обаче в тая жега... :



Катерим стената и слушаме аудио гид, откъдето научаваме как каменните комини отсреща са чак от 12в и са сред малкото оцеляли от тогава. Някои части на пътечката по стената са подвижни, и е може да се махнат при нашествие. Така противникът изкатерил стената няма възможност да се придвижва.



През 16в комините стават и мода, и тук са ги нацвъкали за украса. Тухлите им са редени виртуозно и всичките са различни :


В далечината се мярка езерото, откъдето са ловяли риба за трапезата в замъка, и огромен колеж.



В подножието пък пенсионери търкалят боулинг на трева. Полянката се ползва по предназначение вече над 500г и още не е утъпкана:



Надникваме и в музейна експозиция с любопитни неща, сред които са тези обувки за кон. Целта е да не се дупчи прясно окосената полянка.



Обикаляме отвън, през защитния ров, до място където по едно време е била градина, в която аристокрацията от замъка е излизала да се разтъпче, а по друго време е имало затвор за свещеници, в руините зад полегналия младеж.



Навлизаме в полята, за да стигнем място от което се откривала гледка към замъка. Езерото е било разширено специално, за да може в него да се побира отражение на целия замък. Оказва се обаче че не съм достатъчно висок за да цъкна това отражение, пък и е започнало да ръми, а обувките ми се хлъзгат в кал и трябва да размахваме ръце като балерини за запазим равновесие.



Минаваме покрай табелата на градчето, която ни подсказва какви са главните забележителноси - замък, църква, чешма, стара пощенска кутия, езерце с патици.



В църквата са гробниците на един норфъкски дюк отпреди 500г, негови роднини и един незаконен кралски син. Заглеждам се по прозорците:



рядък 300-годишен орган, правен от известен майстор. Кромуел е наредил да бъдат разрушавани и са останали едва няколко :



и готически улук какъвто не съм виждал другаде:



Правим се че не надничаме в прозорците на този 600-годишен дом, някогашна кръчма:



...но пък се зазяпвам по орнаменталните покриви:


На централния площад китайци снимат коронките на кръчма "Короната", и аз не оставам по-назад. Сградата е от 1550г но не й личи, защото фасадната стена е подновена два века по-късно. Отвътре са си старите стени от греди, слама и кал.



Чешмата има допълнителен чучур, за да зарежда високи каручки, с които са пръскали вода из улиците, да не се вдига прахоляк, преди да започне асфалтирането през 1912г.



Понеже и ние се чувстваме прашасали, влизаме в кръчма за по една бира. Кръчмата е доста уютна, навсякъде горят свещи, но по някое време започваме да с е чудим дали не е твърде уютна...



...съседното помещение е по-скоро гей-бар, но наоколо е празно, само една маса кикотещи се дами, пък и бирата се оказва добра.



Още не сме изгладнели след огромната закуска, така че пропускаме вечерята, пък и искам да хвана близката мелница докато още има някаква светлина навън:



Следващите няколко замъка са в окръг Кент, за което трябва се завъртим по околовръстното на Лондон и да прекосим р.Темза.



Заради лошото време почти бяхме решили да отложим за друг ден, но някъде към обяд вече не ни свърташе, грабнахме по един чадър и се натоварихтме в колата. Амбициозно планирахме да погледнем (само отвън ) два замъка следобяд, да направим романтична разходка по крайбрежна улица по залез и на другия ден да превземем още два.

Около Лондон е надвиснала плътна мъгла, която попречи на гледката, но мостът, дело на германски архитект, си е красив по всяко време. Завършен е 1991г след като се оказва че дартфортският тунел отдолу не може да се справи с големия трафик. Мостът е висок 137м и гледката както надолу така и нагоре е интригуваща.

Селищата от двата насрещни бряга са се карали за името на моста, и така било избрано неутралното, макар и скучно название "Кралица Елизабет II".




Насочили сме се към гр.Рочестър, който е посрещал много средновеколни завоеватели и за целта си има цели две крепости. В по-мирни времена, Чарлз Дикенс много е харесвал града, живял е наблизо и е описал някои къщи в романите си. От тогава досега градът доста е западнал, обаче.

Свечерява се, но ние крачим с бодра стъпка по ексцентрична калдаръмена уличка на път за първия рочестърски замък, Ъпнор.



В дъното се вижда реката, почти сме стигнали, но не сме си погледнали часовника и се оказва че замъкът вече е затворил, а е ограден плътно със стена. Това установихме на практика, след като упорито обикаляхме стената докъдето беше възможно.



По мочурливия речен бряг няма пътека и единствената възможност да видим Ъпнор е от отсрещния бряг.



Оказва се че замъкът представлява укрепление отпреди 400г, предназначено да защитава важна кралска корабостроителница наблизо. Още докато замъкът е нов обаче, започват да критикуват неговата ефективност и защитната функция се поема от верига, опъната през реката. Само век по късно замъкът се оказва недостатъчно въоръжен да спре атакуващите холандци, с което приключва военната му история като укрепление, и е превърнат в склад за муниции.

Единствената гледка до която успявам да се добера е през мачтите на яхти:



Оказва се че отсрещния бряг е наскоро застроен с жилищни блокове, до които достъп имат само обитателите.



Алейките и мостчетата не са преградени, но има табелките че мястото е частно, пък ние се правим на възитани. Тюфкаме се, има още един замък за разглеждане тази вечер и няма време да паркираме надалече и да се връщаме. За късмет откриваме кръчма до яхтеното пристанище, игнорираме табелата "само за клиенти, минава контрола" и паркираме в ъгъла.





