Блиц разходка до Гьокче и Бозджа

[zippel]

Имам познати сърфисти и от тях знам, че Гьокчеада е любимо място за българските любители на сърфа и че дори на острова има български сърф училища. Въпреки, че не съм член на този клуб, реших че е редно да посетя този остров. И понеже в близост до Гьокчеада се намира и Бозджаада, се роди идеята да направя малко пътешествие, посветено на двата Егейски острова на Турция. Реших, че подходящия момент а го осъществя е началото на май поради многото почивни дни и докато не е започнал активния сърфистки сезон.
И така ето ни още първия почивен ден (1 май) на границата в Малко Търново. И съответно първата изненада. Тази бе от неприятните. Салона от турска страна бе претъпкан от хора, основно излизащи от БГ. Нищо странно, но такова стълпотворение на този граничен пункт лично аз не бях виждал. „Тапата” бе на гишето, където вписват автомобилите в паспорта. Там има един служител с един компютър незавивисмо от твоа колко хора чакат. Ние чакахме почти три часа. Турция по принцип е страна, която разчита на приходите от туризъм и не мога да си обясня наличието на доста забавящата процедура по вписване и отписване на автомобила в паспорта на собственика. Това напълно излишно изискване продължава да се спазва и недоумявам защо. И Сърбия не е в ЕС, но такива простотии на сръбската граница няма.
Добре, че се отказах предварително от нощувки на островите и реших и трите да са в Чанаккале. Иначе щяхме да гоним ферибота от 15 часа, което щеше да се окаже невъзможно. Всъщност се оказа, че късметът ни е бил още по-голям, но за това по-късно.
И така около обяд благополучно навлязохме в турко. Пътя през Лозенград до Чанаккале го бях минавал преди 3-4 години и помня, че бяха големи ремонти и строежи, поради което придвижването не ставаше особено бързо.
Но да карам наред. От границата до Лозенград е нов, достатъчно широк, но с доста планински елементи, така че ср. скорост около 70 мк/ч.
От Лозенград до Хавса си е както преди 4 години и може би както преди още 30 - тесен, минаващ през села с много неравности, но не и дупки. На места правят нови участъци, така че вроятно целия ще бъде нов. Все пак това е основен път между столиците на два вилаета - Одрин и Лозенград.
След Хавса, обаче нещата се промениха в положителна посока. Всички ремонти, които бях видял преди 4 години явно бяха завършили и сега пътят е 4-лентов, с разделителна ивица и с елементи близки до тези на магистралата. В БГ почти нямаме пътища от този тип. Казват се „скоростни”. Според турския правилник разрешената скорост на такъв път е 110 км/ч.


В някои участъци вместо мантинели по средата с триъгълен улей е решено отводняването, нещо което малко ме смущава от гледна точка на безопасността, но така са го решили.


Тези пътища за разлика от магистралите макар и рядко, минават през населени места и там ограничението е обичайното за нас. място. Рядко обаче има пешеходни пътеки - ползват се пасарелки.


Общо взето пътя минава през равнинни местности и не може да се каже, че има кой знае какви живописни гледки, но има един участък след Кешан, който минава през хълмиста мистност и пътя слиза до дъното на залива Сарос. За него може да се каже, че гледките са приятни. За съжаление беше доста притъмняло, но все пак се вижда.





След обиколка на залива пътят се насочва на запад надлъжно на известния полуостров Галиполи и на Дарданелите. Скоростния път свършва малко след Гелиболу. Нататък пътя е с нормални габарити и общо взето следва крайбрежието.


Това е и най-югозападната част на европейската територия на Турция. Оттук нататък остава да се пресече протока за да стъпи човек на азиатска земя. Пресичането на Дарданелите става на две места : Гелиболу - Лапсеки и Еджеабат - Чанаккале.
В Гелиболу фериботите са на половин час, а в Еджеабат на 1 час. И по двете линии плаването трае 30-40 минути. Първата е удобна за тези, които не целят влизане в Чанаккале, а по-скоро гонят посока на юг към Измир. Тези, които искат да посетят Чанаккале ползват втората линия. И понеже те са много, фериботите по нея обикновено са претъпкани, главно с автобуси, повечето от които са обикаляли из мемориалите на Галиполи.
Тук за всички, които четат това давам hint : подминавате Еджеабат в посока запад и след 4-5 км стигате до село Килитбаир. В него има два съвсем малки кея, от които има фериботи до Чанаккале. Източната линия е до същия кей в Чанаккале, на който пристигат и фериботите от Еджеабат. Западната е до друг кей в Чанаккале, който отстои на 400 м от първия. Фериботите са малки, за около 30 коли, но се ползват главно от местни и са на половин час и от единия и от другия кей, което означава, че на всеки 15 мин. има ферибот. И понеже са малки, на тях не се качват автобуси. Освен това плаването тук трае само 10 мин. и въобще не излизаш от колата. Удобно, бързо и без навалица.


