Преход по най-високите и емблематични висини на Пирин - връх Вихрен и седловината "Кончето"
25.06.2016
От години се каня да мина по скалния гребен "Кончето" и най-после го направих. Уникално е, уникалноооо!
Имам няколко неуспешни опита. Първият бе преди повече от 10 години, когато падна тежка мъгла и стигнахме само до връх Вихрен. Вторият опит бе с един приятел, който се оказа недостатъчно подготвен и посредата на пътя грохна и се наложи да се върнем. В третия си опит бях част от голяма компания и успях да посетя и това емблематично място по българските планини.
За тези от вас, които не знаят кое е това "Конче" ,ето малко информация от мрежата:
Името на този скален феномен произлиза от времената , когато ръбът не е бил обезопасен със стоманено въже и неподготвените туристи са преминавали най-тесните участъци седнали сякаш яхнали кон и подскачали, за да продължат напред. Наистина емблематично място в Пирин планина, което е световно известно и се радва на небивал туристически интерес, въпреки реалната опастност за живота на посетителите си. Тук често духа силен вятър, може да е заледено, мъгливо и страшно студено. И въпреки тези чести условия няма турист, който да не мечтае да стъпи тук с краката си.
За всички, които по една или друга причина не са успели да го посетят и усетят на живо тази тръпка, споделям с удоволствие снимките и впечатленията си.
Маршрут:
София- Банско - хижа Вихрен - връх Вихрен - вр.Кутело - Седловина "Кончето" -
Бански Суходол - заслон "Кончето" - вр. Баюви Дупки - обратно
По традиция, като трябва да ставам насред нощта, въобще не лягам. Опитвал съм се, но освен да стискам клепачи и да броя секундите не постигам друго.
Два джипа тръгнахме в 3 часа през нощта от София. Взехме пътьом и човек от Благоевград, а останалата част от групата ни чакаше на хижа Вихрен. В голямата си част не се познавахме. Организирахме се през фейсбук с открита покана, дата и цел. Нищо повече. Без особена организация.
Софийски булевард в 2 часа през нощта. И ние край него.

Пирин ни посрещна рано сутринта и бе целият покрит в облаци. Последва звучната пестница на утренния студ, а бурният вятър се опита да ни разколебае. Наистина неочакван студ, а аз бях дори без сериозни дрехи.

По пътя към хижа Вихрен

Събираме се пред хижата

Вихрен потънал в мъгла. Силно се надявах да се открие след малко повече от 2 часа . Денивелацията на пътеката до най-високия пирински връх е 900 метра. През цялото време е стръмно изкачване.

След бързо запознаване се стегнахме и поехме по пътеката.
Първите метри са тежки. Организмът все още не е свикнал с натоварването и ритъма. Лично за мен началото винаги е най-трудната част, дори по-трудна от финалното изтискване и тотална умора. Колкото повече ходя, толкова по-уверен се чувствам и стигам по-далеч. Разбира се, че не може така до безкрайност, но за тази нагласа и разпределение на силите се оповавам на психиката. Поставям си цел и докато не я стигна, не се чувствам удовлетворен. Това ми дава нужните сили. Може би е малко странно и неразбираемо за някои, но физическата подготовка я поставям на второ място. Да, много е важна и е строго профилирана и специфична. Постига се само с подобни преходи, не с фитнес, тичане и други физически дейности в които човек си мисли, че е станал машина и ще му помогнат.
Много често ми се е случвало да получа крампа на мускулите на краката рано в някой преход, още преди да съм преполовил дистанцията въпреки че ги тренирам целогодишно с други физически дейности. В тези моменти психиката е вълшебната сила, която компенсира.
Хижа Вихрен


Връх Тодорка е през цялото време зад гърба ни. Зад мощната й осанка изгрява и слънцето.

Склоновете на съседния на Вихрен - Хвойнати връх. Първият е мраморен, а вторият гранитен великан.


Бяхме се разпръснали на групи. Някои вече се бяха качвали на връх Вихрен, други дори и на Кончето, а половината за първи път идваха по тези места.

Моментите в които ми се иска да разполагам с макро обектив. Обърнете внимание на микро флората, която царува тук. Всичко е миниатюрно и невероятно красиво. Впечатлен съм.