С бърза крачка маршируваме покрай яхти и корабчета, преди да се отправим към Рочестерския замък :




следва

[Asteri]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Кралският рочестърски замък е на около километър нагоре по реката. Достатъчно масивен е и лесно се ориентираме отдалече по стърчащата над покривите кула. Което е добре, защото не ми се шофира дълго из този град - за пръв път виждам толкова много чукнати автомобили на едно място.
Замъкът е строен през 11 век и е една от най-добре запазените крепости в страната, въпреки че е участвал в множество битки още от самото начало. Инженерни заслуги за строежа има рочестерският епископ, който сега се счита за основоположник на Кралските инженерни войски.

Точно срещу него е рочестерската катедрала, втората най-стара в страната, започната е преди 1000 години. Дикенс е искал да бъде погребан тук, но това не е изпълнено. Забележително е и училището към катедралата , което съществува от 604г насам и е второ най-старо в света.






Пред катедралата кълчи клони огромно екзотично дърво, каталпа:




Със запалените улични фенери изгледът към замъка е още по-готически.




Къщата в съседство и тя е готика, и прилича на укрепление - била е една от портите към града, а стената й си седи тук още от римско време.




С респект оглеждаме това "дърво на правосъдието" в двора на замъка - ползвано е за бесилка до 1820г. Брррр. Тук е заседавал и т.н. "съд на прашните крака" ( т.е. пътуващите търговци, които са отваряли сергии на това място), съдиите са обикаляли пазара и са следели за кражби, сбивания, спорове между търговци и т.н.




Крепостта е масивна, което донякъде личи на този близък кадър:




И тук има следи от атака на крал Джон, който обсаждал крепостта цели седем седмици. След като не е успял да победи със сила, крал Джон замисля хитрост. Под стената на замъка е прокопан тунел, укрепен с дървени подпори. Подпорите били запалени и тунелът се рухнал, а с това се срутила 1/3 от замъка. Но дори и с тези разрушения, защитниците удържали докато накрая гладът не ги накарал да се предадат. След това кулите били заменени с нови, но по някаква причина новите са с кръгла форма, докато старите са с квадратни.




От другата му страна е реката, която през средновековието е достигала подножието на замъка.




Стената е завидна. Укреплението е започнато още от римляните, над чиито основи са надграждали норманите на Уилям Завоевателя, а след тях и средновековните английски крале. И всеки си е строял по своята мода, без да се съобразява с останалите. Гладката част на стената е норманска, а английската кръпка е по-декоративна, с бойници.




Тръгваме да се мотаем из градчето в търсене на място за вечеря. Има доста ресторантчета, всичките с приглушена светлина и свещи по масите, и всичките пълни.




Надничаме в магазинче за вкаменелости, но възможността да притежаваме зъб от динозавър не ни изкушава особено. Виж, за пържола от динозавър бих се замислил :




Минавеме покрай "Къщата на шестимата бедни пътника", която била отдадена за благотворителност от собственика си, за бедни пътници които могат да получат храна и преспиване тук за една нощ. Действала е от 16 век до втората световна война, когато се създава държавната социална система.




Тази 400-годишна сграда също е описана от Дикенс:




Доста места от главната улица изглеждат като част от дикенсов роман:






Други са просто ексцентрични:




Успяхме да намерим маса в италианска пицария - дори келнерите говореха италиански, и след нощувка в мотел, на следващия ден тръгваме към нови завоевания, и към това, което ще се окаже най-хубавия замък от пътуването. Мъглата обаче е толкова гъста, че и табелите над пътя почти не се четат:



Продължаваме из Кент, който освен със многото замъци е известен и с едни специфични къщи с островръхи "шапки", които някога са били сушилня за хмел. Върхът на "шапката" е комин с подвижна част, която е кривната настрани и се върти с вятъра. Когато сушилните се преобразоват в частен дом, има специални изисквания за запазване на оригиналния външен вид, включително комина.






Във всяко село - кула:




Следващият замък по чиито стени няма да се катерим, е Бодиам. Не е точно в Кент, но е на границата. На поляната пред него дечурлига гонят патици, но патиците са стара армия и се отместват колкото да не бъдат настъпени, с досада и отегчен поглед.
Първото укрепление което превземаме, е картечно гнездо градено да пази страната от немско нашествие през втората световна.




Заделили сме само час за замъка и няма да влизаме в него, но пък влизаме тук, да погледнем стоянката, където никога не е стояла картечница. Помещението вътре е изненадващо широко, има и втора стая, която обаче е опишкана и ароматът бързо ни изгонва.




Катерим леко хълмче, на върха на което е замъкът, ограден от воден ров. Из рова щъкат огромни шарани, включително декоративни кои.




От време на време шараните отварят едни ЕЙ такива усти и пробват да погълнат по някоя патица. Ако тренират още малко, някой ден може и да успеят :




Времето не желае да се просветли, но все пак успявам да уловя как замъкът се отразява в рова с лилиите. Бодиам е строен през 14в от един кралски рицар, с цел да защитава района от французите по време на Стогодишната война. И този замък няма крепост вътре, а е само стена, кули и допълнителни пристройки прилепени към стената.




Входът е чак от другата страна, така че евентуални нашественици които се катерят по хълма да могат да бъдат обстрелвани докато намерят вратата. Няма данни обаче замъкът да е участвал във военни действие. Самото наличие на водния ров, направен така че да се получи красиво отражение, говори че обитателите са наблягали предимно на естетиката. Когато замъкът е обсаден по време на "Войната на Розите", обитателите му се предават без съпротива.




