Обява

Свий
Няма добавени обяви.

Алпи 2019 с KTM Duke 390

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • #31
    Ден 9

    Неделя, 11 август

    Col de Vars - Col de la Bonette - Col de Turini - Genoa

    440 km


    По предварителния маршрут бях предвидила и прохода Col Agnel, но на място гo съкратих, преходът за деня щеше да стане твърде дълъг като време. В крайна сметка тръгнах от Col de Vars към la Bonette и пропътувах следното:
    https://goo.gl/maps/98tgsTT6V9tX5dLf8

    Събудих се в слънчево утро с безоблачно синьо небе. Закуската в хижа бе великолепна - от най-хубавите френски сирена, топли хлебчета, еспресо, чай, кроасани… Каквото ти душа иска (и стомах, и стомах)! Всичко беше прясно, качествени и много, много вкусно!

    Слязох, за да започна да товаря кончето си:









    Когато обаче исках да потегля, установих, че дукатито е спряло твърде близо и не мога да изляза назад - лявата му дръжка пречеше на моята дясна. За късмет бе слязъл и собственикът на BMW-то и го помолих за помощ - просто поизправи малко червения мотор и измъкнах дюка

    На спускането по Col de Vars застигнах двама велосипедисти, баща и син. Приятно е да видиш и децата да спортуват редом с родителите си




    Задминах и този колега:




    И понеже се бях отправила точно към Col de la Bonette, ще уточня, че в табелата маааалко са преувеличили! В Европа има и по-високо разположени асфалтирани пътища (Велета, 3 300м и IRAM, 2 845м в Испания, както и Йоцтал, 2 829м в Австрия). След тях идва шосето на la Bonette със своите 2 802 метра надморска височина. То описва примка, която е с еднопосочно движение, около върха с височина 2 862 метра. Честно казано, не им се сърдя за табелата - така или иначе проходът си заслужава! Технически не ми беше труден, предизвикателството по-скоро е в това да не ти се завива свят по високите места, когато си по голия ръб на асфалта Вече обаче ми беше претръпнало и това, та си карах усмихнато напред! Хайде стига дърдорене, снимки от la Bonette:





    Тук някъде ме снимаха и поспрях, за да запечатам и аз спомен:




    Който си има покривна палатка, закусва с гледка:




    И точно тук след велосипедиста се появи и младеж на електрическа тротинетка Отдъхнах си, че не съм най-дребното МПС!




    Яки завои, а?




    Необятен простор…













    А напред е върхът! Погледнете вдясно на снимката, вижда се шосето, което е завършило примката и по което се слиза:




    Под черния сипей се чуваха звънците на стадо овце:







    Спрях на най-високата точка на шосето и едва се вредих за снимка от многото велосипедисти:







    Има пътечка, която бързо ме отведе към върха. Панорамата, която се разкри пред очите ми:







    Тук се вижда и пътят, по който пристигнах:




    Дойдох отляво (север) и после продължих надясно (югоизток):




    И последна, намръщена снимка от прохода…




    сега се чудя защо не съм снимала повече, на върха е поставена много интересна маса с карта https://commons.wikimedia.org/wiki/F...-_CDREPNDE.jpg) - но имаше доста хора край мен, сигурно просто не ми се е бутало, нито чакало. Бе неделя и този, както и предишния ден, в проходите имаше повече хора. Около козята пътека на върха имаше пирамидки от камъни, направени от туристите. Такива имаше много в Сан Бернардино - гледах ги и се чудех защо ги правят, много дзен ли са, положителна енергия ли привличат, хипстърски ли са, арт? И докато вървях, видях жена, навела се над такава каменна фигура. “Ха, ей сега ще я попитам каква е великата идея зад тези… инсталации!”, помислих си аз. Само че точно като застанах до нея, разбрах, че тя не строи фигурката, а се подпира на склона! Горката жена имаше страх от височини и слизаше едва-едва, крепейки се с ръце! Зачудих се, не беше добър вариант да ѝ дам да се хване за мен - в крайна сметка я инструктирах да върви точно зад гърба ми и да гледа само мен, може и към високото, но по-добре само към мен. Тръгнахме полека надолу, като ѝ повтарях да гледа към мен - справи се чудесно, стигна до по-равно и широко място и си отдъхна, цялата се беше препотила и пребледняла! Честно казано, възхитих се на духа ѝ - при този панически страх да успее да се пребори и да достигне това, към което се стреми! Много хора просто щяха да се откажат от катеренето. Какво нещо е човешкият дух!

    ...Аз обаче така и не научих дълбоката мисъл, вложена в пирамидките!

    Слязох от върха и затворих примката на пътя. Точно по шосето, което се вижда вдясно на последната панорама, навигацията на Гугъл ме посъветва да завия надясно след 400 метра. “Да, бе, да… по черния сипей, ей сега ще завия за по-напряко. Шегаджия!” Продължих на юг, през парка Меркантур (Parc National du Mercantour). Целях Col de Turini и щях да сляза почти до Ница. Пътят през парка бе много приятен - в ниското вече бе доста горещо, но пък се радвах, че минавах през широколистни гори, от които лъхаше приятна хладина. Напомняха ми на нашите гори и планини… И така до 12:30, когато застигнах опашка от коли. Придвижих се напред, при другите мотори. За съжаление беше станало тежко ПТП и движението бе спряно. Повече от час чакахме там, докато линейките не потеглиха и един въртолет не кацна и после отлетя - явно все пак имаше и оцелели. Пуснаха ни и потеглихме като река, внимателни и сериозни. Настроението на всички бе много мрачно и тежко…