Луната не бърза да се скрие

Преминаваме през единственото равно място по пътя ни нагоре - циркус "Кабата"



Духаше много силно и вледеняващо. Усетих как започва да ме набожда едното ухо. Не си носех шапка дори и добре че имах слушалки, които използвах за тапи и защита на ушите.



След "Кабата" се изкачваме стръмно до това място. Оттук започва здравото бъхтене по "гърба" на Вихрен.
Гледка към Голямото Влахинско езеро.



Красота



По пътеката нагоре (забележете само колко е стръмна) имаше и други туристи.


Някъде тук вече бях подгрял и призовал силата :-) и вече се чувствах добре след трудния старт.



Навеждаш глава и катериш. Или криволичиш по серпентините на пътеката или право нагоре. Крачка след крачка, капка пот след капка пот, дъх след дъх...
И този уникален вятър, който пореше безмилостно.
Направо ни връщаше назад. Две крачки напред една назад. Тежко.
Най-после на върха. 2914 метра.
Само единадесет по-малко от Мусала.

Уоуууу, невероятната гледка към мраморните великани.
Връх Кутело е най-близкият и има наколко била. Вижда се и седловината "Кончето" по вляво (най-ниската и обла наподобяваща конско седло).
По натам са върховете Бански Суходол и Баюви Дупки

Ето го в по-близък кадър емблематичното "Конче".
Никога не бях стъпвал там. А колко съм исках. Разбира се, че и друг ден мога да дойда, но дали ще имам възможност.
Животът е непредсказуем...