Портата е с решетка, както си трябва, макар и никога да не е влязла в употреба. През 17в замъкът е продаден след като парламента налага глоба на собственика, заради "неправилни" политически пристрастия. След Гражданската война Бодиам бива частично е разрушен, каквато е съдбата на множество замъци, с цел да не могат да се ползват отново за война. През 19в един лорд, бивш губернатор на Индия, се заинтересувал от "това рядко съкровище, което не трябва да се загуби", купил го, ремонтирал го и накрая го дал на народа.




Замък-класика. Почваме да съжаляваме че не сме заделили цял ден да се мотаем тук. Мога да седя и да го гледам с часове. Или поне още 15 минути.




Мостът до входа е разделен на две части, с островче посредата, на което едно време е стояла защитна кула. Оригиналния мост дори е бил разположен под ъгъл, настрани, така че пристигащите да могат да бъдат добре оглеждани, и евентуално добре обстрелвани.



следва

[Asteri]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Бързаме към следващата дестинация, където замъкът не е кой знае какво, но имаме намерение да се мотаем из обширния парк. Отново сме в Кент, известен като "градината на Англия". Наоколо всичко е обрасло в зеленина:




След около час сме на гости у Хенри VIII и замъкът Хивър. Пътеката от входа ни довежда първо до голямо езеро с гладка като огледало повърхност. Лодкар с бомбе чака клиенти скрит на сянка, до него парния двигател на лодката пуфка дим.




Билетчета за лодката се продават от старовремска каса:




Качваме се на веранда в италиански стил. Замъкът всъщност представлява дом на семейство Болейн. Тук е отраснала втората съпруга на Хенри VIII, Ан Болейн, майка на кралица Елизабет I Покрай нея Хенри се сдобива със замъка и впоследствие го оставя на една от другите си съпруги.








В парка след няколко часа ще се провежда сватба и вече са проснали червен килим:




Поглеждам картата на парка, поглеждам си часовника, и ускоряваме крачка, защото тук ще влизаме и вътре да погледнем къде са се гонили Хенри и Ан Болейн. Италианския стил продължава, дори римските статуи си били оригинални.




На мен обаче най-привлекателна ми се вижда пейката на полянка с изглед към реката, с водния лабиринт от другата страна, където малки и големи подскачат между пръскаща вода, а брега е обрамчен с ивица ароматни цветя.




Обратно в "официалната градина" минаваме покрай градинки разделени на "сепарета", всяко от които е декорирано по уникален начин. Всичко е шарено, италианско, и пълно с портокали.
Едно от "сепаретата" е посветено на стогодишнината от Първата световна война, и включва този вестник от 1914г, който обявява че Великобритания влиза във войната.




Тук-там прохладно шуми вода, цъкат фотоапарати:




Виждаме и замъка, който представлява средновековна къща със здраво укрепена фасада и цели два защитни рова, един външен и един точно под стените:






На идиличната поляна отвън лебеди тормозят туристите и им чоплят от обяда:




Из полянката до замъка са разхвърляни майсторски подрязани формички плет:




А тревицата е като мокет. В съседство са опънали палатки и рекламни знаменца организаторите на триатлон, който ще се провежда тези дни в замъка. Не знам какво включва триатлонът, но из гората в парка има очертана пътечка за бегачи, а в езерото плуват гоеми оранжеви балони показващи плувен коридор. Което някакси разваля средновековната атмосфера :




Ето я добре укрепената фасада, където туристи се снимат с пухкава дама облечена в средновековна рокля:




Време е да влезем в къщата. Подвижния мост е готов за двигане ако туристите станат твърде много:




И този ров е пазен от шарани. По периферията, един огромен рибок се разхожда със свита от кои:




Отвън до замъка е комплекс сгради, действащи като хотел, но ползвани предимно за бизнес, конференции и сватби. Питахме от любопитство, но всичко беше резервирано :




Влизаме във вътрешния двор, който е съвсем малък, и съвсем в стил Тюдор:










В самата сграда не се снима, вътре е средновековен лукс, ценни мебели, картини, гоблени, съдинки, любовните писма разменяни между Хенри и Ан, много история. Тичаме отново през градината, под аркада с папрати, мъх и пъплеща по стените вода, която напомня за потъналите в джунглата южноамерикански храмове.
Заедно с някакви поляци сме единствените ентусиасти които щъкат из далечните краища на парка, където откриваме скрити кътчета:




Поемаме обратно по зелените кентски пътища, където колоездачи в пълна униформа скоростно въртят педали, може би се готвят за следващия Тур дю Франс :


Други предпочитат по-екологичен транспорт:



В обратна посока лондонското околовръстно минава под земята, през дартфорският тунел, където пътното платно вече се превръща в река заради проливния дъжд:



Хвърляме монетки в кошницата за самотаксуване . Всеки ден по моста и тунела преминават около 130хил возила, кеф. Безплатно става само късно нощем, или ако денем се натрупа километрично задръстване (на което ще се "радваме" по-нататък ). Тунелът е замислен още през 1920-те години, но докато го започнат и избухва втората световна война. Успяват да го завършат чак през 1963г. Епичен строеж, почти като софийското метро :



следва

[plaskom]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Благодаря за споделеното. Страхотен пътепис, очаквам продължението...

[Asteri]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Поредния тур приключва, но след няколко дни слънцето изгрява и пак сме на път, очакват ни нови три замъка, плюс един мимоходом :




Този път панорамата се е ширнала надалеч, към Лондон:




Небето драматично променя цветове, докато покрай нас се редуват няколко платна запълнени с прозаични ванове и камиони. Велосипедисти не се допускат, а се товарят на безплатно държавно возило.