    Пътят до Тюринския проход е със страхотни завои, на места вкопани в ждрелото, с ниски парапетчета от едната страна и надвиснала над главата ми скала от другата страна. За съжаление преживяното не ме оставяше да се порадвам и насладя. Спрях само за вода и щракнах част от завоите на прохода зад мен:










    И странно, на слизане от прохода много голям участък от пътя бе изцяло посипан с пясък?!? Равномерно и плътно пясък в продължение на половин километър - а нямаше табели, че правят ремонт! Излязох в посока Брюиз (Col de Brouis) и после - газ към Средиземно море! Помня, че питах един французин за посоката и произнесох: “Брюи”. “Неееее, Брюизззззз, Брюююизззззз” - настоя той. И докато не го повторих правилно, не се успокои човекът. И ето, че вече знам правилно името!

    Катастрофата по обяд ме забави с около час и половина, пясъкът на слизане от Тюрини също не помогна (досега не ми се беше налагало да карам в пясък - никак не го умея) и бях назад с разписанието. Пътувах към Генуа и за целта щях да се придвижвам по магистралите край морето (има и алтернативен път без такси, но със сигурност щеше да е страшно натоварен).

    Цените на магистралите са около 1 евро за 10 км, грубо казано. Теглиш си билетче, пазиш и на слизане отчиташ билета и плащаш на бариерата - може в брой, може с банкова карта, италианците си имат и магистрални карти, които се зареждат (тях не съм ги проучвала). На влизане в Генуа ми направи впечатление, че има знак за мотори, а бариерата на будката беше по-къса и на асфалта имаше нарисуван мотор! Странно… взех да навързвам нещата и ме озари щастливата мисъл, че явно за мотори и скутери е безплатно!!! “Я, колко хубаво, да вземем да побратимим Генуа и София, нали и нашата кметица се грижи за двуколесните...” Минах като на парад, без да плащам на автомата - нали бариерата е къса, за да минаваме моторите, без да спираме и да бавим опашката! Оказа се, че греша, но това го разбрах чак на следващия ден и по трудния начин

    Нощувката ми беше в стаичка - кабинет в аристократична фамилна сграда. До къщата се добрах вече по тъмно, след като прекосих цяла Генуа (мисля, че без навигацията пред очите си нямах добри шансове да се справя с огромното кръстовище близо до пътя за летището им: много ленти и още повече входове и изходи!). Собственичката беше красива италианка на около 55 години, дребна, стройна и с дълга до кръста дебела плитка от стоманеносива коса и с блестящи кафяви очи. Оказа се, че Паола е ветеринарен лекар. Много обича животните, тя самата има няколко кучета (все кокерспаньоли), пенсионирала се е, но все още я търсят хората от селцето и от Генуа и не може да върне болно животно, разбира се. Къщата не бе нейна наследствена, а купена и я отдаваше под наем в букинг. Самата Паола живееше с любимите си животни в сервизните помещения до разкошната къща.

    Снимки оттам - стълбището към горните етажи:






    Банята:








    “Моята” стая:










    Всекидневната + кухнята:










    А това чудовищно нещо е паролата за WiFi!!! Беше снимала листчето с паролата на телефона си и ми даде да преснимам пък нейния телефон ))




    Споделих на Паола колебанията си - по план мислех да се разхождам из Реджо Емилия, да разгледам крайбрежието и някой и друг замък. Притеснявах се обаче от голямата горещина - следобеда по магистралата карах с леко разкопчано яке, а ми предстояха забити селски пътчета. Тя ме успокои, че утрешния ден се очаква да е облачно, на места с леки превалявания, което ще е плюс за мен. Проверих, така беше и запазих плановете си.

    Разговаряхме дълго за живота в Италия и при нас, как младите хора от Лигурия масово емигрират и населението застарява. В същото време през последните години е започнало да се развива със свежи сили селското стопанство. Производството им остава предимно за местния пазар, което осигурява качествена храна за купувачите, при това по-малко оскъпена заради транспортни разходи и допълнителни търговци и прекупвачи във веригата… Увлечени в приказки, не усетихме кога е станало късно вечер!
    Последно редактирано от JulieK; 25-01-20, 16:24.

    Коментар


    • #32
      Адмирации и едно голямо БРАВО! Страхотно пътуване и страхотно описано с богат снимков материал! Отдавна не бях виждал някой да положи толкова труд, за да сподели пътуването си, все по малко хора го правят. Черпя бира, вино (или каквото там пиеш...), и ти пожелавам много такива пътувания и пътеписи.

      Коментар


      • #33
        Да, разкошен пътепис, невероятни снимки!
        Благодаря, че споделяш с нас това готино пътешествие.
        Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

        "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

        Коментар


        • #34
          Благодаря ви! За мен пътуването значеше много и понеже форумните пътеписи ми бяха страшно полезни, се почувствах длъжна да дам и своя принос Точно Алпите са доста позната и масова дестинация, но идеята за споделянето е важна. Зная, че има и винаги ще има неспокойни духове, които да пътуват до нови и нови места. И се надявам да пишат, да споделят и да дават идеи и вдъхновение!
          PS go6o, около празниците все надничах да видя докъде сте стигнали с пътешествието с Асен и какво се случва... Ето това си e точно приключение, за което даже не можем да зададем точните въпроси, толкова е непознато и различно. Дано в още много непознати и вълнуващи дестинации да се забъркате!