И така качихме се на първия от тази екскурзия ферибот и след 10 мин. бяхме в Чанаккале. Настаняване и после разходка в града.
Чанаккале е приятно градче, център на вилает с население около 110 хил. жители. Слави се с това, че е студентски град, защото приютява повече от 37 000 студенти. Има дълга и много приятна за разходка крайбрежна улица, изпълнена с кафенета и барове.


Може би най-важната забележителност край Чанаккале са останките от древната Троя. Археологическия комплекс се намира на 30 км южно от града. Бяхме го посетили преди и сега не ни беше в програмата, затова само го споменавам. Моето лично мнение е, че посещаването му е загуба на време, защото там няма нищо за гледане. Да, история в него има много, но нищо не е останало и най-атрактивното нещо е бутафорния кон, в който туристите си правят снимки. Въпреки всичко обектът е изключително много посещаван от туристи и на паркинга обикновено има поне 20 автобуса.
Като стана дума за кон - през 2004 г. на автентичните места е заснета холивудската епопея на Волфганг Петерсен „Троя” с Брад Пит. След приключване на снимките макетът на Троянския кон, който е бил използван във филма е подарен като спомен на града и в момента стои по средата на споменатата крайморска променада.


До коня има макет на древната Троя


а в непосредствена близост интересен слънчев часовник, който показва времето с точност 2-3 мин.


Както приляга на морски град не може на брега да няма рибари. Стоката бе съвсем прясна, дори в част от кутиите рибите подскачаха.


В старинната част на града на малък площад един от символите му - часовниковата кула, построена от италиански търговец през 1897 г.


Денят завърши с една констатация. Преди 4 години по крайбрежието наред с кафенетата имаше и доста малки и приятни ресторантчета, които по неизвестна за мен причина сега са превърнати в пицарии, барове с наргилета, кафенета, баничарници и места, където се продават баклави, бургери и дюнери. Така, че се наложи доста да повървим докато намерим подходящо място за вечеря, което да не е дюнерджийница и същевременно да не е капан за туристи, където ти сервират една шепичка риба, приготвена по „специален” начин на тройна цена и където сервитьорите хвърчат като финикийци да обслужват групите, а на теб ти обръщат внимание като им остане време и обикновено носят не това, което си поръчал.
Ден втори следва.

[zippel]

От: Блиц разходка до Гьокче и Бозджа

Плана за следващия ден бе посещение на по-големия остров - Гьокчеада. За целта трябваше отново да се върнем на европейска земя. Бях проучил, че ферибота за острова тръгва в 10 часа и с намерението да бъдем там половин час преди това бях направил разчет, според който трябваше на тръгнем от паркинга в 8:30. Така и направихме и 10 минути по-късно бяхме на малкия кей за Килитбаир. Той, обаче се оказа съвсем пуст. Гишето за билети беше затворено и имаше няколко листа със съобщения само на турски и разписание, според което първият ферибот бе в 9:15. На разписанието имяше някакво пояснение, и то само на турски. Ей това не им харесвам на турците - въпреки огромните усилия, които полагат за да привлекат туристи от целия свят, нямат никакви навици да дублират информационните табели поне на английски. в 90% от случаите цялата информация, необходима на пътника е само на турски. Не знам на какво се дължи, дали е криво разбран патриотизъм дали е корана или нещо друго, но това често е много досадно и дразнещо. Няма подобно нещо нито в една от съседните нам държави, да не говорим за туристическите места в Европа.
В случая нямаше и кого да попитам. Единствената жива душа бе продавачът в близката лавка, но той както обикновено не знаеше нито дума извън турския. Реших малко да изчакаме, все пак 9:15 ни устройваше като краен вариант. Стана 9 часа а край гишето безлюдието продължаваше. Бях сигурен, че по тази линия фериботи има поне от 6 часа и то начесто и недоумявах какво става, когато изведнъж си спомних, че всъщност предния ден пристигнахме на централния кей. След 2 мин. бяхме на него и се качихме на ферибот за Килитбаир, който тръгна в 9:05. По-късно разбрах, че линиите от Килитбаир са две и едната се обслужва от малкия кей в Чанаккале, а другата от големия. И как мислите, че го разбрах - чрез наблюдения, мислене и четене на турски с речници.
Когато се пресичат Дарданелите от Азия към Европа и времето е слънчево отсреща на един от склоновете добре се вижда известното пано „DUR YOLCU (Пътнико спри)” заедно с първите строфи на турския поет Неджметин Халил Онан.