Вятърът не стихваше и частично ме разколебаваше. Мислех си... Дали не греша нещо, дали сега е моментът, дали няма да измръзна без подходящи дрехи.
Бях за пореден път подценил времето в планината. Изглежда слънчево, юни месец е, синоптиците казаха, че времето ще е подходящо за планина, обаче тук и сега нещата не стоят в розово.
Температурите са почти зимни и този брулещ вятър...
Разумът ми се включваше и подтискаше екстаза и еуфорията ми.
По тесен скален ръб, граничеш с отвесни скали и този силен вятър. Мдааа...
Реших да изчакам всички да се качат и да го обсъдим.
25.06.2016
От години се каня да мина по скалния гребен "Кончето" и най-после го направих. Уникално е, уникалноооо!
Имам няколко неуспешни опита. Първият бе преди повече от 10 години, когато падна тежка мъгла и стигнахме само до връх Вихрен. Вторият опит бе с един приятел, който се оказа недостатъчно подготвен и посредата на пътя грохна и се наложи да се върнем. В третия си опит бях част от голяма компания и успях да посетя и това емблематично място по българските планини.
За тези от вас, които не знаят кое е това "Конче" ,ето малко информация от мрежата:
Ко̀нчето е стръмна и трудно достъпна седловина в Северен Пирин. Разположена е на главното планинско билона 2810 м. Заема най-ниската и тясна част от карстовия ръб между върховете Бански суходол от северозапад и Кутело от от югоизток. Дължината на ръба е около 400 м, като най-тясната му част е около 150 м. На места широчината му достига до 0,50 м. Североизточните склонове на Кончето (400-500 метрови стени), които са обект на алпинизъм се спускат почти отвесно към циркуса Бански суходол, а югозападните (известни като Странето) под наклон 70° - към долината на Влахинска река. Геоложката основа е от окарстени протерозойски мрамори
За всички, които по една или друга причина не са успели да го посетят и усетят на живо тази тръпка, споделям с удоволствие снимките и впечатленията си.
Маршрут:
София- Банско - хижа Вихрен - връх Вихрен - вр.Кутело - Седловина "Кончето" -
Бански Суходол - заслон "Кончето" - вр. Баюви Дупки - обратно
По традиция, като трябва да ставам насред нощта, въобще не лягам. Опитвал съм се, но освен да стискам клепачи и да броя секундите не постигам друго.
Два джипа тръгнахме в 3 часа през нощта от София. Взехме пътьом и човек от Благоевград, а останалата част от групата ни чакаше на хижа Вихрен. В голямата си част не се познавахме. Организирахме се през фейсбук с открита покана, дата и цел. Нищо повече. Без особена организация.
Софийски булевард в 2 часа през нощта. И ние край него.
Пирин ни посрещна рано сутринта и бе целият покрит в облаци. Последва звучната пестница на утренния студ, а бурният вятър се опита да ни разколебае. Наистина неочакван студ, а аз бях дори без сериозни дрехи.
По пътя към хижа Вихрен
Събираме се пред хижата
Вихрен потънал в мъгла. Силно се надявах да се открие след малко повече от 2 часа . Денивелацията на пътеката до най-високия пирински връх е 900 метра. През цялото време е стръмно изкачване.
След бързо запознаване се стегнахме и поехме по пътеката.
Първите метри са тежки. Организмът все още не е свикнал с натоварването и ритъма. Лично за мен началото винаги е най-трудната част, дори по-трудна от финалното изтискване и тотална умора. Колкото повече ходя, толкова по-уверен се чувствам и стигам по-далеч. Разбира се, че не може така до безкрайност, но за тази нагласа и разпределение на силите се оповавам на психиката. Поставям си цел и докато не я стигна, не се чувствам удовлетворен. Това ми дава нужните сили. Може би е малко странно и неразбираемо за някои, но физическата подготовка я поставям на второ място. Да, много е важна и е строго профилирана и специфична. Постига се само с подобни преходи, не с фитнес, тичане и други физически дейности в които човек си мисли, че е станал машина и ще му помогнат.
Много често ми се е случвало да получа крампа на мускулите на краката рано в някой преход, още преди да съм преполовил дистанцията въпреки че ги тренирам целогодишно с други физически дейности. В тези моменти психиката е вълшебната сила, която компенсира.
Хижа Вихрен
Връх Тодорка е през цялото време зад гърба ни. Зад мощната й осанка изгрява и слънцето.
Склоновете на съседния на Вихрен - Хвойнати връх. Първият е мраморен, а вторият гранитен великан.
Бяхме се разпръснали на групи. Някои вече се бяха качвали на връх Вихрен, други дори и на Кончето, а половината за първи път идваха по тези места.
Моментите в които ми се иска да разполагам с макро обектив. Обърнете внимание на микро флората, която царува тук. Всичко е миниатюрно и невероятно красиво. Впечатлен съм.
Луната не бърза да се скрие
Преминаваме през единственото равно място по пътя ни нагоре - циркус "Кабата"
Духаше много силно и вледеняващо. Усетих как започва да ме набожда едното ухо. Не си носех шапка дори и добре че имах слушалки, които използвах за тапи и защита на ушите.
След "Кабата" се изкачваме стръмно до това място. Оттук започва здравото бъхтене по "гърба" на Вихрен.
Гледка към Голямото Влахинско езеро.
Красота
По пътеката нагоре (забележете само колко е стръмна) имаше и други туристи.
Някъде тук вече бях подгрял и призовал силата :-) и вече се чувствах добре след трудния старт.
Навеждаш глава и катериш. Или криволичиш по серпентините на пътеката или право нагоре. Крачка след крачка, капка пот след капка пот, дъх след дъх...
И този уникален вятър, който пореше безмилостно.
Направо ни връщаше назад. Две крачки напред една назад. Тежко.
Най-после на върха. 2914 метра.
Само единадесет по-малко от Мусала.
Уоуууу, невероятната гледка към мраморните великани.
Връх Кутело е най-близкият и има наколко била. Вижда се и седловината "Кончето" по вляво (най-ниската и обла наподобяваща конско седло).
По натам са върховете Бански Суходол и Баюви Дупки
Ето го в по-близък кадър емблематичното "Конче".
Никога не бях стъпвал там. А колко съм исках. Разбира се, че и друг ден мога да дойда, но дали ще имам възможност.
Животът е непредсказуем...
Вятърът не стихваше и частично ме разколебаваше. Мислех си... Дали не греша нещо, дали сега е моментът, дали няма да измръзна без подходящи дрехи.
Бях за пореден път подценил времето в планината. Изглежда слънчево, юни месец е, синоптиците казаха, че времето ще е подходящо за планина, обаче тук и сега нещата не стоят в розово.
Температурите са почти зимни и този брулещ вятър...
Разумът ми се включваше и подтискаше екстаза и еуфорията ми.
По тесен скален ръб, граничеш с отвесни скали и този силен вятър. Мдааа...
Реших да изчакам всички да се качат и да го обсъдим.
Коментар