          Коментар


          • #35

            Ден 10

            Понеделник, 12 август

            Genoa - Monterosso - La Spezia - замъка Rossena и др. - Solferino

            482 km

            https://goo.gl/maps/88fMjoVcwSWuo3XAA


            Събуждане, преглед на времето, на маршрута, резервирах си стая в хотел в Солферино, близо до езерото Гарда. Закуска, сбогуване с любезната домакиня, взех стръмната рампа пред къщата и на път! Селцето бе на десетина километра от Генуа, разположено на хълм и улиците бяха с обратни завои. На един от тях се разхождаха дребни прасенца! Бебета, по петдесетина сантиметра дълги, големи симпатяги!

            Хайде към Генуа, кръговото по светло вече ми беше лесно, тол будката… Гледам пак - нарисуван мотор и къса бариера, пак си минах транзит, без да взимам билет за качване на магистралата. И предишния ден, и този, пътят се движеше успоредно на бреговата ивица и през повечето време можех да виждам морето и градовете вдясно от себе си, а индустриалните зони и хълмовете ми бяха отляво. На слизане от магистралата потърсих с поглед тол бариерата за мотори и… ами тук няма такава!!! С леко присвит стомах спрях при кабинка с обслужващ персонал:
            • Добър ден!
            • Добър ден! Билета Ви, моля!
            • Ами аз, такова, нямам билет. Бариератата в Генуа беше къса (corta)...
            • Искате да кажете, че е била вдигната (aperta) и сте минали? - услужливо ми подсказа младежът, виждайки, че говоря с акцент.
            • Не, не, искам да кажа, че беше КЪСА!!!

            Какво сега да му обяснявам, че изостават с политиката за облекчаване на режима на движение на мотори… за щастие момчето си разбираше от работата и само уточнихме на кой пункт съм се качила (Genova est), за да ме таксува за съответното разстояние. Та така… без да искам, бях спестила едни пари, остана ми неплатен билет от предишния ден за спомен и даже не ме издириха с Интерпол и все още не съм получила глоба Малко ме беше срам, но за кратко.

            Средиземноморското крайбрежие е прелестно за гледане и мъчително за каране в летните жеги… малки тихи пътчета, виещи се над морето, зеленина, терасовидно разположени градини, скутери… и трябва да си идиот или в кола с климатик, или поне на скутер по бански и без каска, за да се забиеш там август месец! Понеже аз си пътувах в пълно бойно снаряжение, скоро ми прикипя и след Монтероссо (до който се спуснах по тесен и къдрав, но за сметка на това натоварен, път) пропуснах всички известни крайбрежни красоти и цепих през Ла Специя в търсене на вехти замъци в област Реджо ди Емилия. Все пак малко снимки:


































            От Специята нямам добри спомени, много ми прежуряше, не си намерих мое си място за спиране и почивка… и изобщо намусена запраших към вътрешността, старинните крепости на Реджо ди Емилия. Първата ми цел бе крепостта Росена:
















            И тук ударих на камък, но поне старинен. Самата крепост бе заключена, била в ремонт! Повъртях се, снимах кулата отсреща, опитах се да видя преговори, за да погледна вътре само набързо, но не би - не ме пуснаха!




            И продължих към крепостта Canossa. Съвсем наблизо е, стигнах за десетина минути по виещи се селски пътчета със стар, но здрав асфалт, обрасъл със зеленина отстрани. На пътя ми изскочиха фазани и се озъртах с живо любопитство! За жалост Каноса също бе заключена!!! Този ден ми се очертаваше каръшки откъм места за разглеждане!



















            Не се разочаровах обаче, провинциалните пътища бяха приятни по своему. На два пъти минавах край заводи на Барила и като кученце душех аромата на хляб във въздуха. Успях и да си измия моторетката, бе вече доста прашна - светна си пак! Към 19:30 пристигнах в Солферино. За моя изненада хотелът бе разположен на самия градски площад. Тихо градче, само на 10 км от езерото Гарда, някога свидетел на ожесточени битки.




            Отначало паркирах на самия площад, но веднага дойде човек от хотела и ми показа гараж, където да прибера мотора. Притесняваха се от кражби, а и площадчето било забранено за паркиране. Вечерях в ресторанта на хотела - карпачо от риба меч (т.е. филе от риба, почти сурово, но пък добре овкусено) и някаква паста, но вече не помня каква. Карпачото бе чудесно!

            Няколко думи за Солферино. През 1859 година близо до градчето се е водила битка между австрийската армия и обединените сили на Сардиния и Франция, в рамките на войната за независимостта на Италия. Австрийците са победени, но и двете страни дават много жертви - както по време на битката, така и впоследствие загинали от раните си войници, общо около 20 000. Швейцарецът Jean-Henri Dunan става свидетел на това кръвопролитие и, потресен от гледката на страдащите и умиращите, организира местното население в помощ на ранените без оглед на националността им. По-късно, завърнал се в Швейцария, Анри Дюнан пише книгата си “Спомен от Солферино”. Идеята му за помощ на всички ранени във войната намира съмишленици, които основават Червения кръст!