Паното е разположено на около 3 дка изсечена гора и изразява почит към загиналите в една от най-големите битки в световната история - тази при Галиполи през 1915 г. по време на Първата световна война. При нея са загинали повече от 120 хиляди войници и ранени повече от 130 хиляди, горе-долу по равно от турската армия и силите на Антантата, представлявани от Английската армия и Австралийско-Новозеландския армейски корпус ANZAC. По тази причина на територията на Галиполи има десетки мемориални паметници и навсякъде е осеяно с военни гробища. Именно оттук е започнал възхода на бащата на съвременната турска нация Мустафа Кемал Ататюрк, който тогава като военачалник на страната-победител е казал за загиналите вражески войници, че щом са паднали на тази земя и те са нейни синове и заслужават да бъдат погребани с почит на нея. Тези негови заветни думи са изписани къде ли не из полуострова.
Друг интересен факт е, че всяка година на т.н. ANZAC DAY, което е на 25 април, на Галиполи идват десетки хиляди туристи от Австралия и Нова Зеландия за да посетят гробовете на своите предци и да почетат паметта им.
Малко се отклоних от основната тема на пътеписа, но смятам, че нещата за които споменавам са интересни и освен това се намират точно край мястото, откъдето тръгва ферибота за Гьокчеада. Дори 800 м преди пристанището се намира един от музеите и на Галиполи.


На пристанището бяхме 15 минути преди 10 ч. Ферибота чакаше на кея. Купихме билет и аха да се качим и ни спряха. Говориха си там нещо по радиостанцията и накрая един от персонала каза съвсем лаконично : „Full”. След нас се наредиха и други коли. Реших да почакаме малко, ноже пък да се понаместят и да поберат още един-два автомобила. Може, ама надали. Освен това забелязах някаква нетипична суетня и разправии между тях, после дойде някакъв отзад, пак разправии, него го пуснаха да се качи. Появи се и жандармерийски патрул, което също ми подсказа, че има нещо необичайно. Какво е то разбрахме на другия ден.
Тъй като следващия феринбот бе в 15:00 чакането бе безсмислено, затова решихме да сменим програмата на ден 2 с тази на ден 3, т.е. да отидем на малкия остров. Макар и късно, първо там фериботите са 5 на ден, а не 3 както тук и освен това плаването там трае половин час, а не час и половина. Тоест имахме достатъчно време да отидем до Бозджаада и да го разгледаме, макар и по-съкратено, а на следващия ден пак да опитаме късмета си с Гоькче.
Отново Килитбаир, отново ферибот и газ към пристанището при село Геикли. В началото се пътува по главния път за Измир, който е нов и скоростен.


После пътят тръгва през села и паланки и скоростта намаля, но без забележки по настилката.


Накрая стигаме до отправната точка на ферибота - кея в Геикли. Там няма нито една кола. Причината е ясна - ферибота е тръгнал преди малко. До следващия имаше още час и половина.


Сядаме в близкото кафене да пием по един чай, след което се нареждаме във вече образувалата се колона от чакащи коли. На 10 коли 9 бяха с истанбулски номера. Българска кола не видяхме.


Двайсетина минути преди отплаване колоната тръгва. Минаваме по вълнолома и се качваме на борда.


Макар и вятъра да е силен, времето е слънчево и гледките си струват. Един поглед назад към пристанището


и един напред към острова


Бозджаада (на гръцки Тенедос) е по-малкия от двата населени турски острова в Егейско море. Площта му е 43 кв.км, а населението около 2 500 жители. Известен е с производството на качествени вина. Заради природните дадености напоследък става все по-популярна туристическа дестинация. Едноименното село е единственото на селено място на острова. Там се намира и пристанището, както и една реставрирана и много добре поддържана крепост.


