Tweet
Красотата на Родопите е нещо, за което няма нужда да се дискутира. Планината привлича през всички сезони, но топлата есен в края на септември ме примами два пъти за 10 дни в лоното на гъстите си гори. Втория път имах възможност да стигна до дебрита на планината с един страхотен автомобил – новия Форд Рейнджър. В ранната делнична утрин весела компания се натъпкахме в колата и потеглихме по магистралата посока Пловдив. Тук беше и първата изненада от невероятния комфорт и възможности на Рейнджър-а. Луксозния интериор с кожа въобще не навеждаще на мисълта, че се возим във фермерско камионче, а разните глезотийки като 6 степенен автоматик, климатроник, темпомат, аудио система с управление от волана и прочие правеха пътя истинско удоволствие. За капак мощния 2,2 литров двигател със 150 коня пъддържаше без проблем 140 километра в час скорост( и то при съвсем приемливия за над 2 тона кола разход от около 10 литра нафта на 100 километра) и във шеги и сладки приказки неусетно се добрахме до Пловдив. От там през Асеновгард нахлухме в планинта и по пътя за Лъки забързахме към село Белица, къдто беше първата ни спирка – едно малко известно природно чудо. На 2-3 километра преди селото река Белишка среща дебело скално ребро и успява да го пробие, образувайки невероятно чаровен скален мост. Размера му е далеч от този на прословутата Еркюприя, но механизма на образуване и визията са същите. Реката кротко вие под него, а отразените слънчеви лъчи , малките каменни плажчета и отблясъците на водата във слънчевия есенен ден съсдаваха една уникална атмосфера.
И най-важното, атмосфера тиха и спокойна, без туристическия глъч и шум, въпреки че до пътя е сравнително близко. Това малко известно място е обгрижвано от местните хора, има построена чешмичка и кът за отдих, който явно се ползва от знаещите за пикници. Слава богу, над това чудо по реката беше само село Белица и дивото царство на ловния резерват Кормисош, та и самата река беше относително чиста и приятна. Внимателно се добрахме до самия скален мост с Форда, който тук показа зъби – понижаващата предавка с блокаж на диференциала и 375-те Nm въртящ момент просто не оставиха никаква възможност на тежкото купе дори да забуксува то трудния каменист терен.
Не ни се тръгваше от този уникален кът, но си бяхме поставили амбициозна програма и през Кръстова гора по черни пътища се добрахме до подножието на Караджов камък, друго страхотно място, което при предното си пътуване бях открил за себе си. Пътя е истинско изпитание за всеки уважаваш себе си 4х4 автомобил, но луксозния ни пикап отново не даде повод за съмнение и въпреки каменните прагове по пътя не задра никъде.
Явно 24 сантиметровия клиренс и твърдата рама, съчетани с качествено окачване, му даваха доста козове на всякакъв терен. Самият Караджов камък е уникално място с отвесните си стени и плоско чело. Качването догоре е зашеметяващо - по две дълги дървени стълби в тесен тунел, над който е заклещен огромен откъснал се камък.
Но гледката отгоре си заслужава всички мъки. Като на длан се вижда голяма част от Родопите, а хубавото време просто направи тази панорама още по уникална.
Казват, че ако отсрешния Белинташ е бил древното светилище на Боговете, то Караджов камък е бил посветен на Мъртвите. Има някаква странна амосфера горе на плоското теме на този връх, все едно си далеч от всичко и се рееш като птица. Наоколо човек винаги трябва да внимава, горе риска от подхлъзване и бързо падане в нищото е реален, долу в гората е територията на дивеча. Всъщност това е района на резервата Кормисош и тук елени, мечки, диви свине и вълци са си вкъщи. Човек винаги трябва да има едно на ум из тези места, гъстия шубрак може да крие някой от тези местни жители. С нежелание потеглихме и оттук и с бая каране, малко по черно и повече по планински асвалт се добрахме точно отсреща, на Белинташ. За това място много е писано, но искренно препоръчвам който може, да го посети като нас, късен следобед делничен ден. Липсата на тълпи и шум позволява човек да види пиродата наоколо на спокойствие.