            Коментар


            • #36
              Ден 11

              Вторник, 13 август

              Solferino - Scaligero - Lago di Garda - Strada della Forra - Passo San Boldo - Ponte nell’Alpi

              340 km

              https://goo.gl/maps/2i4u8XkwmZVActHL8



              Обилна закуска, багажа на мотора и се приготвих за тръгване. При тръгването служителят от рецепцията с усмивка ми връчи и бутилка с вода за из път. Пътувам с чантичка на резервоара, в която си държа документите, част от валутата и вода, та ми станаха 2 бутилки, но край Гарда ме чакаше такова нещо, че действително имах нужда и от подаръка!

              Първо се изкачих до крепостта Orazio Gonzaga над Солферино:










              Поглед оттам към Гарда:




              И напред към езерото! Два дена преди да замина видях от моя приятелка снимка на замъка Скалигер, Сирмионе. Уж делничен ден, но пътищата бяха задръстени от коли с туристи. Близо до замъка на малко кръгово стоеше полицай и отклоняваше колите - паркингите за крепостта вече бяха пълни! Но на мен не ми махна да се отдалеча, а ме пусна да мина. Беше претъпкано, но намерих паркинг специално за мотори и се спрях доволна там!




              Гарда:










              Замъкът Скалигер:



















              Потокът от туристи в крепостта:




              “Само да ми паднат тези патици!!!”







              Само надникнах във вътрешния двор, реших да не взимам билет за качване по кулите, понеже в тълпата щях да изгубя минимум час:
















              Не е лепнат с фотошоп, от играта на светлината е!




              В 11 потеглих от паркинга и вече бе горещо! Исках да обиколя Гарда от западната му страна, като направя и малка отбивка - по Strada della Forra и да се изкача до панорамната площадка Terrazza del Brivido. Пътят бе тежък - колони от коли, но поне в Италия на моторите моторите е позволено да се движат между тях. Карах основно по осевата линия, като следвах 2 италиански мотора и само на моменти се прибирах в лентата. Това обаче не попречи на един макси скутер да ни изпревари съвсем през насрещното! Час и половина ми отне да си проправя път до Страда делла Форра. А това е едно тясно и много красиво малко шосе, което се отклонява от обиколното около езерото и с много серпентини се изкачва стръмно по скалите, докато стигне до върха на големия хълм! На места минава през тунели, някои от които регулирани със светофар - мрачни и тъмнозелени от мъх, но лъхащи на хлад и спокойствие. Искрено съжалявам, че не спрях за снимки при изкачването и слизането!

              Ето какво имам оттам:







              Тук за съжаление слънцето е точно срещу мен:




              Горе седнах за обяд (и най-вече за почивка от изтощителната горещина) и снимах от площадката. Гледката е пленителна! Панорами:










              Вляво (северната част на езерото):







              Към насрещния (източен) бряг:







              И надясно (юг):




              А това в краката ми е част от Strada della Forra, по която се изкачих:







              На спускане шосето жестоко се задръсти при един от тунелите и мина почти половин час, докато се отпуши и сляза! Последваха няколко часа каране без никакви спирания, за да съм по светло при прохода Сан Болдо! Това място се запечата в паметта ми още докато си кроях маршрута - много специфични тесни и тъмни тунелчета по стръмен склон. Поради острите завои в ниските тунели проходът е забранен за автобуси, камиони и всякакви по-високи МПС-та, включително и колата на Гугъл не е минала през самия проход. За леки автомобили и мотори обаче проблеми няма! Малко преди да потегля на пътуването си много хора (познати и не) публикуваха снимки оттам и допълнително подклаждаха любопитството ми.

              Наричат го още "Пътят на стоте дни", понеже по времето на Първата световна война се е наложило да го построят в изключително кратък срок за военни цели. Използвали са военнопленници, мобилизирали са и цялото цивилно население в околността - жени, деца, старци (понеже мъжете вече са били на фронта). Изглежда много стръмен, но благодарение на тунелите денивелацията е плавна (за да е годен за пренасянето на военна техника, а не специално за удоволствието на скитащи мотористи). Минах го два пъти двупосочно, като спирах за снимки (благодаря и за съветите на Ники Черепов, който ми подсказа къде и как може да се надникне!), а от югоизточната страна слязох и по-надолу, до края на целия проход (не само тунелите), понеже има прекрасни завои!

              Поглед отгоре и странично:






















              И отдолу нагоре:







              Докато чаках светофара, снимах набързо:







              Бях много уморена, но се радвам, че отделих на това място подобаващо време! Продължих на север през Белуно към Понте нел Алпи за нощувка, пристигнах към 8. Хотелчето бе скромно, даже поовехтяло, но поддържано, а персоналът - много внимателен и любезен. Показаха ми къде в задния двор да паркирам, дори ме поканиха да спра под навеса пред самия вход, понеже щеше да завали всеки момент. Отказах, за да не преча на влизащите и излизащите. Спрях при два красавеца:










              Малко след мен обаче с дъжда пристигнаха и двама италианци с лъскавите си машини и за разлика от мен не се посвениха да оставят расовите си жребци пред вратата Да се чудим ние, по-скромните, как да ги заобикаляме










              Вечерта се заприказвахме с жената на рецепцията и доста се посмяхме за случката. Тя ми разказа, че имали и покрит гараж, където преди настанявали моторите, но там се заселили лястовички. Престанали да канят мотористите да си прибират вътре возилата, след като 2 мотора били богато украсени с лястовичи цвъцоци!

              Изгледът от стаята ми:




              Постараха се да ми издирят по-тиха стая, но и тази гледаше към пътя, така че сутринта ме събуди трясък на камиони и ранобудни мотористи!