Понеже изгубихме точно половин ден в размотаване, трябваше на съкратим програмата. Отпадна посещението на крепостта и съкратихме разходката в селото. Обиколката на острова е кратка. Показвам снимки от пътищата и няколко по-интересни места. Първо главния площад на селото и една от улиците


няколко снимки по пътя




Не успяхме да стигнем до на-западната точка - фара Поленте, защото пътя към него беше затворен заради втрогенераторен парк.


Слязохме на юг към първия хубав плаж - Митос


На изток от него един по-голям - Хабеле


Още на изток и още един голям - Аязма. Тук имаше и малко посетители.


Продължихме още на изток. По пътя имаше няколко красиви залива, видяхме колкото можеше да се види от пътя, за повече нямаше време.




Малко преди края на обиколката завихме по черен път за да отидем до може би най-красивото място на острова - местността Аквариум. Тя представлява продълговат скалист нос, от двете страни на който има два малки красиви плажа.


Тук вече имаше плажуващи както през лятото. Забележителна е и кристално чистата вода.


До пристанището оставаха няколко километра. И още един плаж по пътя...


Толкова от Бозджеада. Малък остров, кристално чиста вода, 5 ферибота на ден, няколко хубави плажа, главно на южния бряг и едно населено място. Има и много пръснати хотелчета и вили, като пътищата между тях са сносни. Няма лукс, всичко е за средния потребител. Става идеално за лятна почивка.
Бяхме на пристанището 45 мин. преди тръгване за да сме сигурни, че няма да останем на острова. Половин час по море, после около час по пътя и отново в Чанаккале.
Ден трети следва.

[zippel]

От: Блиц разходка до Гьокче и Бозджа

Сутринта тръгнахме достатъчно рано, този път не се лутахме по пристанищата и в 8:50 се качихме на ферибота за Килитбаир. Половин час по-късно вече бяхме на опашката в Кабатепе. Пред нас имаше около 30 автомобила. Направи ми впечатление наличието на две платформи, едната от които беше с български номера.
Ферибота тръгна в 10 часа. Този беше от по-големите. Слиза се от колите, има палуби на три нива, има и салон. Скоростта му постоянна 25 км/ч. за разлика от малките в Дарданелите, които се движат с 18 км/ч. Две снимки от палубата :

Поглед напред


и поглед назад.


Гьокчеада (на гръцки Имброс) е по-големия от двата. Неговата площ е 279 кв.км а населението повече от 8200 жители, пръснати в десетина села, половината от които са създадени през последните години като курортни образувания. Поминъка на хората основно е свързан с туризма и риболовството. Има и много маслинови градини. Населението се състои от гърци и турци. Преди петдесет години броят им е бил еднакъв, докато сега гърците са по-малко от 5 %
На острова са разположени и много военни.
Поради подходящите метеорологични и георгафски условия (постоянен умерен вятър и удобни заливи) Гьокчеада е изключително популярно място за упражняване на уиндсърф и кайсърф. Доколкото съм чел има няколко сърф училища в т.ч. и български.
За разлика от Бозджаада тук пристанището не е населено място, а само пункт. На 5 км навътре се намира административния център, който носи името на острова. Именно от него започваме обиколката на острова.
Обикаляме градчето и се насочваме на север към едно от старите села - Калекьой.


По пътя спираме да направим снимки на едно интересно дърво.


По павиран път се изкачваме на върха на хълма, който се намира от източната страна на селото. Там се натъкваме на останките от стара крепост, откъдето идва и наименованието на селото.


От хълма се открива и красив изглед към северното крайбрежие. (Има лек дефект в сглобката на панорамата, но не е фрапиращо)


На връщане трябваше да минем през администравтиното градче, но центъра се оказа затворен. В началото помислихме, че има някакъв ремонт поради спукан водопровод, но мащабът се оказа доста по-голям. Разбрахме, че по-предната нощ е валял пороен дъжд, следствие на който се е имало сериозно наводнение. Водата е била толкова висока и силна, че довлякла до центъра освен камъни, дървета и десетина паркирали коли, удряйки ги една в друга. Част от колите бяха с БГ номера. Това обясняваше защо нямаше място на вчерашния ферибот и наличието на платформите на днешния.
Жалко за несгодите, които трябваше да понесат пострадалите хора, но това е природа и такива неща се случват.
Големи щети имаше и по прилежащите магазини и заведения. Нищо не работеше, всичко беше в кал.
Тръгнахме на запад към село Зейтинликьой. От двете страни на пътя има маслинови градини.


