Обява

Свий
Няма добавени обяви.

Алпи 2019 с KTM Duke 390

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • Алпи 2019 с KTM Duke 390

    Здравейте! През лятото на 2019 година си организирах чудесно пътуване из Алпите. Планирах маршрута си до голяма степен на информацията от този форум, затова на свой ред публикувам и моята обиколка. Ще се радвам да е поне малко полезна за тези, които искат да посетят на свой ред Алпите!
    Пътувам с моя малък, но любим мотор - KTM Duke 390 от 2016 г. Не е точно тежка експедиционна машина, но няма и раздел "Пътешествия с голи мотори," затова помествам тук. Дните са 15, километрите 6 322, проходите… много, някои преминах и по 2 пъти поради различни причини. Държавите: Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватия, Словения, Италия, Швейцария, Франция и мъничко от Австрия. По-точно местата, които посетих:


    София - Мокра гора (Сърбия) - Самобор (Хърватия) - Италия: проходите Федая, Пордой, Села, Фалцарего, Стелвио, Гавия - влизане в Швейцария през Шплугенпас, проходите Сан Бернардино, Сен Готард, Зустен, Гримзел, Фурка, Нуфенен - язовир Гранд Диксан, френските проходи: Галибиер, Изоард, Ла Бонет, Тюрини - спускане към италианското крайбрежие и малко крепости из Реджо Емилия, ез. Гарда, прохода Сан Болдо, яз. Вайонт, ез. Саурис - скок до Гросглокнер (Австрия) - прохода Предил (Словения) - връщане през Сърбия.

    Да кажем, че тази карта донякъде дава представа за основната част от маршрута ми:
    https://goo.gl/maps/VvgaikvpGWbf7aWu6

    Постарах се да направя по-точни карти по дни с изминатите километри. Както се вижда, старателно отбягвах всички по-големи градове по пътя си - не ме влече да се бутам с туристи и да пазарувам, исках си карането и природата.

    По гугъл мапс се очертаваха малко над 5 500 км (от опит знаех, че щяха да набъбнат поне до 6 000), а от 16те дена, с които разполагах, задължително исках да си оставя 1-2 в запас (за непредвидени обстоятелства или просто, за да мога в движение да меня маршрута). Последните 2 години карам основно извънградско - през седмица си избирам единия почивен ден и си харесвам еднодневен преход от около 500 км. Планирам го по гугъл мапс и по приблизителното време, което дава, съм си свикнала да добавям още 50% отгоре (Т.е. ако ми изчислява, че пътуването ще ми отнеме 6 часа само каране, реално за мен е 9 часа със спиранията за гориво, снимки, нещо за разглеждане). Та и сега така - сметнах си преходи от около 6-7 часа дневно, максимум 8, като имах предвид и терена, пътя и границите за Балканите. Имах предвид две основни правила:
    • Да си пресметна преходите така, че никъде да не замръквам на път! Смятах да спя само по хотелчета, които да избирам от букинг и от еър би ен би.
    • Казах си твърдо: начертала съм си доста амбициозен маршрут, който може да не е по силите ми. Във всеки един момент трябва да мога да си дам сметка, че съм надхвърлила възможностите си, да съкратя маршрута и да се върна безопасно назад. Най-дългото пътуване, което досега съм правила, е било за 5 дена, при това с приятел. Сега времето и километрите са тройни, умората ще се натрупва, може да стигна до Италианските Алпи, да се порадвам там на страхотните пътища и планини и да се върна полека назад. Просто си казах сама на себе си, че предначертаното е само идеал, от който ще искам да видя максимално, но не непременно всичко и не на всяка цена.

    Пресметнах си по колко дни ще прекарам във всяка държава по пътя си, колко нощувки ще имам и купих валута. Държа различните валути в надписани пликове (за улеснение записвам отгоре на плика и стойността им спрямо лева) и за транзитните страни (Сърбия, Босна, Хърватия, Словения) поставям съответните пликове в чантичката на резервоара, за да са ми под ръка.

    Хайде да потегляме, че встъплението става много дълго!