              Коментар


              • #37
                Гледано отгоре Лаго ди Гарда прилича на норвежки фиорд. Прекрасен маршрут, пленяващ разказ ...... Фен съм ти

                Коментар


                • #38
                  Да, като море е... А по тази Strada della Forra (via Benaco, SP38 ) се стига на върха на почти отвесната скала в средата на езерото, до Terrazza del Brivido. Гледката е чудна и си заслужаваше дори и в обедния пек! Площадката е кацнала високо над пътя и колите долу са като пъплещи мравки. Движението обаче е мъчително бавно: шосето, обикалящо западния бряг, е много тясно. Там карат и велосипедисти и колите рядко имат възможност да ги изпреварят. Гледката е - един капнал от горещина колоездач полека върти педалите, а след него се точи опашка от коли. Заради срещуположния трафик (и той така се влачи в опашка) нямаше място да се изпреварва дори и с мотор. Търпиш, караш и се радваш на блестящото езеро край пътя...
                  При фиордите със сигурност е по-прохладно! Всяко място си има своята красота!

                  Коментар


                  • #39
                    Отново да БЛАГОДАРЯ, че споделяте с нас пътеписа.
                    Завиждам за приключението.
                    Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

                    "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

                    Коментар


                    • #40
                      Удоволствието е и мое, защото преживявам всичко пак, заравяйки се в спомените И никаква завист, дори и благородна - не са толкова далече Алпите, могат да се намерят варианти за разходки с различни МПС-та Накрая ще се опитам да дам някаква груба оценка кое колко ми е излязло. Нощувките там не са проблем, аз се ограничих до хотелчета и стаи в рамките на 50 евро (не че са малко, но и аз съм глезла и не бих си причинила 2 седмици на палатка), но има и къмпинги, където може да се отседне доста по-изгодно. Отделно стаите за двама излизат по-изгодно на човек... Време да има човек, без пари също няма как, а другото е желание къде и как да го осъществи

                      Коментар


                      • #41

                        Ден 12

                        Сряда, 14 август

                        Ponte nell’Alpi - Erto & Cimolais - Lago di Sauris - Grossglockner - Passo Pramollo

                        394 km

                        https://goo.gl/maps/ip4mkG2naGLWz7YF7



                        Сутринта, докато товарех мотора, се заприказвахме с един от италианците. Пошегува се, че има три Италии:
                        1. Северна, индустриализирана и богата;
                        2. Южна, където хората са по-бедни, а и ги мързи да работят (това са негови думи, не мои);
                        3. Мафията! И ако някой ден отида в Южна Италия, например Сицилия, да не си мисля, че мога да си оставя мотора ей така, на улицата… няма да си го намеря!

                        За късмет се отправях още по̀ на север и бях спокойна Понеже така и така щях да мина през Белуно, реших пак да намина покрай пътя за яз. Вайонт. За него бях чела в пътеписа на Ротко. Шедьовър на инженерната мисъл, но на зле подбрано място, което довежда до голяма човешка трагедия. Завършен през 1960 г, един от най-високите язовири (стената е 262 метра), но още при първоначалното пълнене с вода през 1963 година един от склоновете се свлича в язовира, изтласква водата и чудовищната вълна се спуска към близките селища (Лонгароне, Фае, Вилланова и др.). Загиват близо 2 000 души!

                        Аз нямаше да се включвам в туристическата обиколка, нямах време през този ден, реших само да покарам нагоре през прохода Sant’Osvaldo, който свързва Erto и Cimolais. Не може да се похвали със завои, но пък е потънал в зеленина:

















                        Площадче в Ерто с паметник на амбулатните търговци:










                        За днес след известно колебание реших да включа Гросглокнер, поне да видя ледника Пастерце. В днешни дни мога само да съжалявам, че не си добавих още половин ден за там, примерно с нощувка около Капрун или Цел ам Зее!

                        На път към Гросглокнер реших да мина отново край езерото Саурис. Споменът за невероятните цветове на водите му и за стръмните планински шосета там не ме напускаха! По пътя се радвах на гледките, за разлика от преди десетина дена, днес бе слънчево и планината сияеше!
















                        Когато се изкачих на върха и започнах слизането към Саурис, направо треперех от радост! Да видя пак това място, вече в нова светлина - не само заради слънчевия ден, но и след опита на многото и разнообразни проходи, които бях преминала междувременно! Не ме разочарова - денивелацията бе много голяма, но точно по обратните завои бе равно, уширено, виражите си бяха хубави, асфалтът… направо да го разцелуваш! Има и 2-3 места, подходящи за спиране за снимки. Заседнах тук:




                        Гледах, дишах, докосвах асфалта и снимах, снимах, снимах…







                        Встрани:







                        Притичах, за да снимам и езерото:




                        И една от любимите ми снимки за цялото пътуване:







                        Това място се бях опитала да снимам преди десетина дена, но облаците се спуснаха и ми попречиха. Ето го сега:







                        Асфалтът отблизо:







                        Ако не ме чакаше вълшебното езеро, кой знае още колко време щях да прекарам в съзерцание по тези завои..

                        Саурис ди Сопра:







                        Панорама от единия край на езерото:













                        При язовирната стена:










                        Погледнете колко нюанса на синьото има в това езеро, в зависимост от дълбочината и от осветлението!










