Tweet
Понеже политиката в този форум е излязла извън всякакви пътища, реших да върна малко фокуса върху пътищата за МПС, па било то и далеч от отъпканите пътеки.
Во кратце, мой добър приятел се прибра за лятото в Румъния и реших да скокна с моторя до него. Планирано беше 3-дневно трипче през оряховския ферибот и с две преспивания на палатка около Дунава.
И понеже е известно, че строителят на къщи спи под моста, на мен, като на проджект мениджър не ми излизат плановете. Ето как:
Тръгвам си кротко към магистрала Хемус и тъкмо зареждам на Шел-а на Ботевградско, когато чувам оплаквания от тапата заради ремонтите по тунелите на Витиня. Затова, още нетръгнал, променям плана така:
През Арабаконак коли не смеят много-много да минават, защото дупките са "многое множество ест безчислено". Но между дупките има достатъчно асфалт за нуждите на двуколесното, така че си карам и си свиркам, наслаждавайки се на прекрасната гора. В същото време, едни други хора си пеят една друга песен: "Хей, Балкан ти роден наш, сторих те на трески и талаш"
Скоро гледам тапата отдолу.
Жегясвам и спирам на Круиз Правец за кафе:
Там заварвам боа да души тЪпир. Имайки предвид колко са по пътищата, ми се ще да виждам това по-често:
После поглеждам и моста след Правец отдолу, по прекия път за Червен бряг през Роман:
Който пряк път се оказва по традиция не съвсем кратък и не особено път:
Офроуд етапът завършва, както се полага, с паднал мост (обхода е през пресъхнал в жегата брод):
После бързо и безцеремонно гълтам пътя до Червен бряг, където на разклона за Кнежа бивам подмамен от песента на сирените "При Нелката":
Партитурите на песните на трите сирени, размазани от съблазнения ми поглед:
След като се предадох напълно на изкушението, потеглих към Оряхово, превит под тежеста на сторените грехове. В село Остров ми беше препоръчан къмпинга на белгийката Рози "Riverview Sunrise". Там разпъвам шатрата и попълвам списъка с греховете:
Удоволствието се допълва от най-дружелюбното куче на име Дейзи. (Моята кучка в къщи се закани да му откъсне ушите от раменете, задето не си знае стопаните и ходи по чуждите такива, уличното му псе)
На сутринта разбирам откъде идва името на къмпинга, наблюдавайки прелестния изгрев на слънцето над Дунава, докато си готвя първото за деня кафе:
Потеглям към ферибота, за да разбера, че фериботите не работят, понеже и защото ниввото на реката е прекалено ниско. И че имам избор да вися на опашката на ремонтирания Дунав мост при Русе или да се връщам до Видин. Избирам последното, като смятам да мина през Крайова за Букурещ..
Е да, ама не! Пътни ремонти и тежък трафик на ТИР-ове ме откланят към Търгу Жиу, а малко след него сприрам изплезил език да охладяна една бензиностанция. Скоро разбирам по пристигащите ята мотористи, че се намирам в началото на прохода Трансалпина. В прегрелия ми мозък светва въпросът на колегата Sonda "Да си минавал скоро през Трансалпина?" При което се сещам две неща:
1. Горе е ХЛАДНО
2. Задръстването е в обратната посока. Традиционно се минава Трансфагаръшан в посока Север, а връщането през Трансалпина става в посока Юг. Така съм правил и аз досега, но решавам да добавя още един ден път и потеглям нагоре.
Няма да досаждам с всичките си калпави фотографии, ще сложа само няколко от драматичните пейзажи, като разчитам на фантазията на форумците да компенсира фотографския ми кретинизъм:
Отдалеч, серпантините изглеждат безобидно. Отблизо изглеждат така:
Защо ли им е притрябвало да прекарват пътя през върха на скалата?
Ми щото от двете и страни е така:
Минаването през Трансалпина ме поохлажда. А вечерта ме сварва до язовир Видру, където охлаждането продължава в нежелателна посока:
Затова намирам къде да хапна топла шкембе чорба със студена бира и бързам да намеря къмпинг, в случая "Градината с цветята", където ме чакат разпънали шатра, отговаряща на ханското ми достойнство:
Вътре в шатрата има огромно легло с пухени завивки. Които се оказват много необходими:
Това е минималната температура от нощта - кучешки студ, както си личи по печалната физиономия на кученцето. А максималната температура от предишния ден също не е повод за веселие:
На следващата сутрин, докато си готвя кафето, размишлявам над екзистенциалния въпрос "Откъде започват приключенията?" Според канчето - от кафето.