  • #2
    Ден 1

    Събота, 3 август

    София - Мечавник, Мокра Гора (Сърбия)

    606 км

    https://goo.gl/maps/6eer9XQtqnWgYPUi8


    Предишната вечер, както и почти цяла нощ, бе валял проливен дъжд, придружен от силен вятър. Проверка на гуми, светлини, спирачки, докарах дюка пред блока и свалих багажа. Денят бе свеж, улиците още мокри, а мен ме бе обзело леко нетърпение. Близо до телевизионната кула на бул. Яворов ме тресна светлина откъм гърба. “Ех, с нарушения ли ще започвам...” - помислих си с досада. Но за късмет фиш и досега не съм получила. Август месец, очаквах голямо натоварване на Калотина, затова предпочетох да мина през Стрезимировци, край Власинското езеро и завоите към Сурдулица. Излишно е да казвам, че граничният пункт бе спокоен и не чаках




    Бърза снимка веднага след границата, след което по завоите и към магистралата. На няколко пъти се опита да ме вали, но минавах все по периферията на големия дъжд. В един момент заваля по-силно и влязох в бензиностанция да заредя, да почина и да изчакам да отслабне дъждът. Мислех си колко много гастарбайтери пътуват - коли, претъпкани с хора и багаж, дразнех им се как се движат в групи от 2-3 коли и карат като зомбита - изпреварват в колона и често безогледно засичат останалите. Бях потънала в такива мисли, от които ме изтръгна родна реч край мен. За моя изненада се намираше

    бивша колежка със семейството си! Оказа се, че се местят в Германия окончателно… Както се зарадвах, че я виждам, така и се натъжих, че емигрира. И си дадох сметка, че много от гастарбайтерите не са само от близка Турция, а и от нашата Родина!

    В крайна сметка, потънала в размисли, продължих под мрачното небе. Разбира се, в един момент успях да хвана грешен изход, което ми коства по 20 км в посока. Случват се и такива неща (на някои хора малко по-често) После защо набъбвали километрите по маршрута с десетина процента… Към 19 часа пристигнах в Мокра Гора и се настаних в симпатична дървена вила на 2 етажа:



    Намира се досами началната гара на Шарганската осмица - трасето на теснолинейката, която обикаля този живописен район. Линията описва осмица, оттам и името. Набързо притичах около гарата:















    Край ресторантчето на гарата:









    Панорама към част от гарата:








    В ниското има църквичка с широк зелен двор:














    Какво всъщност има там, в това западно крайче на Сърбия? Там е Мечавник, Дървеният град, построен от Емир Кустурица. Нарича се и Кустендорф, построен е от дърво и камък и всяка уличка там носи името на известна личност: Никола Тесла, Иво Андрич, Брус Лий… Много чаровно местенце, което е малко средище на култура и изкуство. През 2017 година с pegasoto минахме покрай Мечавник, но бързахме за каньона на река Тара и нямахме време да се качим и да го видим. Затова бях планирала нощувка тук, не ме оставяше на мира този спомен! Намерих стръмна пътечка от гарата до градчето и за 10-15 минути се изкачих до Дървения град:









    Забележете и настилката - дърво и камък!










    Църквата “Св. Сава”:




    Зад площада с църквата се вият стълбите на улица Брус Лий, които водят до дървени къщички. Частни имоти...






    Обратно към туристическата част:





    Клуба на писателите “Никита Михалков”:








    От терасата на близко кафе-ресторант:



    И понеже се свечери, наближаваше 8 вечерта сръбско време, 9 нашенско, тръгнах обратно към скритата пътека, като по пътя цъкнах последни снимчици:







    От едната страна надписът е на кирилица, от другата - на латиница. Пъстра страна, от бивша Югославия…

    На бегом слязох по пътеката и седнах в ресторанта на гарата. Очаквах да ме одерат със сметката, но се оказа, че цените никак не са високи - супа и салата за 6 лв.

    Коментар


    • #3
      очакваме с нетърпение ;-)
      ;-)
      Grand Cherokee I - 5.2 - супер беше!
      нула 999 нула 3 нула 9 нула 3

      Коментар


      • #4
        Ден 2

        Неделя, 4 август

        Мечавник (Сърбия) - Вишеград (Босна и Херцеговина) - Самобор (Хърватия)

        583 км

        https://goo.gl/maps/6Boj1oePqN6Xiw9i7


        Утрото бе свежо и планинско зелено!









        Бърза закуска, изкарах моторетката от двора, натоварих багажа и се отправих към близката граница с Босна и Херцеговина. Пунктът представлява порутена барачка край прашасало шосе, край която бяхме само аз и още един мотор. Малко завои из планината и пристигнах във Вишеград. Там исках да видя Андричград - още една идея на Кустурица.





























        Едно хлапенце се радва на гладката каменна улица:




        На фасадата на къщата, край която търчи:









        Още малко из каменните улички:






        И продължих по пътя си. Спрях за много кратко край моста на Мехмед Паша Соколович на река Дрина:







        Не му отделих подобаващото време и внимание, но ми беше познат от 2017 година, а бързах към нови места!