                        A трябва да тръгвам, времето лети! Обратно по тунелите и завоите, които вече помнех - до Толмецо, където поех на север! Излязох сред зелени ливади, облени от светлина. Странно, вдясно от мен видях спряла полицейска кола, а до нея - някакъв седан, обърнат на дясната си страна. И това на съвсем права отсечка! Според навигацията наближавах Plocken Pass (Passo di Monte Croce Carnico)… “Дано не се изпльоскам някъде,” мина ми през главата. И някъде край селцето Cleulis основният път бе затворен поради ремонт и ме отклониха по тясно асфалтово пътче. Застанах нащрек и както подозрително се озъртах, изведнъж установих, че пътят рязко се спуска надолу през коритото на някаква река! Имаше и табела с предупреждение да не се пресича, когато вали дъжд. “Късмет, че спрях навреме, още половин метър и нямаше да мога да се върна назад!” - понеже шосето стръмно слизаше надолу И тъкмо се заоглеждах настрани как да се измъкна от ситуацията, зад мен се разнесе клаксон на кола. “Давай, давай, това е пътят!” - провикна се човекът от автомобила на немски. - Ама там има река!!!, аз пък на английски
                        - Нищо, оттук се минава, главният път е затворен.
                        Тъкмо отворих уста да кажа, че “АЗ ОТТУК НЕ МИНАВАМ!!!”, когато той изскочи от колата и се затича към потока. - Минава се, минава се, не е дълбоко!

                        “То не е дълбоко, но е хлъзгаво,” мрачно си мислех аз. “Ако се изпльоскам там...” В същото време си казах: “Е, какво пък, енергичен човечец изглежда, ще ми помогне да извадя моторетката, ако се хлъзна по коритото” и - мечка страх, мене не, дадох внимателно газ. Минах си го безпроблемно, по най-чистата част, където нямаше наноси, изкатерих се отсреща, спрях мотора и се върнах пеш назад.




                        Благодарих горещо на човека, когато мина край мен с колата, а той ентусиазирано ми помаха и ми пожела приятен ден.

                        Снимки от мястото, на което брах толкова страх, макар и за кратко:










                        На страха очите са големи, мога само да кажа в заключение! Докато гледах потока, мина и един моторист на леко ендуро - прекоси потока през най-калното място с усмивка от ухо до ухо!!! И явно не му беше първият път за деня!

                        Между другото, този Пльокен пас се оказа много приятен, в горната си част има поредица от тунелчета и в някои от тях шосето е еднолентово, МПС-тата трябва да се движат с повишено внимание. На излизане от последния тунел, макар и двулентов, една кола все пак беше задрала здраво стената с дясната си страна:




                        Огледах се наоколо:
















                        Наоколо минаваха доста мотористи, някои поспираха за кратко като мен. Наблизо спряха трима с големи тежки ендура. Единият от тях караше BMW GS и ме помоли да ги снимах. Цъкнах им няколко снимки, разбира се, а като връщах телефона, се пошегувах:
                        - Има само един малък проблем.
                        - Какъв?, запита ме зачуден собственикът.
                        - Цилиндрите на двигателя не се побират в снимката!
                        Е, имаше чувство за хумор, засмя се, не изядох шамарите. Горе минава и границата между Австрия и Фриулските Алпи (макар че гранична полиция, разбира се, няма вече). На спускане карах по завоите след тримата мотористи, които снимах.

                        На път към Гросглокнер!







                        На място, след като платих таксата за парка, реших да ида само до ледника Пастерце - наближаваше 5 следобеда, а ме чакаше още път, определено нямаше да имам време за всичко...













                        Духаше силен и студен вятър. Тъй като вече бях сложила подплатите и въпреки това треперех от студ, си нахлузих отгоре дъждобрана, понеже ми беше под ръка в куфара. Спаси положението! При глетчера температурата беше 7 градуса, при същия пронизващ вятър, но опакована, бях добре.



















                        Слизам…































                        Аз все пак не бих паркирала така на ръба!




                        Помолих семейство мотористи да ме снимат:
















                        Из Австрия:













                        Хотелчето, в което щях да спя, бе точно на границата на Австрия с Италия, в прохода Прамоло (Nassfeldpass). И проходът бе приятен за каране, само че вече бях капнала от каране и емоции и се довлякох догоре чак след 20h. Бързо вечеря и мазане на веригата!

                        Коментар


                        • #42
                          Ден 13

                          Четвъртък, 15 август

                          Passo Pramollo (Италия) - Vršič Pass (Словения) - Pleternica (Хърватия)

                          560 km

                          https://goo.gl/maps/25pRJxXR8FkUPBkR7



                          Не бързах с тръгването - беше ми се натрупала умора и имах нужда от сън, а и за днес имах доста магистрала, предвидих нощувка в Плетерница, Хърватия. Oколо хотела:







                          Езерото Прамоло (оттам и името на прохода). Точно край него минава границата между Австрия и Италия. Тук бе областта Фриулия и местното население са истински полиглоти - говорят италиански, немски и фриулски (един от романските езици, наследници на латинския; говори се от около 600 000 души).

                          Часовникът на рецепцията на хотела




                          Последните дни ми се беше избистрил маршрутът за днес: Стела Невея, Вършич (проходът в Юлийските Алпи, Хърватия) - езерото Блед (за съжаление по обяд щеше да дойде) и резервирах нощувка в Източна Хърватия.