Казват че от хубавото време и свежия въздух се огладнява по-бързо, и май е точно така, защото спираме още на първата сервизна отбивка да излапаме сандвичите които уж трябваше да ни останат за обяд. Сервизните отбивки са най-забавната част от пътуването по магистрала, където човек все открива по нещо интересно - дали ще е някое любопитно чудо на автомобилната техника, дали ще си ти лепнат пръстите с пудра захар от поничка, или ще загубиш копче в тоалетната, но винаги остава по някоя тема за разговор през остатъка от пътуването . В случая, запръв път видях колонка за зареждане на електрически коли, до нея тамън инсталираха и втора. С два куплунга, за прав и променлив ток, и споменати Нисан и Ситроен, но без написана цена. Предполагам е безплатно, ха! Най-бързото зареждане е за 30мин.




Пристигаме в Лийдс, замъкът който според рекламите е "най-чаровният в Англия". Туристите-новобранци погрешно го търсят в големият град Лийдс, намиращ се на 300км на север, и никой не подозира съществуването на едноименно село тук на юг, в Кент.
20мин след отваряне на портите, паркингът вече е позапълнен и още от входа настава бутаница. Тъпкано е с ученически класове, майки с колички, японци, френски тинейджъри, а покрай всички тях из краката ни се мотаят гъски и патици. Според статистиката ежегодно тук идват над половин милион души, а според нас поне половината са се изсипали тук днес.
Първата крепост на това място е от 12в, и в парка наоколо подминаваме също така вековни дървеса :




Замъкът до неотдавна е бил частен дом, модернизиран от една богата млада дама през 1920-те години, и паркът има необичайно модерен вид. Което ни устройва напълно, защото и без това няме време да зяпаме.
Зелен тунел ни води до езеро гладко като огледало, в което тук-там се оглежда по някой лебед - черните са специалитет на Лийдс. Около мостче по пътеката, туристи са нахвърляли монетки, и един лебед кълчи шия да ги брои:




С малко повече интерес се заглеждаме по този павилион, разположен насред огромна поляна, но никой не се е сетил обърне терасата на бирария с кебапчета. А като няма скара, се налага туристите да миришат цветята:




Черните лебеди били австралийци, но съвсем не са елегантни като Кайли Миноуг. Седи един такъв във вадата насред поляната и точи шия да зоба трева от брега:




Парадния вход напомня на средновековните градове в Италия и Франция, а до портата се кикотят ученички с униформи, шарени като онези за детска градина. Това ще да е най-веселият замък от цялото пътуване:




Преди да влезем, се отклоняваме встрани, където се чува водоскок, и е обозначено че е имало мелнично колело. Надничаме през портата, отвъд кото се открива епична гледка, заедно с две японки, които ахкат кротко, дали заради гледката или заради младия лодкар който набира желаещи за разходка по езерото...






Ровът някога е бил малък, колкото да спира нашественици, но аристокрацията впоследствие си променя приоритетите и решава че е по-добре да си решава споровете без бой, и да разхубави замъка. Така ровът добива декоративна функция, откъдето и да погледнеш ще се получи изглед, който само чака да бъде нарисуван или, няколко века по-късно, фотографиран.




Обратно на входа ни посрещат първо туристка щастливо размахваща пауново перо, а после и самият паун, който изчаква да се събере стълпотворение въодушевени посетители, след което започва да позира с разперена, макар и леко опърпана опашка.




Завъртаме се през малък музей, откъдето научаваме как през средновековието Лийдс е бил любима резиденция на първия крал Едуард, след това Хенри VIII го подарява първата си съпруга. Тук са живели и разнообразни благородници. Дивихме се на счетоводна книга за домакинските разходи от 1422г, когато тук е живяла французойката Жана Наварска. Жана е била съпруга на английският крал, но обвинена че е вещица и че се е опитала да го отрови. Замъкът е бил неин затвор, което не е попречило да харчи към 200хил лири годишно (по сегашните пари) от хазната. На отворената тук страница се вижда пасаж, който казва че хазната отказва да плати за поръчан от Жана пръстен, и ако иска бижутерът да съди лично Жана да му плати. Пръстенът който си е поръчала е на сегашна стойност 40хил лири.




Замъкът се състои от крепост и жилищни сгради, разположени на две отделни островчета. Околните земи са били ферми, снабдяващи замъка с продукти, особено когато тук са идвали крале със свита. Средновековната свита е била огромна, включваща стотици, а понякога и хиляди души. Когато Хенри VIII е пътувал до Франция, той се е спирал пътьом тук, за което е прибирал голямо количество продукти - 2000 овце, 800 телета, 312 чапли, 13 лебеда, 1600 риби, 1300 пилета, 17 сърни, 700 змиорки, 4 делфина.




С учудване откриваме потомци на неуловените за краля змиорки, във вадата криволичеща покрай пътеката.




