Обява

Свий
Няма добавени обяви.

Memento mori. Болнични хроники.

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • #31
    От: Memento mori. Болнични хроники.

    От тази сутрин.
    Дъщеря ми, докато ми оправяше чаршафите.
    -Абе ти няма ли да пишеш?
    -А?
    -Хайде ставай, какво си се депресираш, хайде! – и ми връчи лаптопа.
    -Ама аз…
    -Няма ама, почвай.

    ….
    Относителността на времето се разбира много ясно в такива моменти. Гледаш часовника, опитваш се да се разсейваш, пак погледнеш, а то минали само минути. За да си отвличам вниманието , опитвах всякакви тактики –спомнях си минали неща, рецитирах си стихове наизуст, текстове на песни и каквото се сетите. Явно ми е помогнало, защото когато телефона звънна, бях задрямал. Асен каза, че идва, и да му изпратя локация , за да ме намери. Минаваше полунощ, в болницата бе тихо, като изключим стенанията, чуващи се от време на време от съседното легло. От лявата ми ръка бе текло кръв, някъде от между дланта и малкия и безимения пръст, бе се съсирила и чаршафа залепнал. Чух шума от количка, и на вратата се появи Асен със сестрата. Качих се с тяхна помощ на нея и ме поведоха към изхода, вратата бе заключена, за това минахме отзад някъде , и през малка рампа се озовахме на нещо като паркинг. Асен докара колата, благодарихме на мед.сестра и тръгнахме. Останах с добри впечатления като цяло от болницата и хората работещи там.
    По пътя забелязах , че има пълнолуние и отбелязах че сега трябваше да сме около огъня на някой язовир, да гледаме звездите, да пием уиски и да се наслаждаваме. Да, ама не… Пълнолунието обаче спомогнало за по бързото придвижване с мотора до София, тъй като той е без акумулатор, разчита само на магнетно запалване, и фара му свети почти декоративно.
    Разговора отново се завъртя около ситуацията, в която попаднахме, и как проспахме опасността. Отбелязах, че въобще не съм видял стоповете на автомобила отпред, Асен каза същото, просто изведнъж рязко се скъси дистанцията с автомобила. Странно,и двамата имахме достатъчно добър опит като шофьори. Имам две обяснения за това – едното – неработещи стопове. Второто – на снимката се вижда , че са доста захабени стъклата, слънцето ни бе в гръб, малко преди залез, и това е направило по-малко видимо светлината им. Другото интересно бе защо не успяхме да спрем, особено аз. Измереният спирачен път от следователите бе 21 м, с минимално време на реакция, това означава минимум 25 м дистанция, което не е малко. Дефакто малко преди да спра се бях заврял между автомобила и мантинелата. Асфалта бе сравнително нов, нямаше маркировка още, факт е че настилките в България се правят по интересен алхимичен метод, и нямат нищо общо като сцепление една с друга, но въпреки това смея да твърдя, че при тази скорост, ако бях с другия си мотор, който има невероятни спирачки +АБС , щях да спра спокойно, без дори да усетя риск от ситуацията.
    Друго интересно бе естеството на травмата. Единственото видимо бе драскотина от вътрешната страна на прасеца, по късно и доктора ми каза , че натоварването е било от вътре навън, не мога да си го обясня, както и реално кога и как точно си счупих крака. Стигнахме до извода , че може би сериозен мотокрос ботуш, в комбинация с твърди шарнирни наколенки би ме спасил евентуално, но може би щях да травмирам друго място. Посочените неща разбира се ги имах, но както се досещате, бяха вкъщи, просто така брониран съм карал единствено офроад и на мотокрос писта, нали уж на разходка бяхме тръгнали…
    На една бензиностанция около Ихтиман спряхме, Асен ми взе вода и сандвич и продължихме. Не бях ял от сутринта, всъщност деня тръгна доста тегаво, първо затънах с един джип в тресваище в планината, бях по служебна работа, тръгнах с мотора следобяд, после по пътя , заради сълзящ радиатор, сложих добавка за запушване, която изцяло пък запуши радиаторите, в крайна сметка се добрах до мястото на срещата с един действащ радиатор, там ги промихме и продължихме.
