Tweet
В машината на времето.
Понякога си мисля така за колата.
Тя често ни отвежда в места, динамиката в които е кипяла доста назад във времето...а сега са трудно достъпни, забравени и затова спокойни, любопитни и поучителни.
Има един ж.п. тунел под Източна Стара планина, започнат и незавършен през средата на миналия век.
Има места /и не само там/ където са се разминавали постоянно камиони и каруци, дигал се е прах, кънтяла човешка е глъчка, а работници с червени потници са взривявали и прокопавали пътя към развития социализъм. Сега всичко това е забравено, обрасло с бодливи храсти от които тук-там само се подават като почернелите зъби, разнообразни бетонни артефакти.
На нашия тунел отдавна съм му "вдигнал мерника". За щастие, свободното ни време съвпада с напредването на пролетта и една сутрин, просто сънено пренасяме катуна от апартамента в колата, и потегляме към Кошарица. Четирима сме - освен мен и Ирена, идват двама наши приятели – Владо и Вельо. Проходът Обзор – Несебър ми се струва много спокоен този път /а и си пазя силите, понеже знам че ще го премина три пъти за около двайсе часа/ и на Кошарица пристигам свеж като репичка. Настроението ми е съвсем леко обезобразявано периодично от кашлицата и треската заради тъпо придобитата наскоро гнойна ангина /чак антибиотик пия/, но кеф цена няма и при колата нахлузваме ботушите и бодро закрачваме към южния вход на тунела. Той е на десетина минути от селото само, а тук-таме като се огледа, човек забелязва и помощните конструкции на така и непоявилата се железопътна линия.
Южния вход.
След входа има две педи вода в тунела и понеже не знаем колко продължава, влизаме само оботушените - аз и Владо. Вельо остава навън на слънце да си говори с Ирена.
Баскервилския страшен Окдалф търчи из тъмното по петите ми:blink:
Петдесетина метра след входа водата намалява и се скрива само във водосборния улей.
Това е трябвало да бъде подчертано под земята на гъза на географията естествено...
Владко се приближава и пак придобива човешки образ...
Светлинката при входа намалява бавно. После навътре палим по някоя свещ на пода, понеже панически се страхувам от промяна в състава на вдишвания въздух
Скоро по стените се появява нещо като бяла плесен, или по-скоро изкристализраило вещество с подобие на памук.
По-нататък кристалите се разрастват и започвам да се чудя отде беше тая дума - сталкер:grin::grin:
След малко обаче тунела тъпо свършва с песимистична глуха скала и братя Стругацки отстъпват стола на Илф и Петров:grin:
...отгоре додолу. И братя Карамазови няма да минат от тук...
Владко отчупва парченце за анализ.
Входа все още се вижда. Насам натам из тъмното май прелитат със свистене крилати плъхове и затова постоянно духа.
Една от свещичките ни красиво се отразява в тавана.
Троглофил. Отводнителния канал е с дължина на 42 номер мъжка обувка.
Вельо и Ирена ни посрещат от другата страна на черното езеро.
На връщане към колите откриваме и остатъци от стълби в тунелното дере...нима е имало проектогара наблизо:shocked:
.... и нещо като гигантски бетонни гайки по земята, вероятно някакъв вид канали.
Към обяд поемаме обратно през прохода за Обзор. Там обядваме ... невкусно шкембе в някакъв дълго издирван ресторант из пустите куророртни улици и се насочваме към подстъпа за северния вход. На края на черния път до който стигаме, аз оптимистично преминавам с Астрата през недълбока река и паркирам пред един трап.
Вельо отдавна ни чака и подскача нервно около Корсата си ...май е изгубил телефона си из тръните от по-отпреди. Следва половин час издирване и домисли. Накрая всичко се урежда и поемаме напред. Аз съм пак с ботушите понеже ме е страх от мокрото днес.
Бих казал, че имаме сериозна теоритическа подготовка този път - карти, схеми, координати и хиляди домисли по въпроса къде е входа точно. Не сме като орел, рак и щука а като четери щуки по-скоро. С хищен поглед и бързаме за плячката.
Артефакт.
Реката е чиста.
Въпреки подготовката подминаваме мястото с входа и се връщаме през гората. Следват трънинг, изуригнати от шубраците сложни съставни изричения с генитална насоченост от моя страна и накрая аз намирам входа.:grin: Чиста случайност естествено, но приятно е...
Отгоре има равна площадка и каменен перваз.
Долу под мене е нашето съкровище.
Някякъв комин горски...от пещите на джуджетата.
Докато замислено слизам по лианите през едно дере, другите си намират пътечка.
Събираме се пред входа, а Владо го кове и заковава на всяка възможна електроника.
Вътре е сухо и ...
айде после.
Понякога си мисля така за колата.
Тя често ни отвежда в места, динамиката в които е кипяла доста назад във времето...а сега са трудно достъпни, забравени и затова спокойни, любопитни и поучителни.