Не знам кои лебеди са най-вкусни, но тези определено са най-грозни. Въпреки че се водят пойни, не пожелаха да гъкнат :




Въпреки че в началото замъкът е видял няколко малки обсади, всичко се е разминало само с размяна на шепа стрели. Собствениците, барони, наблягали на естетиката и са избягнали топовен обстрел като винаги са заставали на страната на победителя. Настоящите сгради са последно ремоделирани преди 200г. През втората световна война живеещите тук богаташи организират тук болница за летци. По брега растат магнолии, чийто гигантски цветове са с размер на тенджера:



това цветище се побира на две длани:




Следваме пътечката и двойка други туристи, които мрънкат, че не пускат народа през парадния вход, а ни карат да влизаме през мазето. На практика обаче не губим нищо. Сега обстановката вътре няма нищо общо с идеята за "замък", обзавеждането е по вкуса на последната собственичка, американка, която го отваря за народа през 1970-те. Мазето всъщност е най-старата запазена част, било е изба. Лозята наоколо са произвеждали вино през последните 800г, но ако е имало стари бутилки, аристокрацията си ги е изнесла. За туристите все пак има оставен някой и друг експонат:








Малко от оригиналния дух на замъка :






средновековна баня, която изглежда голям разкош с камината до нея :




Малък вътрешен двор, в който никой от мотаещите се около нас туристи не посмя да пристъпи, въпреки че нямаше ограничение. Може би като нас са обикаляли другите строго пазени замъци и са добили навик да не пипат. Решихме че в шадраванчето вече има достатъчно нахвърляни стотинки и скръндзаво си държахме ръцете в джобовете.




Някои от помещенията вътре са запазени в близък до оригиналния вид, включително малка бална зала с дялкан таван. Именно малките помещения са накарали кралете да се откажат от това място, защото не е имало достатъчно място къде да се развъртят в танци.




Въпреки модернизацията, стълбището си остава типичната вита спирала характерна за всеки средновековен градеж. Туристи до нас усърдно четат книжката пътеводител, и дочуваме как средната колона държаща стълбището е направена от стъблото на едно единствено много голямо дърво. Ахкаме в унисон :




Следващото крило е досадно осъвременено, но че го ручаме и него. Чак в библиотеката заедно с някакъв японец се заглеждаме одобрително в томчетата, наредени чак до тавана. Книгите са си истински, има ценни издания, големи имена, сериозни творби, справочници .




Мотаем се отвън в търсене на рекламирания "чар". Примерно, в отражението от арките при входната порта. Макар и влезли в кадър, лебедите се кълчат и пощят, и съвсем не желаят да позират като по картичките :




Минаваме през градините, които са пълни с ружи, рояци дребни цветчета и тук-там някой фотограф с грандоманска техника конкурираща космическия телескоп Хъбъл :




Вероятно заради жегата ни беше хрумнала неразумната идея, че е възможно да минем през лабиринта от плет за десетина минути. Какво толкова, вътре пълно с дечурлига, накатерили се по издигната в средата кула. Пред нас, гонейки се, се шмугват още няколко дребосъка. Речено-сторено, пристъпваме по витите коридорчета, оградата от плет е малко над човешки бой, завойче наляво, завойче надясно, всичките изглеждат еднакво.
На кулата в средата на лабиринта дечурлига се побутват и кикотят, някои ни подвикват, ама знае ли човек дали насериозно ни указват посоката или ще ни забутат в някой ъгъл. Няколко минути по-късно вече сме се изгубили, лабиринтът започва да изглежда безкраен. Вместо да търсим път към кулата в средата, започваме да търсим изхода, но това се оказва също толкова неуспешно.
Разминаваме се с чуждоговорящи младежи, които изглеждат дори по изгубени и от нас, и по-флегматични. Оставяме ги с надменно самочувствие че сме по-знаещи, но след няколко минути ги виждаме че са намерили кулата, късметлиите. Смиряваме се, увисваме нос, и се присламчваме към уверено крачеща лелка, която изглежда че знае накъде върви. След няколко завоя обаче лелката размахва ръце в отчаяние и ни пита дали знаем накъде. Миии.... Сещам се че имаше един стар трик дето хващаш лявата стена на лабиринта и вървиш без да пускаш. Тръгваме... и след минута най-после сме и ние на кулата. Ехехей. Изходът от тук е маркиран, през пещера с театрално осветление, фигури на русалки и нептун, шурти водопад, а гръмовен глас разказва приказка за пирати.




На голяма поляна отвън са нацвъкани туристи, явно е станало обедно време, което пък значи че е време да се изнизваме. Две чавки се заглеждат по гъските наоколо:




Минаваме през сенчеста тераса в стил италианска градина, с кактуси, лози и екзотичности:




няма време да поседнем "на тиферич" както казваха на село:




Ловим романтиката набързо:



следва

[Asteri]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

...и продължаваме през потъналия в зеленина Кент.
Имаме два часа да надникнем в Хърстмонсьо, замък от френски произход, понастоящем държан от канадци. Тук обаче ни е убягнало, че точно днес замъкът затваря по-рано, защото вечерта ще е домакин на представление на Кралския шекспиров театър. Закъснели сме с едва 15мин, пък и лелката на входа тамън се сеща че е забравила да сложи табелата, но бърза да ни даде брошурка кога отварят утре. Само за една снимка, казвам, но лелката се прави че не ме е чула и продължава да плямпа със шльокав канадски акцент. Всъщност, на следващия ден ще установим че мястото си изисква повече време от "само една снимка".
Към замъка има и обсерватория, в която стърчат няколко купола - известно време тук се е помещавала Кралската Гринуичка обсерватория. Имало и научно-техническо музейче, към което проявяваме интерес, но се оказва че и обсерваторията затваря по-рано, въпреки че няма нищо общо с виноватото театрално представление. Чичкото на гишето вдига рамене, и той не е много щастлив че в тая жега трябва да стои още два часа за тоя дето вее в полето. Фръцваме се и обръщаме гръб. Цъквам огромните туи на паркинга отпред. Неотдавна някой форумец беше питал, ако си ги посади на балкона колко високи ще станат. Дано балкона му е голям :



За нощувка сме набелязали старинна семейна страноприемница в същото село, заради античната обстановка. В ранния следобед е измамливо тихо:



Синът на гостилничаря ни качва до една от трите стаи, по стълбище което е тясно и стръмно съвсем като онези по замъците и дори повече. Тук направо да раздават пособия за алпинисти :



И поглед на слизане обратно - последните стъпала са недостъпни, а за да отвориш вретата трябва да се сгънеш на две. Гъливер в страната на лилипутите :



Едната стая е с вана, но без душ, което значи че ще висим в банята с часове. Кеф, обаче предпочитам да оползотворим времето навън, затова се насочваме към стая само с душкабина. Веднага замирисва на лукс, душът е Грое и водата мекичко барабани по уморените ни глави. Самата стая е миниатюрна като заешка дупка, но за аристократични зайци, дори минералната вода е в истински бутилки, каквито няма в супермаркета. Мивката е в самата стая, в шкаф! в банята няма място заради големия душ, ама така е било по време на баш-аристокрацията. Чувстваме се изискани :



Слизаме в бара и питаме за вечерята, а младежът отваря тефтерче. Успокоява ни че имало само няколко резервации, какво ще кажем за осем часа? Казваме да и излизаме да изгубим двата излишни часа дотогава. Кривваме в църквата до кръчмата:





където откриваме интересна поставка за четене на библията, с уникална форма на чапла:



Най-близката забележителност е на десетина минути от тук, най-високата варовикова скала на английските брегове, Бийчи хед, на 160м от водата. Скалите са бели като прочутите скали на Дувър, но точно тук брегът слиза надолу полегато и не личи. В далечината са чакълените плажове на голям курорт в популярен сред пенсионерите град. В другата посока брегът става отвесен в цялата си височина, и мястото се води сред най-популярните места за самоубийци в света.



На върха вее изненадващ вятър, който не само че е силен, но е и леден. Наоколо се ширва нещо като плато, надолу е стръмен бряг с пътечка годна само за кози и алпинисти, а най-долу има и голи отвесни скали. В морето стърчи и фар. Известно време се любуваме на суровата романтика, докато ни замръзват ушите :



Отвъд платото, към вътрешността се простират леко нагънатия терен на местност, чието название най-общо може да се преведе като "Южните долчинки". Отвъд тях хоризонтът се губи в неизменната мъгла.



Край пътя безстрашни авантюристи търкалят из тревата скейтбордове закачени за огромни хвърчила. Ако вятърът се обърне ненадейно настрани, след няколко метра направо цопват в морето, и то от порядъчна височина. Вятърът из тези краища обаче изглежда еднопосочен, ако съдим по дърветата в долчинките, които растат под лек наклон на една страна.
Слизаме долу до крайбрежния град, където остават десетина минути до началото на безплатното паркиране, но в изблик на туристически ентусиазъм решаваме вместо да се мотаем тук, да превземем близката крепост. И без това английските курортни градове са неотличими един от друг, и всичките са си останали непроменени от зората на морския туризъм някъде преди 250г.
Замъкът Певънси също си е останал непроменен от векове. Укреплението, чиято стена стои в голямата си част и досега, е вдигнато от римляните през 290г. и е най-големия все още оцелял римски форт в страната. През 11в новодошлите нормани строят самата крепост, която е устояла на няколко обсади в последващите столетия, докато излиза от употреба през 16в и е нарочно превърната в развалина. Стените й са високи над 9м и са широки над 4м.



Оказа се че в двора се влиза свободно, само в самата крепост се плаща, но беше вече затворено. Това което не виждаме вътре са средновековни гюлета за катапулт и съвременно картечно гнездо предназначено да пази от германско нашествие по време на световната война. Ей, било е голям страх от тези германци.



И неусетно станало време за вечеря. Обратно в страноприемницата забелязваме че миниатрният паркинг е фрашкан и колите са паркирани почти една върху друга. А страноприемницата се намира на междуселския път, на завой, а съседната улица е колкото да побере две къщи и тясна като магарешка пътечка. Дори на завоя вече е паркирала една кола, и се гушваме до нея. За късмет пътят вече е притихнал. Затова пък ресторантската част вътре е пълна. Получаваме единствената празна маса, до камината. Навсякъде има свещи, в чиято мека светлина четем стряскащите цени от менюто.



Вечерта отминава в сладки приказки и след като съседната маса се опразва, щраквам още един романтичен кадър:




Оставаме последни, докато другите окъснели посетители се пренасят на лафче в градината отвън. Разглеждам сепаренцата, завити с кожи...



... масата, където се чудим как ли ще изглежда едно 12-годишно уиски в чаша под светлината на свещите :



... или диванчето където да прочетем вечерните новини:



В место това сядаме за малко навън, докато започват да ни хапят комарите:



Страноприемницата привечер:



И на сутринта свежи-свежи, сме доволни че ни дават позиция в сепаренцата, където не успяхме да седнем снощи. Малкото барче е заобиколено от бидони за мляко, върху които е метната по една кожа за сядане, и ... ъм, онова спортно съоръжение на което май се викаше "кон". Докато се чудим дали от гостите се очаква да проявят спортен талант преди или след като гаврътнат няколко филджана, пристига чиния топли кроасани, и денят започва с усмивка и каничка кафе. Някъде на шкаф до нас се върти истински грамофон и разнася старомодна музика.




На път към Хърстмонсьо (или както го произнасят местните, Хърсмънзу ), удостояваме с кратък поглед една неизмита, но иначе елегантна мелница край пътя:



Мястото за панорамна гледка е отбелязано на картата и се спираме да погледнем. Замъкът е на 600г, и се води сред най-старите тухлени сгради в страната, от времето когато този материал е бил лукс. Самия замък е строен от кралския финансов министър, и затова му е трябвала внушителна постройка.