    Пих вода, хапнах два пъти и усетих как силите ме напускат. Успях да полегна назад и после загубих съзнание. Явно не е било за дълго, защото като се свестих, Асен ми обясняваше нещо, а аз подържах разговора едносрично с „да”, „аха” и подобни, не исках да го притеснявам излишно.
    Стигнахме болницата, аз останах в колата (колко изненадващо) докато Асен отиде да пита каква е процедурата по приемането, после се върна с количка, натовари ме и ме откара в коридора пред регистратурата, взеха ми личната карта и започнаха да оформят документацията. Поради батака в здравната ни система, бумащината е неимоверно много, и отнема доста време. Капак на всичко е дебело тесте с декларации, които трябва да подпишеш. Не вярвам някой със сходно или по-лошо състояние от моето да ги е чел, просто драскаш каквото ти подадат, ако имаш сили. Мярнах текстове от типа, че не носят отговорност за вещите ми и незнам какво си, че ще си платя имплантите и т.н. Бях толкова изчерпан и неадекватен вече, че спокойно бих сложил кръстче и под декларация за отказ от гражданство, за смяна на пола или съгласие да бъда сексуално малтретиран от цялото отделение, само и само да ми се махнат от главата, просто това е безумно, и не съм убеден че има юридическа стойност. Сещам се за мой приятел, докаран с две счупени ръце, когато му връчили хартийките, как ги изгледал учудено и питал с коя точно ръка искат да се разпише, или с какво. Някак си, май дали си здравно осигурен, бе последното нещо , което ги вълнуваше. Аз бях, не помогна много като че ли…
    С помощта на Асен ме прехвърлиха на подвижно легло, където прекарах доста време докато пак писаха нещо. Там ми сложиха абокат, няма отърване, от дистанция на времето , оценявам професионализма на сестрата, избраното място бе добро, не ми създаваше затруднения следващите дни. Взеха ми кръв от вената, дадохме пакета снимки от болницата във Велинград, те го метнаха някъде и тръгнахме с количката по етажите, да дублираме вече познатите процедури. Твърдя съвсем отговорно, че ако няма човек който да помага в такива моменти, в случая Асен, всичко става много по трудно, леглото е тежко, разстоянията между кабинетите са големи, асансьорите не спират на нивото на пода, и ако не се повдига цялата композиция, и пуска леко, е доста трудно, а най вече болезнено за возещия се, особено с поразчупени кости. Снимаха ме по горе долу същият начин, само че тук ми казаха да си сложа лявата ръка на корема, да се вижда и тя. Жената работеща там каза, че счупването е чисто , и ще мина с един гипс, което ме обнадежди, но след като ме свалиха долу , дежурният лекар настояваше че трябва да се метализирам. Беше с дълга коса, явно металист, сигурно заради това. Опипа мястото на счупването, имах чувството че ми бърка вътре в крака, едва издържах без да се разкрещя от болка, направо ми изцеди силите, които и без това бяха свършили. Минахме през кардиолог, доста сънен, явно го бяха събудили, прегледа ме, оформи някакви документи и в крайна сметка се отправихме към травматологичното отделение, което ми се стори , че се намира в другият край на града – коридори, асансьори , коридори…
    Настаниха ме в празна стая, и се отпуснах блажено, май всичко вече се нареждаше що годе. Попитах в коя стая съм.
    -Стая N:13!
    -Доста знаково настаняване…
    Зазоряваше се, бяха минали повече от 10 часа от времето на катастрофата, благодарих на Асен , той си тръгна, а аз легнах и се загледах в тавана. Болеше, мамка му. Единственото лекарство , което бях пил, бе аналгин в линейката, мой съвет, ако попаднете в такава ситуация, и не издържате на болка, искайте, никой няма да ви предложи. Аз не го направих, и без това от утре щях да поема достатъчно химия по всевъзможен начин. Затворих очи и с познатите методи за отвличане на вниманието, се опитах да заспя.
    Очакваше ме интересен ден.

    Коментар


    • #32
      От: Memento mori. Болнични хроники.