На горната снимка в ляво плоския връх с дърветата отгоре е Караджов камък, гледан от Белинташ.
Късния следобяд напуснахме освежени и заредени дебрите на Родопа планина. Времето напредваше и аз здраво натиксках педала, но като че ли не можах да намеря момент, в който да затрудня Рейнджъра. Огромното по нашите стандарти возило наистина беше в стихията си и из планината, и на магистралата и явно титлата Пикап на 2013 година не е случайна. С мръкването навлязохме в столицата и трафика и шума изевднъж избутаха свежия спомен от страхотно прекарания ден. Но Родопите са там и чакат, така че при първа възможност отново ще ги посетим. Дано краткия ми разказа Ви е харесал. Благодарение на фирма МотоПфое се надявам отново с Форд Рейнджър да нахлуя из още по-дълбоките дебри на планината и на още по-рядко посещавани красиви кътчета, които да покжа тук.
И най-важното, атмосфера тиха и спокойна, без туристическия глъч и шум, въпреки че до пътя е сравнително близко. Това малко известно място е обгрижвано от местните хора, има построена чешмичка и кът за отдих, който явно се ползва от знаещите за пикници. Слава богу, над това чудо по реката беше само село Белица и дивото царство на ловния резерват Кормисош, та и самата река беше относително чиста и приятна. Внимателно се добрахме до самия скален мост с Форда, който тук показа зъби – понижаващата предавка с блокаж на диференциала и 375-те Nm въртящ момент просто не оставиха никаква възможност на тежкото купе дори да забуксува то трудния каменист терен.
Явно 24 сантиметровия клиренс и твърдата рама, съчетани с качествено окачване, му даваха доста козове на всякакъв терен. Самият Караджов камък е уникално място с отвесните си стени и плоско чело. Качването догоре е зашеметяващо - по две дълги дървени стълби в тесен тунел, над който е заклещен огромен откъснал се камък.
Но гледката отгоре си заслужава всички мъки. Като на длан се вижда голяма част от Родопите, а хубавото време просто направи тази панорама още по уникална.
Казват, че ако отсрешния Белинташ е бил древното светилище на Боговете, то Караджов камък е бил посветен на Мъртвите. Има някаква странна амосфера горе на плоското теме на този връх, все едно си далеч от всичко и се рееш като птица. Наоколо човек винаги трябва да внимава, горе риска от подхлъзване и бързо падане в нищото е реален, долу в гората е територията на дивеча. Всъщност това е района на резервата Кормисош и тук елени, мечки, диви свине и вълци са си вкъщи. Човек винаги трябва да има едно на ум из тези места, гъстия шубрак може да крие някой от тези местни жители. С нежелание потеглихме и оттук и с бая каране, малко по черно и повече по планински асвалт се добрахме точно отсреща, на Белинташ. За това място много е писано, но искренно препоръчвам който може, да го посети като нас, късен следобед делничен ден. Липсата на тълпи и шум позволява човек да види пиродата наоколо на спокойствие.
На горната снимка в ляво плоския връх с дърветата отгоре е Караджов камък, гледан от Белинташ.
Късния следобяд напуснахме освежени и заредени дебрите на Родопа планина. Времето напредваше и аз здраво натиксках педала, но като че ли не можах да намеря момент, в който да затрудня Рейнджъра. Огромното по нашите стандарти возило наистина беше в стихията си и из планината, и на магистралата и явно титлата Пикап на 2013 година не е случайна. С мръкването навлязохме в столицата и трафика и шума изевднъж избутаха свежия спомен от страхотно прекарания ден. Но Родопите са там и чакат, така че при първа възможност отново ще ги посетим. Дано краткия ми разказа Ви е харесал. Благодарение на фирма МотоПфое се надявам отново с Форд Рейнджър да нахлуя из още по-дълбоките дебри на планината и на още по-рядко посещавани красиви кътчета, които да покжа тук.
Сега ще трябва да им показвате снимки, за да ви повярват.
Коментар