Знаех, че в него има голяма църква, както и че се приготвя известното „дибек” кафе. Намерихме и двете забележителности. Църквата наистина като за такова село е доста голяма а на снимката се получи оригинално съчетание на християнски кръст и турското знаме.


Кафенето беше спретнато, с малка хубава тераса. Кафето „дибек” е тип турско. Не съм чак такъв познавач и не знам кое му е специалното. Просто хубаво турско кафе. Сакъзлъ малебито от същата табела също беше вкусно.


Продължихме на запад. Следващото село Тепекьой както подсказва името бе разположено в подножието на един хълм.


Населението му е предимно гръцко и на входа му се намира една от най-известните кръчми на острова - Барба Йорго.


Тесен асфалтов път води до местността Чинаралтъ, която в миналото е била доста красиво и популярно място за излет. Понастоящем всичко е тотално занемарено. Останало е само онова, което не зависи от човешкото нехайство - изгледа към морето и вековния чинар, дал името на местността.




Продължаваме на запад. Може би ще ви е интересно да узнаете, че остров Гьокчеада заема 4-то място в света по природни водни ресурси. Горе-долу в географския център се намира най-голения от няколкото язовира. Името му е като това на острова и като за остров с такива размери наистина е голям.


Още на запад. Последното село е Дерекьой. Някога е било най-голямото село в Турция с население повече от 2000 жители. В момента е почти пусто. Интерес представлява една част от селото, която се състои от изоставени гръцки къщи. Къщите са от камък и като конструкция са запазени, но в тях няма живот, нямат дограми, въобще бих казал, че гледката е зловеща. Ние го нарекохме „селото на духовете”.


Спускаме се на юг. Време е за няколко плажа. Първият е в селу Урлу. Голям, но не особено приветлив.


От него на запад трябва да има малко красиво заливче, наречено Гизли лиман. Не беше ясно какъв е пътя до него, пък и нямаше време, така, че тръгнахме обратно.

Следва един от по-луксозните туристически комплекси - Мави Су. Може би луксозен е силно казано, да речем, че е с една звезда повече от масовия случай. И тук плажът е голям, но и тук неприветлив.


Продължаваме в посока изток. Пътищата са прави и вървят по терена. Никакви изкопи, никакви насипи.


Отбихме се надясно за да отидем до най-хубавия плаж на острова - Лаз Кую, но пътя незнайно защо беше прерязан така, че да не могат да минават коли. Нямаше време да се занимаваме с обходи по черните пътища, затова продължихме.

Следващите двайсетина километра пътят виеше по ската на хълмистия бряг. И тук по терена - никакви изкопи, никакви насипи. Път, правен по най-евтиния начин. Въпреки това без дупки.


Предпоследната цел бе най-големия сърфистки спот на острова - залива Кефалоз. Беше пълно с български коли, каравани и кемпери. Иначе заливът представлява голяма и дълга пясъчна ивица с южно изложение. Казват, че бил подходящ и за начинаещи сърфисти.


На обратната страна на залива е известното Солено езеро (Туз Гьол). Бях чел и чувал, че туристите шляпали боси в лугата и при по-сухо време дори се разхождали по солта. Възможно е, но в началото на май по нищо не личи, че този гьол е солен. Дори опитах водата. Малко по-солена беше от морската. Едно момче се опитваше да вдигне платното на кай сърфа но вятъра беше доста слаб. Ето го и Туз гьол.


Поехме на север. По пътя се отбихме надясно към последния обект за посещение - северния спот на сърфистите. Също доста голям залив, но с източно излопжение. Казват, че тук вълните били по-големи и това училище е за по-напреднали в занаята. Панорамната снимка малко се накъдри, но не е чак толкова зле.


След десетина км затворихме обиколката в градето Гьокчеада. Този път спряхме в центъра, макар, че самия площад все още беше затворен. Десетки хора втори ден с лопати, метли, маркучи, техника и какво ли още не работеха по възстановяването на нормалния живот.