        Чакаха ме прекрасните тунели и завои, следващи пътя на зелената Дрина. Слаб трафик, хубав асфалт, човек може спокойно да се наслаждава на гледката встрани:










        Много е приятно да се пътува из босненските планини, има и гори, и високи места, асфалтът е хубав… е, на места шофьорите си карат малко специфично, да го кажем - не се придържат съвсем стриктно към лентата си и не се оглеждат особено много, но явно са си “местни” там и си “знаят пътя.” Някъде преди Добой обаче застигнах колона от коли. Нямаше насрещно движение и направо тръгнах да ги изпреварвам. Скоро ми стана ясно какво е причинило задръстването - тежка челна катастрофа, колата, която видях, беше такси, срещу мен. Малко детенце, явно е било без детска седалка… Промуших се напред. Още 300 метра по-нататък и колоната от автомобили в моята посока свърши пред един тунел в ремонт. Насрещното движение беше запълнило тунела заради катастрофата зад гърба ми, а лентата, в която бях аз, бе в ремонт и затворена за тунела. Моята посока не можеше да се движи заради пълния тунел, а насрещните бяха спрели заради катастрофата. Забелязах селско пътче вдясно, погледнах го на навигацията и на мобилния си телефон - минаваше през някакви махали и заобикаляше тунела. Видях полицай с радиостанция и отидох да го попитам може ли да обиколя оттам, отворен ли е пътят. С потъмняло лице ми каза, че може да мина и ме упъти. Пътчето беше любопитно, но след видяното ми изчезна всякакво настроение.

        Е, имаше и весели моменти. На една отбивка за излизане от скоростния път пътят бе двулентов, имаше само една будка с бариера, а дясната лента - празна. Я, какво ще се занимавам с пунктове, то си е отворено. Бам - в дясната лента и тъкмо подадох газ, изведнъж ВИДЯХ бариера и там! Добро спиране ми се получи, заковах на метър и половина от преградата… добре, че асфалтът беше хубав. Слязох и се заозъртах назад. Да бутам мотора ме мързеше, пък беше и над 30 градуса, дали пък да не ида пеш до кабината и да се разплатя там? Служителят ме видя, излезе от будката и дотича до мен - трябва да се върна и да мина през него. Не може ли тук да платя? - Неее, трябва да засекат типа МПС и така нататък, обясни ми набързо и притича обратно на работното си място. Е, обърнах, върнах се малко, после завих и се озовах пред него.
        - Добър дан!, поздрави ме той учтиво, все едно за пръв път ме виждаше Усмихнат и добронамерен, добре, че не беше някой вкиснат заради разкарването и мотаенето служител. Набързо ме разпита откъде и накъде пътувам, ама защо сама, чак колата зад нас нервно свирна, за да се разкарам вече.

        Та по живо, по здраво ме изпрати и продължих към границата. Умишлено бях избегнала да минавам през граничния пункт на магистралата Сърбия - Словения, мислех, че Gradiska ще е спокоен.

        Е, не беше така, разбрах го на около километър преди пункта, по опашката в градчето. Слязох между колите, свалих за малко каската, поразкърших се, пих вода - за 5 минути мръднахме с 1 кола напред. Тц, няма начин в този пек да висна. Качих се обратно на мотора, запалих и полека-полека между колите напред. Не бързах, провирах се бавно и внимателно, изчаквах да се отвори място, благодарях, когато някой ми правеше проход… за 20тина минути се добрах до пункта. Спрях на сянка между колоните, за да се разхладя и освестя малко. За моя изненада ме забеляза една митничарка, спря колоната на автобусите и ми замаха енергично да застана там. Сърдечно ѝ благодарих! Обичайните проверки на документите, за къде пътувам и защо с мотор, защо сама… Оставаха ми към 180 km до Самобор. Предстоеше ми основно магистрала, но много, много натоварена в моята посока. С повечко внимание мина и това и скоро вече си търсех мястото за нощувка - фамилна къща в горната част на града, от която даваха под наем няколко самостоятелни стаи.

        Собственикът се казваше Роберт и много се зарадва, като ме видя. Разказа ми, че и той си е купил мотор (ако правилно си спомням, V-strom 650) преди година, но почти не го е карал. Занимава се с ремонти на бяла техника и се притеснява, че ако затвори за повече от седмица, ще изгуби клиенти. А му се пътува… Но Алпите са на 1 дена път оттам, мислех си аз. Дори и за 3-4 дена може да си направи прекрасна разходка!