      Там за новия асфалт... По Германия често съм виждал при нов асфалт да слагат временно по-ниски ограничения на скоростта. И си поясняват/предупреждават под ограничението с допълнителна табела- "Нова пътна настилка"(приблизителен превод). И май не е само при липсваща маркировка, доколкото помня. Може би си е друго сцеплението на новия асфалт, да каже някой спец.
      Извън това - скорошно оздравяване и от мен.
      Ясен: "Правилата просто не могат да обхванат живота, затова компромиси има навсякъде. Само различно дълбоки. И според местните и личните разбирания кое е по-важно."

      Коментар


      • #33
        От: Memento mori. Болнични хроники.

        Второто – на снимката се вижда , че са доста захабени стъклата, слънцето ни бе в гръб, малко преди залез, и това е направило по-малко видимо светлината им.
        Toва и аз съм си го мислил. Опасно е та дрънка. И моите са матови на стоповете. Едвам се виждат. По прегледите гледат къде по-дребни козметики, примерно спукано предно стъкло.
        Имаш смразяващо дар-слово! Де да беше по добър повод...
        Ще се оправиш!
        Последно редактирано от Ivan Terziev; 08-09-18, 22:14.

        Коментар


        • #34
          От: Memento mori. Болнични хроники.

          Ще се оправиш, търпение му е майката.
          Между другото там правилата ги спазват само местни и тези които минават често по този път, за останалите /които по мое наблюдение са повече / знаците са невидими .
          При толкова инциденти на този мост, как не се сетиха да го разширят поне с един метър.
          Името на моста ` Черният мост `, е че някога там се е самоубил някакъв учител, а не от злополуките.
          По добре късно от колкото никога .
          Нула89781нула019

          Коментар


          • #35
            От: Memento mori. Болнични хроники.

            Не спах почти, по скоро нещо като дрямка . Около 7 дойде сестрата, и ми даде термометър да си меря температурата. Нормално било да е малко по висока. Предупредиха ме да не ям и пия нищо. Бях жаден, но само си плакнех устата. Взеха ми пак кръв, през абоката ми слагаха някакви лекарства със спринцовка, после включиха и система. Драскаха ме за алергии, писаха някакви неща по ръката ми…