Но се оказва, че от приятелския съвет да не ходиш през Трансфагаръшан, за да не те ядат мечки, като този италианец. Да бе, на мен някой ще ми каже. И мечка страх, мене не, ето ме пред суровата северна стена на Трансфагаръшан:
А после през тунела минавам от южната страна на прохода:
Слизам едни хиляда метра денивелация за километър-два хоризонтално между начало и край и стигам язовир Видраре. Трудното свърши си викам. Но си правя сметките без кръчмаря, защото в следващите десет километра на 5 пъти виждам мечки досами пътя. Единият път - майка с три "меченца" на две три-години. Всяко колкото голяма кавказка овчарка. Седят и на челото им се чете:"Твърде кокалест. Твърде дърт и жилав. Не е къпан скоро. Нуждае се от къпане, щото ни видя..."
Е, аз не спрях да ги снимам, защото в началото на прохода имаше такава табела:
"Не храни мечките. Или глоба". А мен много ме е страх от глоби. Затова ще отбия номера с видео, направено от едно семейство от Клуж:
https://youtube.com/shorts/tOTHqWq-utY?feature=shared
Както и да е. Мечките уважиха нежеланието ми да плащам глоби и ме пуснаха да стигна цял и невредим до една бензиностанция в началото на магистралата за Плоещ и Букурещ. Където съвсем навременно получих по GSM-a следното предупреждение от Alert.ro:
На щанда с резервни туби за бензин пък се мъдреше следният комикс:
Мдааааа. Най-после вечерта пристигнах в Букурещ и не можах да го позная. Много от унилите квартали с панелки сега изглеждат така:
Останали са и някои стари кръчми, в една от които моят приятел ме черпи с това (урсузът му с урсуз):
На следващият ден се наредих в тъмни зори на опашката на Дунав мост, в надеждата да мина по хладно. Нямаше да успея, ако ТИР-аджиите не ме бяха пуснали да мина отдясно на колоната им. Обясниха ми, че са видели не един моторист да припада, чакайки с часове в жегата без вода. Реших да го дам направо към София и да пробвам друг път втория къмпинг, който ми препоръчаха. Малко след Русе съдбата ми поднесе това:
Ааааа не! Бях вече при мечките. Точно осем бяха.
Во кратце, мой добър приятел се прибра за лятото в Румъния и реших да скокна с моторя до него. Планирано беше 3-дневно трипче през оряховския ферибот и с две преспивания на палатка около Дунава.
И понеже е известно, че строителят на къщи спи под моста, на мен, като на проджект мениджър не ми излизат плановете. Ето как:
Тръгвам си кротко към магистрала Хемус и тъкмо зареждам на Шел-а на Ботевградско, когато чувам оплаквания от тапата заради ремонтите по тунелите на Витиня. Затова, още нетръгнал, променям плана така:
През Арабаконак коли не смеят много-много да минават, защото дупките са "многое множество ест безчислено". Но между дупките има достатъчно асфалт за нуждите на двуколесното, така че си карам и си свиркам, наслаждавайки се на прекрасната гора. В същото време, едни други хора си пеят една друга песен: "Хей, Балкан ти роден наш, сторих те на трески и талаш"
Скоро гледам тапата отдолу.
Жегясвам и спирам на Круиз Правец за кафе:
Там заварвам боа да души тЪпир. Имайки предвид колко са по пътищата, ми се ще да виждам това по-често:
После поглеждам и моста след Правец отдолу, по прекия път за Червен бряг през Роман:
Който пряк път се оказва по традиция не съвсем кратък и не особено път:
Офроуд етапът завършва, както се полага, с паднал мост (обхода е през пресъхнал в жегата брод):
После бързо и безцеремонно гълтам пътя до Червен бряг, където на разклона за Кнежа бивам подмамен от песента на сирените "При Нелката":
Партитурите на песните на трите сирени, размазани от съблазнения ми поглед:
След като се предадох напълно на изкушението, потеглих към Оряхово, превит под тежеста на сторените грехове. В село Остров ми беше препоръчан къмпинга на белгийката Рози "Riverview Sunrise". Там разпъвам шатрата и попълвам списъка с греховете:
Удоволствието се допълва от най-дружелюбното куче на име Дейзи. (Моята кучка в къщи се закани да му откъсне ушите от раменете, задето не си знае стопаните и ходи по чуждите такива, уличното му псе)
На сутринта разбирам откъде идва името на къмпинга, наблюдавайки прелестния изгрев на слънцето над Дунава, докато си готвя първото за деня кафе:
Потеглям към ферибота, за да разбера, че фериботите не работят, понеже и защото ниввото на реката е прекалено ниско. И че имам избор да вися на опашката на ремонтирания Дунав мост при Русе или да се връщам до Видин. Избирам последното, като смятам да мина през Крайова за Букурещ..