                          Отварям скоба - доста се бях замислила дали да не сляза на юг към Плитвичките езера (Хърватия), а после през Босна и Херцеговина до Боботов Кук (Черна гора) - щях да се върна в София в неделя вечер. Все пак в крайна сметка реших да карам по най-бързия път, през Сърбия и да мина през видинското ми село, да видя баба и леля.

                          Пътят до Стела Невея ми се стори вълнуващ - преди и след Кюзафорте (Chiusaforte) на 2 пъти спирах, за да проверя дали съм на правилния път Шегувам се, но е наистина красив, пътува се сред зелена дъбрава, има си завои, тунели, мостове…






                          И така, докато стигнах до прохода Предил. Десет дена по-рано бях там и гледах със зяпнала уста и омекнали крака красивите планински върхове пред себе си. А сега сърцето ми биеше бързо-бързо, понеже отивах направо там, в тази безбрежна красота!

                          Малко странно, но за делничен ден имаше доста трафик - затова отначало не спирах за снимки. Докато в един момент не стигнах кръстопът… Навигацията пред мен и слушалката в ухото ми ме изпращаха надясно, обаче наляво видях кафява табела: “Mangart”. За нула време пуснах ляв мигач и се отправих към новата дестинация. Веднага след кръстовището има паркинг, на който отбих и погледнах картите. Пред мен бе пътят за Мангартското седло с височина 2 072 метра… Абсурд е да подмина такава забележителност, а чудно как не я бях забелязала досега, докато оглеждах пътя по смартфона (затова хората ползват нормални хартиени карти, а аз не си набавих подходяща)! Жесток пропуск! Газ нагоре! За парка се дължи такса, не помня вече каква. Служителите предупредиха, че неотдавна е имало каменопад по пътя. Вече е разчистено, но да си зная, че влизането в най-високата част е на собствена отговорност.

                          Пътят там… тясно еднолентово шосе, което иначе е двупосочно, лъкатуши сред скалите, из гори и мрачни тунелчета в ниската част, а с изкачването става все по-открито и светло! Обезопасяване общо-взето няма, та трябва да се внимава с разминаването - за мотор не е никакъв проблем, но с колата категорично не бих искала да съм в натоварен ден!!! Нагледах се на тегави и опасни разминавания там! А е до болка красиво!

                          Наляво:




                          Надясно:




                          И в средата:







                          Панорамният път на високото, преди еднопосочната “примка” - докато карах по него, изчаках стадо кози да пресекат:




                          Ето и козичките (а скалите са с доста внушителни размери!):




                          Не мога да се нагледам на отсрещните върхове!













                          Пътят горе:




                          На палатка:




                          Докато въртях каска насам-натам, ми хрумна, че май ми е минал страхът от високото! На слизане ми беше съвсем спокойно, даже с лека досада изчаквах колите, които застигнах в по-ниската част с тунелите. Все още не ми светваше лампичката, че е странно да има толкова много автомобили!

                          Такааааа, върнах се до кръстопътя, на който открих табелата за Мангартското седло и си поех предначертания маршрут.




                          ...При изкачването на Vršič Pass насреща ми се появи кола, зад нея - кемпер. Колата без предупреждение нави наляво волана (после видях, че е искал да влезе в отбивка за някакъв къмпинг). Е, не си бях забравила реакциите, мигновено стиснах спирачките и докато задушавах моторетката, видях как шофьорът ме поглежда и се присвива на седалката… стигна ми спирачният път, че даже и остана, не се наложи да закова до спиране. Шофьорът на кемпера зад колата само ми вдигна палец нагоре, аз продължих напред и едва сега започнах да стоплям, че планината е пълна с отпускари! И освен това привършвах бензина. Навигациите твърдяха, че наблизо по пътя имало някаква бензиностанция, но явно много отдавна е било, когато я е “имало”! Започнах да карам подчертано икономично и спокойно. На върха на прохода обаче попаднах в жестоко задръстване. От полицаите разбрах, че днес било празничен ден за словенците и всичко живо се бе изсипало в планината на прохлада! Малшанс! Имах бензин за още трийсетина километра, а не знаех кога ще се добера до бензиностанция (нито за колко време, десетина минути движението не мърдаше наникъде). В един момент тръгнахме и вече се движехме, макар и бавно, по павираното шосе. Поне беше нанадолнище и на моменти гасях двигателя за всеки случай. Измъкнахме се, но след повече от час бавене и мъки!

                          След зареждането на дългоочакваната бензиностанция спрях за прощална снимка на Словенските Алпи! Ще ги посетя пак, надявам се!


                          Минаваше 2 следобеда, горещината бе голяма, а дори и магистралата бе натоварена. В насрещното движение имаше километрична двулентова опашка… с голямо съжаление се отказах от езерото Блед! Нямаше никакъв смисъл да се набия пак в задръстване в жестокия пек и след много пот и нерви да стигна до претъпкани поляни и алеи. С въздишка продължих по магистралата към Плетерница, Хърватия. Блед остана за следващо пътуване - поне ще се опитам да си планирам нощувка около него този следващ път.