            Около 11 ч. две сестри дойдоха и ме повлякоха с количката към операционната, момента бе дошъл.
            Минавал съм през това, някак си имам неприязън, меко казано, към всякакви процедури, с които се нарушава целостта на тялото ми, кървене, игли и т.н. , но в случая няма избор, знаеш какво следва, стискаш зъби и го приемаш.
            Операционната бе наблизо, спряха ме в нещо като склад, облицован в плочки, с кашони лекарства и разни други пособия, казаха ми че трябва да се съблека, нямаше как да махна панталона, донесоха ножици (режещи инструменти да искаш в района, бол…), срязаха го, после ме паркираха до тясна операционна маса, прехвърлих се, и се озовах под два големи прожектора, светещи със студена светлина. Казах ми че трябва да остана чисто гол. Огледах се и преброих 5 жени в стаята…
            Две ме повдигнаха, една ме събу, и останах само по абокат, със синя стерилна шапчица, доста гротестна гледка. Няма как точно да опиша какво е усещането, мен лично ме изби на смях, персонала видя че се смея, и го обърнахме на майтап. Споменаха , че е рядкост , и би било хубаво и други пациенти да са толкова усмихнати. Съмнявам се, честно казано, но дано . Поради факта на голотата ми и шегите които си разменяхме, се замислих, и направо съм убеден всъщност, че в тази операционна са виждали много неща, но едно със сигурност няма как. Ерекция. Не мога да си представя по потискащо либидото място, честно.
            Операционната бе климатизирана, за разлика от стаите, нормално, работните дрехи са доста сериозни, но на мен ми стана студено и започнах да треперя, завиха ме с някакво чаршафче, малко по голямо от носна кърпа, и пристъпиха към приготовленията. Процедурата си е сложничка и продължителна бих казал. Започна едно грандиозно омотаване с кабели, лепенки, маркучи и други неща, като че ме приготвяха не за операция, аз хибернация и дълго пътуване в космоса.
            Самата операционна маса е тясна, да може лекарите да са по близо при манипулациите предполагам, няма къде да си сложиш ръцете отстрани, за това има нещо като стойки за тях, на които ги разперих и ми ги вързаха с по един бинт, и се озовах в божествена поза . Вече чувах филмовото „бип… бип…бип…”, отчитащо сърдечния ритъм , определих си на слух пулса – под 70, наистина бях спокоен.
            След около час от влизането, всичко бе готово, анастезиоложката, приятна руса жена, над средна възраст, започна търпеливо да ми обяснява, какво прави и какво следва.
            -Трябва да легнеш настрани за момент, главата плътно към тялото, брадата да опре гръдния кош, гърба извит като на котка, няма да се стягаш и мърдаш , ще усетиш леко убождане в гърба…
            Процедурата съм я минавал, по така наречената „спинална упойка”. За мое нещастие, бях видял някога „уреда” с голяма игла, с който вкарват веществото между прешлените, малко над нивото на кръста, и няма да крия, най вероятно съм пребледнял. Усетих убождането, и инстинктивно се стегнах, колкото и да се стараех да не мърдам, болката е около 3-4 секунди, после изчезва. До минути след това се усеща едно затопляне , тръгващо от задника , и пълзящо надолу към краката. Не след дълго просто долната част на тялото ти не е твоя – няма я , няма я и болката.
            Лекарите дойдоха, бе поставен параван, започна характерното тропане на разни лъскави метални инструменти, което ме побъркваше, за това обърнах глава на дясно и казах , че предпочитам да ме приспят , ако е възможно. Жената се усмихна, извърши някакви манипулации по маркучите, и не след дълго потънах в сън.
            Събудих се по някое време, пиуакането си бе спокойно и ритмично, зад паравана долитаха разговор и звуци, които бих определил като неприятни за ухото, защото знаех че идваха от работата по крака ми, и за това отново погледнах към спасителката си вдясно. Последното което чух, преди да заспя бе „Мамка му, егаси тъпата бургия, не мога да пробия костта… подай…”.
            Пак се събудих. Беше по тихо , но тялото ми се местеше насам натам, явно имаше още работа. Женски глас , с леко възмущение се произнесе „Еее, млад човек, а не си е обръснал краката, как може..”. Приятно е , че ме определи за млад, но относно бръсненето на краката, кълна се, не ми е и хрумвало да го правя - или съм някой задръстеняк, или прекалено олд скул, знам ли. Пак погледнах вдясно и пак заспах.
            Събудих се в стаята, бях сам, завит с чаршаф, малко след 15 ч, закачен на система. Устата ми бе пресъхнала, пресегнах се за водата до мен и пих дълго. Не си усещах тялото от кръста надолу, нормално, упойката действаше доста дълго, поне и болка нямаше. Пак пих, и докато пиех усетих звука на изтичаща вода. Странно. Надвесих се да погледна до леглото, и видях кофа , от нея излизаше маркуч, който изчезваше под чаршафа. Космите на врата ми настръхнаха. Попипах трескаво под чаршафа, и видях че маркуча води.. да, точно до оная ми работа – катетър. Почти извиках от ужас. Бяха ме превърнали в нещо като проточен бойлер, мамка му. Бързо затърсих бутон , да викна някоя сестра, не работеше, но по коридора тъкмо минаваше една, врата бе отворена, и я извиках. Казах и да разкара проклетото нещо от мен, тя обясни че не трябва, на което аз и обясних че ще го изтръгна сам. Жената се видя в чудо, отиде някъде и се върна с още една друга, на която повторих същото. Явно съм бил убедителен, защото след минута се върнаха с някакви пособия, и махнаха ужаса от мен. Егаси, а тъкмо наскоро гледах със сина ми „Aliens2”, сега и това. Били го сложили за добро , понеже няма как да ходя до тоалетна, нам к'во си… Предпочитах да пълзя до тоалетните, само не и да се чувствам като киборг, прекалено много ми идваше.
            Постепенно упойката минаваше, от горе надолу, след около 2 часа можех да си мърдам пръстите на крака, и започна леко да боли. Знаех , че няма да мога да спя, имах елетронна книга, наредих си нещата на шкафчето да са ми под ръка, ампули аналгин и пакети аулин , хапнах няколко банана ( всичко подсигурено от Асен). Преляха ми три банки прозрачна течност, до колкото запомних. Крака ми бе подгизнал от кръв, и не бе приятна гледка.



            Вечерта се спусна неусетно, изпих аналгина, половин час след него и аулина, и потънах в света на буквите, за да не потъна в света на болката – в случая книга за астрофизика .