Има един ж.п. тунел под Източна Стара планина, започнат и незавършен през средата на миналия век.
Има места /и не само там/ където са се разминавали постоянно камиони и каруци, дигал се е прах, кънтяла човешка е глъчка, а работници с червени потници са взривявали и прокопавали пътя към развития социализъм. Сега всичко това е забравено, обрасло с бодливи храсти от които тук-там само се подават като почернелите зъби, разнообразни бетонни артефакти.
На нашия тунел отдавна съм му "вдигнал мерника". За щастие, свободното ни време съвпада с напредването на пролетта и една сутрин, просто сънено пренасяме катуна от апартамента в колата, и потегляме към Кошарица. Четирима сме - освен мен и Ирена, идват двама наши приятели – Владо и Вельо. Проходът Обзор – Несебър ми се струва много спокоен този път /а и си пазя силите, понеже знам че ще го премина три пъти за около двайсе часа/ и на Кошарица пристигам свеж като репичка. Настроението ми е съвсем леко обезобразявано периодично от кашлицата и треската заради тъпо придобитата наскоро гнойна ангина /чак антибиотик пия/, но кеф цена няма и при колата нахлузваме ботушите и бодро закрачваме към южния вход на тунела. Той е на десетина минути от селото само, а тук-таме като се огледа, човек забелязва и помощните конструкции на така и непоявилата се железопътна линия.
Южния вход.
След входа има две педи вода в тунела и понеже не знаем колко продължава, влизаме само оботушените - аз и Владо. Вельо остава навън на слънце да си говори с Ирена.
Баскервилския страшен Окдалф търчи из тъмното по петите ми:blink:
Петдесетина метра след входа водата намалява и се скрива само във водосборния улей.
Това е трябвало да бъде подчертано под земята на гъза на географията естествено...
Владко се приближава и пак придобива човешки образ...
Светлинката при входа намалява бавно. После навътре палим по някоя свещ на пода, понеже панически се страхувам от промяна в състава на вдишвания въздух
Скоро по стените се появява нещо като бяла плесен, или по-скоро изкристализраило вещество с подобие на памук.
По-нататък кристалите се разрастват и започвам да се чудя отде беше тая дума - сталкер:grin::grin:
След малко обаче тунела тъпо свършва с песимистична глуха скала и братя Стругацки отстъпват стола на Илф и Петров:grin:
...отгоре додолу. И братя Карамазови няма да минат от тук...
Владко отчупва парченце за анализ.
Входа все още се вижда. Насам натам из тъмното май прелитат със свистене крилати плъхове и затова постоянно духа.
Една от свещичките ни красиво се отразява в тавана.
Троглофил. Отводнителния канал е с дължина на 42 номер мъжка обувка.
Вельо и Ирена ни посрещат от другата страна на черното езеро.
На връщане към колите откриваме и остатъци от стълби в тунелното дере...нима е имало проектогара наблизо:shocked:
.... и нещо като гигантски бетонни гайки по земята, вероятно някакъв вид канали.
Към обяд поемаме обратно през прохода за Обзор. Там обядваме ... невкусно шкембе в някакъв дълго издирван ресторант из пустите куророртни улици и се насочваме към подстъпа за северния вход. На края на черния път до който стигаме, аз оптимистично преминавам с Астрата през недълбока река и паркирам пред един трап.
Вельо отдавна ни чака и подскача нервно около Корсата си ...май е изгубил телефона си из тръните от по-отпреди. Следва половин час издирване и домисли. Накрая всичко се урежда и поемаме напред. Аз съм пак с ботушите понеже ме е страх от мокрото днес.
Бих казал, че имаме сериозна теоритическа подготовка този път - карти, схеми, координати и хиляди домисли по въпроса къде е входа точно. Не сме като орел, рак и щука а като четери щуки по-скоро. С хищен поглед и бързаме за плячката.
Артефакт.
Реката е чиста.
Въпреки подготовката подминаваме мястото с входа и се връщаме през гората. Следват трънинг, изуригнати от шубраците сложни съставни изричения с генитална насоченост от моя страна и накрая аз намирам входа.:grin: Чиста случайност естествено, но приятно е...
Отгоре има равна площадка и каменен перваз.
Долу под мене е нашето съкровище.
Някякъв комин горски...от пещите на джуджетата.
Докато замислено слизам по лианите през едно дере, другите си намират пътечка.
Събираме се пред входа, а Владо го кове и заковава на всяка възможна електроника.
Вътре е сухо и ...
айде после.
ми после за трети път минавам прохода Обзор-Несебър.:blink::blink::blink: Проблем общо взето е само големия важен Бургас с абстрактните шофьори на моменти и водовъртежното кръгово на околовръстното или както там се казва...
Надали скоро пак ще изследваме кратерите там.
Коментар