        Роберт ме упъти къде мога да ида да вечерям - имаше пешеходна алея по хълма над града, от която се спуснах между къщите към центъра. Красиво и чисто! За съжаление заведението, което ми препоръча, бе в отпуска. Взех си банички от една закусвалня на централния площад и се разхождах, дъвчейки, из уличките. Оказа се, че точно тези дни в Самобор се провежда среща на собствениците на Ситроени в Хърватия

        [img]https://www.2cv.hr/en/

        [img]https://www.facebook.com/469362963221131/videos/1400846713406080/





        Май цяла вечер снимах само ситроенчета - то и без това беше вече тъмно и не ставаше за други снимки







        Една красива Жозефина:



        А наблизо - Клементина (страхотен цвят!):












        И последна нощна снимка от алеята обратно към хотелчето:



        Светлините в небето зад Самобор са на близкия Загреб. Минаваше 10 вечерта местно време, 23h наше - побързах да се прибера за сън.
        Последно редактирано от JulieK; 21-01-20, 20:44.

        Коментар


        • #5
          Нещо подобно глася за тази година, така че очаквам продължението със затаен дъх.
          емил златков
          паджеро 2.5тд
          ве стром 650

          Коментар


          • #6
            Супер!
            Снимки и разказ - СУПЕР!
            Очаквам продължението.
            И аз си карам Дюк 390 и е ходил и до Италия, Франция, Гърция, Турция, нооо на кемпера ми. Много приятна малка пъргава машина.
            Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

            "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

            Коментар


            • #7
              Страхотен пътепис и чудесни снимки!

              Чакам продължението.
              0осем9осем7шест0осем7едно
              Миро

              Коментар


              • #8
                Страхотен пътепис! Някой места будат хубави спомени и в мен.

                С каква техника е снимано ?

                Коментар


                • #9
                  Грабна ме

                  Коментар


                  • #10
                    Добро е . Чакаме продължението .

                    Коментар


                    • #11
                      Супер започва. Поздравления. Чакаме продължението. Мен ме интересуват техническите параметри около Дюка.
                      Адекватна круизна скорост, разход и всичко което се сетиш, че ще ни бъде интересно.

                      Коментар


                      • #12
                        Първоначално публикуван от Вико Преглед на мнение
                        Супер започва. Поздравления. Чакаме продължението. Мен ме интересуват техническите параметри около Дюка.
                        Адекватна круизна скорост, разход и всичко което се сетиш, че ще ни бъде интересно.
                        И ако може едно сравнение с Пегасото. Защо минахте на по-ниска кубатура, но на по-шосеен мотор?

                        Празен път с планини на хоризонта, бензин в резервоара и километри... Десетки, стотици и хиляди километри, които гумите жадно да захапват и да претворяват в емоции...
                        Златомир Попов - Forry

                        Коментар


                        • #13
                          Благодаря на всички!
                          s_s1, по пътищата между проходите и аз видях кемпери с мотори на тях Всеки си търси удобството
                          Вико, моят дюк 390 е от 2016 година, 43 или 44 коня на около 150 кг мокро тегло. Много леко и пъргаво моторче е, удоволствие е да се кара по завоите! За магистралите нямам притеснения, случвало ми се е 1-2 да пъти да карам до Пловдив и да поддържам 150 км/ч - но много духа, гол мотор е, а и разходът скача до около 4 на 100. Обикновено по магистралите съм със 110-120 км/ч, като се чувствам стабилна. Записвам си разхода на гориво и точно за това пътуване е 3,47 на сто. За изминатите към 6 300 км съм дала около 320 евро за бензин. Пробегът с един резервоар ми е 260-280 км, зависи как карам. Максимумът, който съм изтръгвала, е бил 300 км. И частите не са скъпи, без проблем си ги поръчам при официалния вносител.
                          Венци- малкия, със смартфон (Google Pixel 3a), нямам фотоапарат. И ползвам убийствената комбинация от китайска навигация с iGo (който гледам), навигацията на gmaps (пусната на телефона в джоба ми, слушам я през интеркома) - при противоречие между тях, ако няма знаци, карам по вдъхновение
                          ВладиЧ, бъркате ме с някого Купих дюка юли 2016 година, преди това имах Yamaha YBR 125. Впрочем запознахме се миналата година - разминахме се край хижа Дебръщица, разпознах мотора и куфара и се върнах за минутка. Ей сега ще пусна и следващия ден от пътуването!
                          Последно редактирано от JulieK; 22-01-20, 20:56.

                          Коментар


                          • s_s1
                            s_s1 коментира
                            Редактиране на коментар
                            И моя е 2016 г. Макс. скорост с мен 170 км/ч. Среден разход с 2 ма човека без багаж нежно и лежерно на разходка 4-5/100. Среден разход като го карам аз, като не вдигам повече от 140 км/ч и се старая да карам агресивно, но със средна скорост 110-130 км/ч. 5,5-6/100.
                            Като го кара сина ми-със всичката газ изгасва на 160-170-тия км. Резервоара побира малко повече от 10 литра.
                            Малък, лек и маневрен мотор за града и за сгънати завой, но с малък обсег за дълъг път.