Е да, ама не! Пътни ремонти и тежък трафик на ТИР-ове ме откланят към Търгу Жиу, а малко след него сприрам изплезил език да охладяна една бензиностанция. Скоро разбирам по пристигащите ята мотористи, че се намирам в началото на прохода Трансалпина. В прегрелия ми мозък светва въпросът на колегата Sonda "Да си минавал скоро през Трансалпина?" При което се сещам две неща:
1. Горе е ХЛАДНО
2. Задръстването е в обратната посока. Традиционно се минава Трансфагаръшан в посока Север, а връщането през Трансалпина става в посока Юг. Така съм правил и аз досега, но решавам да добавя още един ден път и потеглям нагоре.
Няма да досаждам с всичките си калпави фотографии, ще сложа само няколко от драматичните пейзажи, като разчитам на фантазията на форумците да компенсира фотографския ми кретинизъм:
Отдалеч, серпантините изглеждат безобидно. Отблизо изглеждат така:
Защо ли им е притрябвало да прекарват пътя през върха на скалата?
Ми щото от двете и страни е така:
Минаването през Трансалпина ме поохлажда. А вечерта ме сварва до язовир Видру, където охлаждането продължава в нежелателна посока:
Затова намирам къде да хапна топла шкембе чорба със студена бира и бързам да намеря къмпинг, в случая "Градината с цветята", където ме чакат разпънали шатра, отговаряща на ханското ми достойнство:
Вътре в шатрата има огромно легло с пухени завивки. Които се оказват много необходими:
Това е минималната температура от нощта - кучешки студ, както си личи по печалната физиономия на кученцето. А максималната температура от предишния ден също не е повод за веселие:
На следващата сутрин, докато си готвя кафето, размишлявам над екзистенциалния въпрос "Откъде започват приключенията?" Според канчето - от кафето.
Но се оказва, че от приятелския съвет да не ходиш през Трансфагаръшан, за да не те ядат мечки, като този италианец. Да бе, на мен някой ще ми каже. И мечка страх, мене не, ето ме пред суровата северна стена на Трансфагаръшан:
А после през тунела минавам от южната страна на прохода:
Слизам едни хиляда метра денивелация за километър-два хоризонтално между начало и край и стигам язовир Видраре. Трудното свърши си викам. Но си правя сметките без кръчмаря, защото в следващите десет километра на 5 пъти виждам мечки досами пътя. Единият път - майка с три "меченца" на две три-години. Всяко колкото голяма кавказка овчарка. Седят и на челото им се чете:"Твърде кокалест. Твърде дърт и жилав. Не е къпан скоро. Нуждае се от къпане, щото ни видя..."
Е, аз не спрях да ги снимам, защото в началото на прохода имаше такава табела:
"Не храни мечките. Или глоба". А мен много ме е страх от глоби. Затова ще отбия номера с видео, направено от едно семейство от Клуж:
https://youtube.com/shorts/tOTHqWq-utY?feature=shared
Както и да е. Мечките уважиха нежеланието ми да плащам глоби и ме пуснаха да стигна цял и невредим до една бензиностанция в началото на магистралата за Плоещ и Букурещ. Където съвсем навременно получих по GSM-a следното предупреждение от Alert.ro:
На щанда с резервни туби за бензин пък се мъдреше следният комикс:
Мдааааа. Най-после вечерта пристигнах в Букурещ и не можах да го позная. Много от унилите квартали с панелки сега изглеждат така:
Останали са и някои стари кръчми, в една от които моят приятел ме черпи с това (урсузът му с урсуз):
На следващият ден се наредих в тъмни зори на опашката на Дунав мост, в надеждата да мина по хладно. Нямаше да успея, ако ТИР-аджиите не ме бяха пуснали да мина отдясно на колоната им. Обясниха ми, че са видели не един моторист да припада, чакайки с часове в жегата без вода. Реших да го дам направо към София и да пробвам друг път втория къмпинг, който ми препоръчаха. Малко след Русе съдбата ми поднесе това:
Ааааа не! Бях вече при мечките. Точно осем бяха.
Прикачени файлове
Следващия път не го подминавай и се обади да те разведа в околията 
Коментар