            Коментар


            • #36
              От: Memento mori. Болнични хроники.

              Дръж се, може да е много по-лошо, а можеше и да не се е случвало...
              Станалото, станало, стискаме палци за бързо възстановяване.
              The only thing moving after WWIII will be cockroaches and V-Strom 650.

              Коментар


              • #37
                От: Memento mori. Болнични хроники.

                Леле... Махнал катетъра...Че това е най-готиното бре. Лежиш си и организмът ти се почиства сам без никакви усилия от твоя страна. Когато се бях издрусал с параплана и си бях счупил таза на 5 места близо два месеца стоях с катетър в патката след операциите. После, след като го извадиха тоя катетър се учих наново да се напъвам, та да се изпикая и ми трябваха няколко дни, пак да се науча как се пикае... Щото на лесното човек много бързо се учи и свиква.
                Празен път с планини на хоризонта, бензин в резервоара и километри... Десетки, стотици и хиляди километри, които гумите жадно да захапват и да претворяват в емоции...
                Златомир Попов - Forry

                Коментар


                • #38
                  От: Memento mori. Болнични хроники.

                  Не съм чел по-въздействащо описание за такъв престой в болница. Направо настръхвам като го описваш, а не съм от тия дето лесно се впечатляват. Евала за куража! Дано се оправиш възможно най-бързо!

                  Коментар


                  • #39
                    От: Memento mori. Болнични хроники.

                    Адаш, щом не си загубил чувството си за хумор - жив си
                    Стискаме палци за бързото оздравяване...
                    Вече съм неактивен в този форум и не го следя.
                    Но съм насреща през алтернативни средства за комуникация (други форуми, телефон), ако има въпроси по обсъжданите тук теми.

                    Коментар


                    • #40
                      От: Memento mori. Болнични хроники.

                      Пишеш страхотно. Бързо оздравяване!

                      Коментар


                      • #41
                        От: Memento mori. Болнични хроники.

                        Това с краката ме свали от коня просто....
                        Съботата ми вървеше добре докато не осъзнах, че е понеделник.

                        Коментар


                        • #42
                          От: Memento mori. Болнични хроники.

                          Оздравявай бързо и безпроблемно, смятам че темата ще е много полезна за хора, които все още не са падали сериозно от мотор, дано поне се замислят че трябва да се кара предвиждайки куп непредвидени ситуации, не случайно хората казват, не питай старило а патило...

                          Коментар


                          • #43
                            От: Memento mori. Болнични хроники.

                            Силни упойващи, пет сестри и аз гол в стаята звучи по-добре от язовир, мъже и уиски.... само казвам
                            You'll never find out - I got no key hole....

                            Коментар


                            • #44
                              От: Memento mori. Болнични хроники.

                              Жоро, с теб не се познаваме, но бих искал да ти предложа още нещо: както си я подкарал и по начина по, който пишеш, що не вземеш и да напишеш някоя друга книга? Предполагам, че едва ли ти липсва музата, но все пак, ако имаш повод би могъл да се справиш доста добре. Друг е въпросът, дали ти се седи на едно място и пише за кактово и да било.
                              Оздавявай бързо и дано си взел поука от случката.
                              JEEP Grand Cherokee WK2; 184kW (250 PS), 2017 г.
                              Тел: +359 887 847261

                              Коментар


                              • #45
                                От: Memento mori. Болнични хроники.

                                Предполагам, че е писал, защото явно го може. Дали обаче и колко се четат книги в днешно време? Последните книги, които съм си купувал са на Никола Крумов. Страхотни разкази, напикаваш се от смях, но до 2-3 разказа. При повече омръзва. И той самия го беше написал някъде.

                                Мога да помогна с предпечат и избор на печатници. От 20 години издавам едни фирмени указатели. Но книга как ще се разпространява и дали ще се купува - вероятно точно това правят издателствата. Преценяват дали да издадат някой. Но пък съм чувал, че искат сериозни пари от автора, вероятно почти всички за покриване на печата. Не ми се е налагало да влизам в подробности там...

                                Коментар

                                Активност за темата

                                Свий

                                В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

                                Най-много потребители онлайн 7,066 в 14:57 на 11-07-20.

                                Зареждам...
                                X