                        • #14
                          Ден 3

                          Понеделник, 5 август

                          Самобор (Хърватия) - Краньска гора (Словения) - прохода Predil - езерото Sauris - Belluno

                          450 км

                          https://goo.gl/maps/AaW7AEZVfWmBxPo36


                          На сутринта трябваше да взема решение какво да правя с маршрута: планираният през Италианските Алпи, после Швейцария, Франция (ако имам сили за тях) и обратно през Северна Италия или горе-долу същото, но в обратната посока. Гледах прогнозите на ventusky - както и да го въртях, при всяко положението щеше да ме вали из проходите в Алпите, а да е сухо в Швейцария и Франция. И понеже седмица по-късно валежите по проходите щяха да са по-проливни, реших да се придържам повече към първоначалния маршрут. Резервирах си набързо спане в Belluno, Италия. За деня ме чакаха Словенските Алпи с изкачване до прохода Предил, езерото Sauris и яз. Vajont.

                          Минах границата при Bregana, малък пункт недалеч от Самобор. С леко закъснение се сетих, че за Словения ще ми трябва винетка за мотора. Заредих на първата бензиностанция и си взех едноседмична:




                          Голяма част от магистралата в Словения се оказа натоварена и леко задръстена - повечето време колите се движеха с по 30-40 км/ч (движех се с тях или внимателно се провирах) или направо спираха (е, направо по осевата линия се придвижвах). Така и не разбрах причината - в един момент хванах отбивката за Краньска гора и си отдъхнах. Имах време да се поогледам и установих, че пред мен вече се виждат Словенските Алпи! Колкото повече ги наближавах, толкова по-високи и величествени ми изглеждаха. В един момент не издържах и отбих за снимка:







                          Скоро след това се движех през поредица от курорти, изпълнени със симпатични вили, всичко изглеждаше много спретнато и чисто, като от картинка! Хубавото обаче тепърва предстоеше - тъкмо навлязох в Италия и от Тарвизио се отклоних към прохода Предил. Беше разкошен, след толкова километри магистрали ми дойде като манна небесна! Завои, грапав асфалт, гледка, кристален въздух… Минавах и през къси пещерни тунелчета, застлани с павета, някои тъмни, други с "прозорци" от едната страна. Горе има вече празен граничен пункт, през който пак влязох в Словения Нямах намерение да минавам целия проход, исках да се изкача само до най-високата му точка и щях да се върна към пътя си в Италия. Слязох от мотора с омекнали крака… Пред мен се възвисяваха такива планински исполини и бяха толкова красиви, че не можех и името си да кажа…













                          И цялата панорама:




                          Чувствах се толкова дребна и незначителна пред това величие, гледах просълзена и снимах напосоки. В този момент дори и не подозирах, че след няма и десет дена ще мина пак през точно това място, за да продължа напред към тези планини!

                          Откъснах се със съжаление и поех назад. На някои завои виждах табели с надпис примерно 7° - за щастие не указваха ъгъла на завоя, а номера му (седми завой от прохода). Забавлявах се с такива крайпътни дреболии

                          “Върнах” се в Италия, предстояха ми Италианските Алпи и езерото Sauris. Беше време да заредя гориво и преди скоростния път спрях на бензиностанция на самообслужване. Разбира се, на такива може да се плати с банкова карта, но кой ме накара да плащам с банкнота - и аз не знам, някакво пусто любопитство какво ще стане. Ами какво да стане - не връща автоматично банкнотата, ако искаш да се откажеш, това става! А моят резервоар е малък, 10 литра. За щастие беше вече на изпарения (изминати 288,2 км с последното зареждане) и някак си успях да налея 10 литра. По 1,64 евро за литър… не се прецаках с МНОГО Е, така безобразно не бях загърляла резервоара, но за всяко нещо си има първи път, нали така! Предстоеше ми красива магистрала, издигната на високи колони между планинските вериги. И знаете ли каква табела имаше в началото на моста? Че асфалтът е от хигроскопичните, които дренират водата - колкото и силен дъжд да вали, той сякаш потъва в настилката и не се образуват локви. Бях чела преди години за такъв асфалт и бях гледала филмчета, но колко далеч сме в България от него!

                          В един момент слязох от магистралата и поех по малките пътчета към Саурис. Струпваха се облаци и спрях в Ампецо, за да си навлека дъждобрана. Набързо цъкнах снимки на пътя, по който се движех



                          И общинската сграда с площадчето отпред.