Обитаван е от същото семейство, барони, в продължение на няколко века, като само един от тях е изгубил за кратко замъка, след като бил осъден за бракониерстване в кралските гори. По някое време собственикът се е отказал да поддържа замъка и е разрушил вътрешността, но е оставил красивата фасада. През ХХв замъкът отново е възстановен за живеене, и в един момент става собоственост на Военноморското министерство, което нанася тук гринуичката обсерватория.
Понастоящем е изследователски център към някакъв канадски университет, и дори в деня на нашето посещение имаше конференция. Туристите бяхме едва шепа народ.




Първите ни стъпки в двора са под алея вековни дървета, които според табелата са от 1700г.




На едно от тях забелязваме двойка пауни, които според лелката в кафенето не обичали да слизат долу и страняли от туристите.




Минаваме покрай покрай ненадейна изложба статуи от Зимбабве, а до тях някакъв африкански младеж дялка поредното парче камък. Поглеждам цените и се сещам че трябва да пусна едно тото. Влизаме за едно бързо кръгче обиколка из градините. Сверяваме си часовника по огромен слънчев циферблат.



Иззад рамото на херувимче, надничаме в "Шексировата градина" - до всяко растение е добавено стихче от произведенията на Шекспир, където растението се споменава. До нея е градина с ароматни цветя, където градинарка-фотомодел се бори с огромна косачка:

Кривваме към нещо обозначено като "павилион и тайната градина". Сградата с вид и размер на къща, на която би се радвало едно средностатистическо семейство, е само за украса и с едно помещение колкото да изпиеш един чай ако го донесе прислугата. Вратата обаче са забравили да я отключат толкова рано, и се връщаме за чай в кафенето под вековните дървета.




Естествено, свободна е само масата над която са седнали двата пауна, а майче обяснява на чадото си да не стои отдолу, защото "паунът може да ходи до тоалетната". Местим столчетата колкото може настрани, и пием набързо по един чай докато паунът ни гледа с презрителен поглед отвисоко - а може би се прицелва, и продължаваме.




Останал е най-големият и най-хубавият замък, към който се насочваме през Южните долчинки.
На един от хълмовете изниква внушителна структура, но се оказва че не е замък. Впоследствие откриваме че това било гимназия, явно за малки благородници - таксата е някакви си 30хил лири годишно. Срещу тази такса, гимназистите зубкат та се късат, от 9ч сутринта до 18ч вечерта, плюс занималня 19-21ч, като часовете включват и спорт - езда, спортна стрелба, ръгби. Основателят е бил религиозен богаташ и най-голямото здание от комплекса е църквата, с условието че учениците задължително ще я посещават. Не е лесно да си аристократ, брей ...



следва

[Asteri]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Накрая се показва и Арундел, който най-после успявам да уловя в кадър в пролуката между два тира по пътя. Другата стърчилка в градчето е католическа катедрала .
Въпреки неблагозвучното си име, Арундел е красив и внушителен замък, толкова голям че се вижда целият само от въздуха. Намира се на час и половина източно от Лондон и от 400 години е дом на Норфъкския дук:






От семейството на граф Арундел по-късно се отделя фамилията Стюарт - владетели на Шотландия. А ние почти сме стигнали смейният дом :




Замъкът е строен преди около 900 години, когато Уилям Завоевателя създава титлата "граф Арундел" за един свой доверен пълководец. През всичкото време замъкът остава собственост на поколения от едно и също семейство. "Граф Арундел" е и най-старата все още действаща благородническа титла в Англия. А да си граф ("ърл") е било като да си малък провинциален цар , управител на окръг, дори са носели малка корона.




С неудоволствие откриваме че паркингът е отвън и никак не е евтин. Преджобваме се за монети, и ръгваме да превземаме замъка, наред с тумби разнородни туристи от цял свят. На касата ни питат какво точно искаме да видим, защото всичко се цака отделно - започвам да се чувствам като средновековен селянин който всеки благородник иска да отупа като брашнен чувал. Градината, да, историческите зали, да, спалнята в която е отсядал Клиф Ричард, не мерси, трябва да ми останат поне стотинки за лимонада, че в тая жега...
Яаааааа, добре че не нося шапка, щеше да падне. На широко-обективния кадър, кулите изглеждат измамливо по-малки отколкото са на живо.
И пред този замък расте дървото "каталпа", което вече разпознаваме и впечатляваме останалите туристи :




С хората, пъплещи като мравки до кулата, донякъде личи мащабът на замъка:




Добре дошли у Норфъкският дук, един от най-влиятелните хора в кралството от 500г насам. Ежедневната му провфесия е "граф-маршал" на страната, с функция по организиране на кралски церемонии.
По съображения за сигурност, вътре разрешават да се снима само в най-старата , необитаема крепост, вдигната на хълмче по-нататък:




Вътре си е като ги рисуват в книжките с приказки:




Поемаме по дълъг коридор, който минава покрай заключени врати и затъмнени прозорчета. Ако си завоевател нямаш никакъв шанс да се ориентираш къде точно си и накъде вървиш:




Гледката отвисоко е доста приятна, както ще установим след малко :




Стълбите са толкова стръмни, че покойно може да се катериш на четири крака и да си останеш прав. Отгоре гледката е замайваща ... :




...излизаме на крепостната стена. Някъде в съседство има врата, която се отваря навън и има само една функция - от тук се излива вряла вода върху нападателите.