                          Коментар


                          • #43
                            Ден 14

                            Петък, 16 август

                            Pleternica (Хърватия) - Голубац (Сърбия) - С. Косово, Брегово

                            592 km

                            https://goo.gl/maps/pLoSPDnhLLUf83Mb9


                            Плетерница е малко градче, през което вероятно минава сериозен трафик от тирове. Във всеки случай още към 5 сутринта ме събудиха минаващите начесто под прозореца ми камиони…




                            Почувствах се като окъсняла Пепеляшка, забравила, че трябва да се прибере в полунощ и вълшебният свят наколо ѝ се разпада… Планинските пейзажи бяха подменени с градски бетон, пицата за вечеря бе с тесто като за питка, еспресото на закуска бе редичко шварц кафе, кроасаните с масло - филийки с маргарин и конфитюр с подсладители… Мдаааа, да си спомним къде се връщаме Та за днес нямах много за пресмятане, нито за резервации - магистралата, през Сърбия и на село при баба и леля!

                            През Белград минах транзит, поспрях чак край Дунава, край възстановената средновековна крепост до Голубац:










                            Честно казано, никак не ми се влизаше в бутафорията. Оставих го за някой друг път, както се казва от учтивост и продължих към парка Джердап. Красив си ни е Дунавът,







                            макар и малко мръсен…




                            Покатерих се като коза, за да снимам Но иначе от дърветата нищо нямаше да видя!






















                            Последва доста мъчително, както се оказа, прибиране, понеже по обиколния път, който избрах, имаше сериозни ремонти. По 5-10 минути чакане на светофар за разкопаните шосета…

                            Около 19:20 сръбско време (20:20 нашенско) бях на сръбско-българската граница при Брегово. Погледнах таблото и… точно 6 000 км от началото на пътуването ми!




                            Останаха последните километри до селото на баба, по-малко от десет… За сметка на това пътят през селото, по който минах, не е асфалтиран. Къде пръст, къде чакъл - така занесох задната гума на няколко пъти, че накрая си помислих възмутено: “Е, хубава работа, 2 седмици се скъсах от каране и беше абсолютно безпроблемно, остава сега да се изтърся в барата на съседския краварник!!!”

                            Баба и леля ме чакаха на двора - знаеха от баща ми, че идвам при тях и се чудеха защо окъснявам…









                            Коментар


                            • #44
                              Ден 15

                              Събота, 17 август

                              От село до София

                              315 km


                              За днес нито маршрут гледах и смятах, ни резервации правих, нито прогнози… Лежерна сутрин, да се видим малко с баба и леля и потеглих към София. Все така лежерно, през дефилето, а не магистралата… Спрях за обяд на Пещерата - беше пълно с мотористи и ме настаниха на маса с един младеж, а скоро към нас се присъедини и семейство мотористи. В един момент ме питаха откъде идвам и накъде пътувам и аз се почудих, почудих, пък отговорих кратко, че от Видин към София. - Аааа, така ли, за колко време дойде?
                              - Не знам?!?
                              - Как така не знаеш?!? В колко тръгна?
                              - Не знам, не съм проверявала!

                              Те ме гледаха странно, аз тях - също. В онзи момент дори нямах идея колко беше часът… Дотолкова не ме интересуваше времето…

                              Когато стигнах София, спрях, за да измия моторетката. В Италия на 2 пъти я бих мила по автомивки, но вече беше в плачевен вид:








                              ...
                              Няколко дена по-късно се събудих посред нощ. Озъртах се и се чудех къде се намирам. След няколко секунди разбрах, че съм у дома, в София. “Но как така, аз имам още 3 дена отпуска, накъде да поема, за да си ги използвам?!?” - заблъскаха се мисли в главата ми. Сякаш бях още на път и търсех ритъма… Сутрин ставане, черен чай, справка за времето, планиране на маршрута, резервиране на нощувка, после закуска, събиране и товарене на багажа и потегляне… Остана ми един прекрасен спомен за всичко, което видях и преживях и този спомен неизменно предизвиква в мен щастлива усмивка и копнеж за още пътувания!


                              Благодаря ви, че пътувахте с мен и погледнахте през моите очи! От сърце благодаря на тези, които оставиха във форумите и отчасти в социалните мрежи от своя опит, знания и умения! Веселин Куршумов - Ротко, Драгомир, Асен, Гошо, Емил, Ники Черепов - от тях почерпих наготово безценна информация и много настроение! Благодаря на Сево [Sevo] - за безценните му съвети, помощ за поддръжката, безупречната работа, полезната информация и личната подкрепа! Екипа на Еди Мото, особено Симеон, Ради и Иван - на които мога да разчитам и които успяха да ми доставят и монтират в последния момент изгорял вентилатор. Приятелите, с които съм карала и са ме учили, на първо място Иво [pegasoto]. Ангел Караньотов, който ми показа докъде е лимитът на мотора ми и още по-важното за мен - как да не ми се налага да го стигам, когато съм на път, за да карам безопасно! Пътувах спокойно и уверено, че във всеки момент знам какво се случва с машината ми, мога да прибера или отворя кривата на завоя или да спра при нужда. Благодарение на всички тези хора се радвах на интересно и вълнуващо пътуване! Благодаря ви!


                              Последни снимки, които са ми спомен от прохода Ла Бонет:









                              Довиждане и до нови срещи!
                              Юлия

                              Коментар


                              • #45
                                Страхотно, с прекрасен завършек. Благодаря отново!
                                Пример е затова как форумите са много ценни, удобни и смислени в интернет пространството.
                                Пример е и затова как трябва да се споделя, за да може да сме си от полза.

                                Може ли да споделиш 2 думи за Караньотов и школата?

                                Коментар

                                Активност за темата

                                Свий

                                В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

                                Най-много потребители онлайн 7,747 в 09:48 на 20-03-21.

                                Зареждам...
                                X