                          Движех се през красива зелена гора








                          Поглед назад,




                          край пътя







                          и надолу



                          Преминавах през тунели - много от тях издълбани през планината, старинни - павирани, стените и таваните си бяха скалата на планината, а не бетон, неосветени, в някои влага - и въпреки това чисти и с достатъчно сцепление за гумите!







                          Скоро бях и при Саурис! Този язовир ме заплени с палитрата на цветовете си!












                          Ей там съм паркирала, оранжевеещото:




                          Облаците ме притесняваха, знаех от прогнозата, че късния следобед ще завали. Нямах излишно време, трябваше да тръгвам. За щастие, бе не “сбогом”, а само “довиждане”!

                          Пътчето от горска дъбрава премина в по-високопланинско и не след дълго се изкачих по завоите до Sauris di Sopra. Ех, по тези фиби вечно се разкъсвам между завоите и гледките, няма пълно щастие! Все пак спрях за бързи снимчици:










                          Църквата “Св. Лоренцо”, както разбирам сега от чичко Гугъл




                          Следваше главозамайващо изкачване по една сякаш безкрайно висока планина… Когато от Саурис я погледнах, си казах - този пък път накъде води толкова нависоко, че и кой и защо го ползва?!? Беше много стръмно и някак пусто и неприветливо, може би заради сивите облаци. На места се виждаше допълнителното укрепяване на стръмните склонове. Страхотия! Я да си вървя аз по пътя! Поех напред и (разбира се!) се оказа, че точно ТОВА е моят път! Карах по него с широко отворени очи, гледката встрани ставаше все по-зашеметяваща! Много ми се искаше и да снимам, но сърце не ми даваше да спирам, исках само нагоре и нагоре. Най-накрая стигнах някакво уширение, отбих и изтичах назад, за да щракна спомен иззад завоя пътя, по който бях дошла. Междувременно обаче се бях изкачила много нависоко и вече бях в облака край върха…




                          Само това можах да снимам, облакът се спусна още по-ниско и скри гледката. Виждат се обаче слънчеви зелени склонове в далечината, късче от езерото, парченце черен зърнест асфалт, вижда се и колко стръмно е край мен… Разтърсващо преживяване!







                          Вярното ми конче на фона на белите облаци:




                          Превалих високото, започнах да се спускам. Срещу мен - светофар:




                          Изчаках търпеливо зелената светлина - срещу мен минаха два мотора: напред караше мъж, след него - жена. Жената изглеждаше доста стресната. Не знам как се е слязла после, защото още бяха на изкачването - сигурно доста страх е брала.

                          Спомних си как Любашки (lyubashki777 му е никът тук, струва ми се) ми заръча да снимам завоите - е, дотук не бях успяла. Цъкнах няколко снимчици, но истински завои тук не се виждат, само няколко “етажа” от пътя









                          Е, толкова от планинските снимки за деня. После бързах за яз. Вайонт, но точно, когато стигнах до паркинга за туристи, се заизсипва здрав порой. За половин час, докато стигна до село Тизой край Белуно, където ми беше нощувката, ръкавиците и овчата ми кожа бяха подгизнали!

                          Настаниха ме в уютна таванска стая, която обаче за беда имаше само едно прозорче. А как смърди мократа овца, не е истина!!! Оставих я до прозореца уж да съхне, облякох се с “цивилни” дрехи и излязох на разходка из селцето. Сигурно ми е отнело повече време да се вържа към wi-fi, паролата беше ето това чудо:




                          Разходка из Тизой - хората тук явно ходеха на работа в близкия Белуно през деня, а вечер се прибираха вкъщи на спокойствие и тишина:



                          Горе вдясно е моето прозорче:












                          Хазяйката ми каза, че единственото място в селцето, където мога да хапна за вечеря, е някакво кафене - взех си сандвич и местна “доломитска”




                          Носех си и пакет бадеми в багажа, та гладна не останах


                          Коментар


                          • #15
                            Ден 4

                            Вторник, 6 август

                            Tisoi, Belluno - проходите Fedaia, Pordoi, Falzarego, Sella - Bolzano - Tesimo

                            Записала съм 233 км, но явно нещо съм “прехвърлила” по невнимание в съседен ден, понеже, както и да го смятам, са по-скоро около 350 км (към 8 часа чисто каране според картите на гугъл). Ето приблизителния маршрут по карта:

                            https://goo.gl/maps/wvENS4FNyNLunXqVA



                            За закуска стопанката ми донесе най-вкусните кроасани, които някога съм яла! И, разбира се, еспресо. По време на цялото пътуване се радвах на прекрасното еспресо в Италия, Швейцария, Франция… късо, силно и ароматно!