Поглед надолу към защитния ров. В стената се намира и това което благородниците са наричали с учтивата дума "гардероб", иначе казано тоалетна. Дървената кутия-седалка местните наричат "гръмотевичната кутия", хаха! , а "канализацията" се е изливала по стените отвън. Ммм, ароматен, хлъзгав замък. Който иска да се катери, да превзема ...




Надничаме във вътрешния двор където е личната резиденция на дука (Дуковете са най-влиятелните благородници в страната, пък Норфъкският е бил най-влиятелният сред дуковете понеже сам е бил с кралски произход)
Стражите на бойниците си имат кепенци срещу стрелите на нападателите. В случая обаче, кепенците предпазват срещу надничане в частната територия на благородника. Така де, може на човека да му е хрумнало да тича гол из градината :




На върха на стражеската кула е платформа с малка барака, която някакси е била едновременно склад и килия-затвор за провинили се. Не ми става ясно как ако някой открадне кокошка, ще го затворят вътре при барута и луканките, ама така пише ....
Ако евентуални нашественици са успяли да се изкатерят някакси до тази платформа, стражарите са могли да блокират нападателите на това уязвимо място и да ги обстрелват от горе.




В коридорите отстрани се помещава системата която сваля решетки пред вратите:






Решетки, тежести и вериги се простират на два етажа:




Било е невъзможно замъкът да се превземе със сила. Обикновено наличието на кладенец помага на защитниците да бъдат независими при обсада, но тукашният бил слабото място на Арундел. По време на гражданската война нападателите се оказали хитри, забелязали че кладенецът се захранва от съседно езеро, и пресушили езерото. С това се пресушил и кладенецът, и така обитателите на Арундел издържали само няколко дни на жаждата. Непревземаемият замък най-после паднал.
Катерим едни стълби тесни като кладенец и излизаме на бойниците на стражеската кула. Високоооо :



Открива се и гледка към личния вход на дука, пазен от зверовете от английският герб, лъв и еднорог.




В останалите помещения не се снима, разглеждаме огромна бална зала, внушителна двуетажна библиотека, оръжейна и др. места където се размотаваме по-дълго от предвиденото. По стените висят портрети които дуковете са си поръчвали лично от художници като Ван Дайк и Каналето.
Отвън си личи как някои части са по-нови. През по-голяма част от средновековието дуковете на Норфък не са харесвали замъка с неговите тъмни и мрачни помещения, и предпочитали да отсядат на други мяста. Едва преди 200г поредният дук решава да направи подобрения, и да се нанесе вътре за постоянно.
Така Арундел става сред първите провинциални домове, които се сдобиват с електричество и централно парно. Добавени са още кули, кулички, кули с кулички, и прочее. Един най-обикновен "провинциален дом" ...




В парка отвън е църква с гробниците на няколко дука. Заобикаляме масивна порта и надникваме в "бялата градина" пред входа:




Останал е около час, през който отиваме да се разтъпчем из градините. Същото са направили и останалите туристи, които вече нямат сили за друго освен да се натъркалят по тревата или да се скатаят на сянка. Разхлаждаме около фонтанчета и палми, душим цветята, а над нас ръбата сянка хвърля строгия силует на катедралата. Изчаквам групичка кикотещи се французойки да се снимат пред църцорещата вода, за да снимам и аз:




Едната градина била колекцията на графа, но в тая жега не ми се чете кое какво е, и щрапаме напосоки. Има го и парника с екзотични цветя, лилави чушлета, домати с форми на чушлета и др. ботанически чудеса:




За две минути сядаме на пейка под арка с декоративен грах чийто цветчета наподобяват пеперуди. Потокът посетители вече е еднопосочен, към изхода. Подминава ни тичаща туристка, която споменава "розовата градина". Затичваме се и ние.
Напускаме замъка и слизаме до реката, която е точно отвъд пътя. Зяпаме безцелно наред с останалите уморени групички, не толкова защото има какво, а защото ни предстоят 4ч дундуркане по асфалта. Още не сме чули трафик информацията по радиото, според която в тунела под Темза има задръстване и нашите 4ч път ще се превърнат в 7ч шофиране гладен и уморен. От тичане по замъци дори не сме обядвали. А тук покрай реката всичко е едно такова притихнало в лятна умора и приятно топличко .
Край пътя се търкалят хълмчета , а ние премляскваме как след около час ще минем тунела под Темза и ще седнем в Бургер кинг да изкльопаме нещо мазно. Да, ама не...
Замъци продължават да никнат край пътя:




Някъде 10км преди входа на тунела потокът коли намалява ход, от време на време направо спира, и се затапваме в задръстването. Знаете ли как се минават 10 км за 2-и-половина часа? Мнооооогоооо тяяягооостнооо. Голяма радост като стигнахме моста - ура, заради задръстването бяха отменили таксата, и все пак успяхме да хванем последните кюфтета преди да затворят хамбургерийницата. Вместо в 21ч се прибрахме в 01ч през нощта, доволни и слънчасали.




Благодаря за вниманието!

[bochkata]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Както винаги,чудесен пътепис и невероятни снимки!
Благодаря!

[zzlatev]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Само да уточня, зъбите в магазинчето за вкаменелости са от гигантски измрели акули - Мegalodon, а не от динозаври.

[s_s1]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Майстор на дългия раказ! От сутринта до сега чета и разглеждам темата и никак не съжалявам за "изгубеното" време. Благодаря за споделеното!

[I.Guberkov]

От: Девет замъка за пет дни (UK)

Чудесно!!!
Благородно завиждам
Красиви снимки и прекрасни коментари, както винаги!