Основната причина да спрем бе да си купим някакви сувенири (най-вече магнитчета). Задачата не бе лесна, но все пак успяхме да намерим работещо павилионче. В по-високата част на центъра...

Видяхме и Гьокчеада. Наистина по-голям от предния. Няколко населени места, повече пътища, повече живот. Макар и все още далеч от лятната шумотевица. Има и доста ново строителство.
И тук има плажове, но не са толкова красиви. Въобще целия остров ми се стори някак си по-неприветлив от Бозджаада. Може би заради това, че е по-гол, особено от южната страна. Не оспорвам мнението на сърфистите, вероятно имат пълно основание да ходят там, но ако става дума за морско летуване от чисто плажен характер, малкия остров е по-хубав.
И двата, обаче по красота отстъпват много на Тасос, да не говорим за Корфу. На други не съм бил, тези които са били могат да си кажат мнението.
Направи ми впечатление един неочакван факт, касаещ живота на острова. Има много, ама наистина много овце и кози. За разлика от континента, обаче те не са на стада. Пръснати са навсякъде из острова и никой не ги наглежда. Обяснимо е. Ако е нямало вълча популация или в определен момент е изчистена, то няма как да се завъди наново, освен ако не се докара специално с ферибота. Кражби също няма как да има защото не може да има пласмент на крадената стока или поне в някакви струващи си риска размери. Все пак за да си различават животните стопаните са прибягнали до много нетипичен прийом - прсъкат ги със цветен спрей. И то така ги пръскат, че са почти боядисани. Както и да е, лично за мен наличието на толкова животни придава на остова допълнителен чар. Само внимавайте за изненади по пътя, защото наистина пастири няма.


Отново на опашката за ферибота и то по-навреме, защото беше последния за деня. Пред нас на опашката имаше две платформи, на които бяха натоварени общо шест автомобила, четири от тях с български номера. Направих снимка да си я имам за спомен, но няма да я публикувам за да не внасям в пътеписа сеирджийски отенък. Няма нищо интересно в хорската неволя, особено ако причината не е човешка намеса, а природно бедствие.
Пътувахме със същия ферибот, с който дойдохме. Сега като си мисля, нито по пътя нито на двете пристанища видях друг, което означава, че линията се обслужва от една машина. Затова са и само по три на ден.

Последния ден бе предназначен за връщане и няма нищо интересно. Или почти нищо. Спряхме за малко в Еджеабат, където на самото пристанище има интересна възстановка на битката при Галиполи. Представлява сражение с трийсетина фигури в реални размери. Макар и да действа потискащо, струва си да се види.


За разнообразие на връщане от Узункюпрю минахме не през Хавса, а през Бабаески. Междуселските пътища и там бяха на същото ниво, т.е. далеч по-добри от нашите.

Така завърши това блиц посещение на двата егейски острова на Турция. Може да се каже, че макар и да не видяхме нищо изключително, разходката си струваше. Дано да са ви харесали разказа и снимките. За да бъда полезен с още нещо, по-долу показвам актуалните разписания и ценоразписи на фериботите до двата острова за това лято, защото от сайтовете е малко трудно да се установят с точност, освен ако не знаете турски. С едно уточнение : не ги вземайте на 100 %, защото не е както при влаковете - зависят от метеорологичните условия, понякога тръгват, когато са пълни, при по-голяма натовареност пускат допълнителни и т.н.

КАБАТЕПЕ - ГЬОКЧЕАДА (времетраене - около час и половина)

от Кабатепе : 10:00, 15:00, 19:00 (петък и неделя 20:00)
от Гьокчеада : 07:00, 13:00, 17:00 (петък и неделя 18:00)

цени в едната посока : автомобил - 29 TL, мотор - 10 TL, пътник - 2.50 TL
Пътниците, които са в автомобилите не се таксуват независимо от броя им.

ГЕИКЛИ - БОЗДЖААДА (времетраене - около половин час)

от Геикли : 09:00, 11:00, 13:00, 17:00, 19:00
от Гьокчеада : 07:30, 10:00, 12:00, 16:00, 18:00

цени двупосочен билет : автомобил - 58 TL, мотор - 20 TL, пътник - 6 TL
Пътниците, които са в автомобилите не се таксуват независимо от броя им.