                            Приготвих се за път - кожените ми ръкавици все още бяха мокри от вчерашния дъжд. Не беше добра идея да ги слагам. Извадих си късите летни ръкавици, а в куфара имах домакински - при дъжд (а се очакваше и за днес, и за утрешния ден!) щях да нахлузвам гумените отгоре. Впрочем се оказа доста успешна комбинация, кожените ръкавици после си седяха в багажа до края на пътуването.

                            За днес имах планирани много проходи! Федая, Камполонго, Пордой, Села, Фалцарего Идеята ми беше да стигна до подножието на Стелвио и да нощувам там, но реших да съкратя със стотина километра и сутринта си резервирах нощувка в Тезимо (Tesimo/Tisens). Вече не помня каква беше причината - може би не съм намерила нощувка под 50 евро около Стелвио или са ме отказали очакваните обилни валежи късния следобед.

                            И така, потеглих! Равно черно шосе с искрящо бяла маркировка се виеше из полите на планината. Отварям скоба - повечето шосета в Северна Италия бяха като чисто нови! Няма дупки, пукнатини, сериозно износване, мазни петна и прахоляк по краищата. След дъжд моторетката ми беше ИЗМИТА - за разлика от София, където при дъжд за 5 минути вече всичко е кал и мръсотия. Да добавя и още нещо, вече не толкова приятно - мисля, че този ден установих, че контейнерът на ойлера ми се е спукал и маслото е изтекло.

                            На излизане от Тизой:













                            Слънцето вече огряваше върховете:




                            Панорама край мен:




                            Час по-късно вече се носех нагоре към езерото Федая (Fedaia) и едноименния проход:







                            А това място предизвика в мен асоциация с подобен заслон над пътя на Трансфагарашан, където отидохме с Любашки и Иво (pegasoto) през 2017:




                            Езерото Федая:













                            Последва едно ненаситно минаване по проходите, без да следвам много-много навигацията, карах си по табелите за проходите и сновях насам-натам, както ми дойдеше!

                            За завоите какво да ви кажа… думи нямам. Сърцето ми биеше бързо-бързо от вълнение! Ето малък спомен от този петградусов завой (шегувам се, завой номер 5 от може би Федая):










                            Идеше ми да прегърна тези завои!

                            Наоколо:










                            Следва Passo del Pordoi, стори ми се по-стръмен и си спомням закъсала кола на един по-тесен десен завой. Няколко снимки оттам:












                            След Пордой минах по Фалцарего (Falzarego), пак Пордой и Стела (Stella). Изобщо въртях се ей така, за удоволствие! В един момент бях на високо, открито място с алпийска растителност, предстоеше ми спускане по панорамен път - накъдрени завои под мен и много планински върхове във всички посоки наоколо. Спусках се и гледах захласната и дотолкова се бях зазяпала настрани, че не си следях огледалата. И точно в един завой внезапно ме подмина… засилен велосипедист! Стана ми ужасно смешно - аз ли се мотаех, той ли беше особено бърз, а може би и двете! Разсмях се на глас в каската! И още нахилена, на следващия ляв завой срещу мен изплува полицейска кола. Понеже аз се спусках, а колата се изкачваше, можех да разгледам много добре вътре - отпред се возеха двама полицаи с черни очила. В момента, в който се разминавахме в завоя, шофьорът рязко завъртя глава към мен, за да ме огледа. Дали е видял нахилената ми физиономия или фигурата ми му се сторила подозрително дребна за моторист - не зная. Обаче страшно много ми заприлича на терминатора-ченге от филма “Терминаторът”! Забавно спускане ми беше, накрая се утеших с мисълта, че велосипедистът може да е бил примерно Валентино Роси, който си джитка с колело за разтуха. Шегата настрани, но тук имаше много велосипедисти, които здраво въртяха педалите - поздравявах си ги редовно. А особено във Франция има табели по маршрутите на Тур де Франс, които изискват минимум 1 метър странично отстояния при изпреварване на велосипед. И всички автомобили си го спазваха - на местата, където нямаше достатъчно широчина, стриктно си кретаха след колелата с надеждата да стигнат до място, където може безопасно да преминат. Като в България, нали...

                            Курортче по пътя, търсех си бензиностанция:










                            Гледки от Фалцарего:



















                            Помолих младеж с кавазаки да ме снима:




                            Сега стоя и се чудя дали наистина Фалцарего е било това или може би Селла? Май ще трябва в един момент да разследвам въпроса на място, живот и здраве

                            Такаааа, не знам дали забелязвате по снимките, но започнаха да се чумерят облаци и се знаеше, че следобеда ще завали. Заспусках се в посока Болцано (Bolzano, Bozen). Е, заваля ме още в планината, но не беше страшно. Нахлузих дъждобрана (и над ботушите!), опънах гумените ръкавици над летните и равномерно си карах напред. Всичко вървеше по вода в прекия и в преносния смисъл до момента, в който стигнах кръстовище. В едната посока - скоростен път за Болцано. В другата посока - пак за Болцано, но без такса. “Уффф, в този дъжд как не ми се свалят ръкавици, да ровя в чантата на резервоара за дребни или за карта! Я да си мина по бавния път, ще се влача малко с колите, но за днес съм приключила с карането и гледането, трябва само да се добера до хотела, не бързам.” И понеже се бях опаковала добре, хванах бавния път.

                            Много скоро осъзнах колко съм сбъркала! Преди да вляза в града, застигнах колона от коли, които се влачеха с 20-30 км/ч. Кога с тях, кога през насрещното, когато нямаше коли там, изкарах петнайсетина минути. Италианците са удивително толерантни към мотористи, никой не ми реагира на нарушенията. До момента, в който наближихме някакъв пътен възел с тунели. Там, докато карах през насрещното, видях да се задава кола и се прибрах в своята лента - колата обаче ми свирна и светна с фарове. “Е, май вече прекалих дори и за разбиранията на италианците,” помислих си сконфузена. Впоследствие разбрах, че за друго ми е сигнализирал…

                            Така или иначе влизахме в еднопосочен тунел, който може би минаваше под скоростния път и вътре се разклоняваше на две. Застанах си в колоната, пред мен се случиха два камиона, зад мен - коли. Поехме по тунела, камионите, колите и аз помежду им. Скоро обаче локвите си станаха наистина дълбок поток, залял платното! Честно казано, винаги ми е било любопитно какво е усещането да караш мотор през вода - е, неочаквано разбрах

                            Камионите се движеха сравнително бавно, но и така правеха вълни. Увеличих дистанцията и добре, че го направих, понеже стигнахме разклонение, при което аз трябваше да продължа направо, а камионите да се изкачат по отклонение надясно. Не исках в никакъв случай да спирам, нито да забавям, водата беше дълбока и ме беше страх да не залее ауспуха, ако не подавам газ, трябваше да се движа. Първият камион се качи, вторият пое след него надясно. Ура, поне пътят през водата ми се разчисти! Мааалко ускорих и ми поолекна до момента, в който не видях как камионът пред мен вдясно, качвайки вече и задните гуми по отклонението за нагоре, подава повече газ, завърта гуми и вдига високи вълни към мен! Едва не ме събориха, дойдоха ми странично, трудно удържах кормилото, но не паднах към стената! Продължавах напред, само си казвах наум да не връщам газта и да държа кормилото. Пък даже и забавно започна да ми става - подадох маааалко повече газ и захвърчаха здраво пръски, не само зад мен, но вече и напред! Само че, подадох и ооооще малко и изведнъж предното колело сякаш започна да се блъска в преграда, не смогваше да изтласква водата. Дотам! Много внимателно върнах газта, колкото да мога да цепя пак пред водата. Но вече се виждаше краят - след двайсетина метра пътят ми “изплуваше” нагоре и отново бях на сух асфалт (по-точно мокър от дъжда, който още валеше, ноооо само мокър, не беше река)! При първата аварийна отбивка след излизането от пътния възел спрях, за да си поема дъх и да ми поотмине смесицата от адреналин и страх. После вече по малки и красиви пътчета край спретнати къщички стигнах и до моя хотел.

                            Беше едва 16:30, дъждът вече бе спрял. Ако знаех от сутринта, може бях щях да резервирам нещо след Мерано, по-близо до Стелвио. Нищо, имах нужда и от ден с време за разтоварване и почивка. Огледах мотора - беше доста добре измит, разходих се из селцето (Tisens), намерих си отворено заведение и се наместих вътре за вечеря. Бях решила по възможност всяка вечер да опитвам местната кухня - поръчах си гъби с кнедли и сос, както и голяма купа салата.

                            Дъга край хотелчето:



                            Отсреща на улицата:




                            И нататък из селцето:













                            Хотелът бе стар, но поддържан. Имаше и басейн и сигурно затова беше изцяло резервиран. Вечерта ми стана трудно да се връзвам към безжичния интернет, явно всички се бяха закачили. Обаче случайно бях забелязала, че в коридора, точно на стената до моята стаичка има рутер - и като го изключа и пак включа, са окапали конекциите и мога да вляза в нета. За щастие никой не се оплака от интернет терористи Така, де, местните могат и 4G да си ползват, аз си пазех безплатните мегабайти за връщането през Балканите.

                            Коментар

                            Активност за темата

                            Свий

                            В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

                            Най-много потребители онлайн 4,660 в 19:02 на 07-04-20.

                            Зареждам...
                            X