Tweet
Две сърца, два мотора, една страст – скитничеството; вече сме своеобразни професионалисти. Разбира се запасили сме се с 4 обекта за посещение и опцията да си измислим още.
Така както много хора обичат и се стремят в свободното си време към планината, към Балкана, към класическите Родопи така аз съм привлечена от Северна България и Дунавската ни равнина, особено сега, в края на май. Толкова е пищно, шарено, ароматно… Ако трябва да избера къде да се преселя, бих избрала някое добро място из Добруджа, да изпращам слънцето и да наблюдавам къде се ражда изобилието. Казват, че полето ражда тикви. Нямам против. Нека да съм една кръгла тиква, с кръгли убеждения и нищо да не може да внесе смут в съзерцаващата ми душа. Този път, с едно изключение, не срещнахме забележителни добри хора; или поне не срещнахме Добротата така, както сме свикнали да я срещаме скитайки по пътищата. Винаги с интерес наблюдавам хората, също вид туризъм- да колекционираш образи и не веднъж съм разказвала за тях. И сега ще разкажа, има какво…
Първото което искаме да видим е една мъничка църквичка, намираща се на 2.5 км от проспериращото село Трудовец. Никъде не е оказано че съществува. Както се разбра и част от населението на Трудовец незнае, че я има. Врътнахме 2-3 кръгчета из полето и малко преди да се откажем изненадващо я намерихме.
Гледахме, цъкахме, снимахме и хайде към Врачанския исторически музей.
Разглеждането на музея е увертюра към последващото посещение на археологическия обект - неолитно селище в с. Оходен. „…В района на селото на 2 км. северно се правят археологически разкопки вече 10 години. Непрекъснато се намират артефакти от неолитното селище, което се определя като „Храм на Слънцето”. През 2004 година археолозите откриват уникален скелет на жена, на възраст 8100 години, установена чрез въглерод C14 в немска лаборатория.
Това го прави един от най-старите скелети, принадлежащи на културата на първите земеделци в Европа. Интерес буди фактът, че зъбите на тази праисторическа „Тодорка“, както наричат шеговито скелета, са в отлично състояние. Височината му е 153 см. като е погребан в поза „хокер“ и днес е експониран „in situ“ във Врачанския музей чрез специална блокова отливка и витрина с газ аргон за консервация.
През юни 2010 година екипът на Георги Ганецовски открива скелет на ритуално погребан мъж, част от първата земеделска цивилизация на стария континент. Кръстен е Христо, на името на жена от екипа. Живял е около 35 години, погребан е в границите на самото неолитно селище и е престоял в земята 8000 години. Намерени са ритуално положени от дясната страна на главата дарове, като кремъчен нож и обърнат с устието надолу сферичен глинен съд, подпиращ главата обърната на изток."
Въпросните „индивиди” Ицо и Тодорка могат да бъдат посетени във Врачанския музей, приятно и добре поддържано място, заедно с цялата интересна експозиция. Докато и се наслаждаваме се излива един двучасов обилен майски дъжд. Вече знам, че в Оходен ще ни е много кално.По някое време стигаме. Упътва ни мъж в пенсионна възраст, напуснал столицата за да се върне в родния си край. Отдаваме необходимото време и внимание на калната дупка.
Ровим се из кости, керамика и кремъчета. На връщане чичото ни причаква. Резервирана съм, но Драго иска да си общува и докато аз се запознавам с една черница влиза да си измие ръцете и да налее вода. След минути се чува разправия на висок глас. Чичкото крещи „Вие всичките сте ренегати, американците са Ви промили мозъка, ренегати, предадохте социалистическата идея! За кого гласувахте, за Бойко ли, него ли пак качихте на власт, този … Аз съм пенсиониран офицер … и т.н.” Драго се излита от двора „Моля Ви , оставете ме, не желая да разговарям повече с Вас. ” „Палете си моторите и да ви няма”. Бре, бре, бре… имало защо да не ми се общува…
Вторият ден започва с безкрайно размотаване, кафета и черничев туризъм из село Бързина.
Ние обаче не бързаме, защото последната ни точка в програмата е близо, някакви си 15 км само. Докато аз отново съм на черницата, Драго е имал още една интересна среща. Действа им магнетино. Някаква баба минала покрай него. Добър ден, добър ден. Какво правите? Обикаляме си, разглеждаме. „А не, нормалните хора не правят така. Вие или сте убили някого, или сте ограбили и сега бягате!” Общо взето останал безмълвен!!!
Ето го и Софрониево. Землището и историята на селото са интересни и богати, но ние сме тук заради средновековната църква Св. Никола, обявена за паметник на културата с национално значение. Изграждането и е започнало в периода 12 – 14 век и е единствената изцяло запазена от този тип и период в равнината на Северозападна България. Църковният двор е осеян с каменни кръстове, удивляващи с оригиналната си пластична декорация. Регистрирани са около 450 паметни знаци, датирани в широки граници – от 14 до 19 век.
На центъра спирам да питам добре облечена, излъчваща грамотност жена.
- Добър ден. Имате една стара църква тук. Как да стигнем до нея?
- Че ние си имаме само една църква!
- А старата къде е?
- Аааа, онази малката ли? До старото гробище?
- Тъкмо тя.
- Ама тя е много малка. И е заключена
- А ключа у кого е?
- Не съм чула да има ключ. По тази улица 200 метра и ще я видите до трафопоста.
Стигаме трафопоста и си глътваме езиците!!!
Забелязвам през улицата стои някакъв мъж и ни гледа. Разменяме поздрави.
- Какво правите?
- Гледаме.
- Е ОТ КЪВ ЗОР!? – започва нещо да ни дотяга …
След малко се явява положителният герой за деня. В началото е под прикритие. Идва от съседния двор.
- Какво правите, за какво сте дошли?
- Гледаме.
- Какво само идвате, гледате и снимате, вземете да поизчистите малко!
- Аз си чистя където живея. – и без малко пак да отиде назле комуникацията, но се разбрахме
На човекът просто вече много огорчение и тревога са се събрали. Разказа после как никой не поглеждал мястото, никаква грижа и подкрепа, как от години го пази по желание и на добра воля, как почиства, как дори керемидите се опитали да откраднат когато той е ходил на работа. „Незнам вече какво да правя, да ги гърмя ли, какво?” Върви между кръстовете из старото гробище, пипа ги, виждаме го как милее, как са част от живота му. „Ето тук, трябва да окося, покрай оградата трябва да почистя…”. „А според мен да Ви кажа, 83 години съм вече тука, тези кръстове са донесени тук от другаде. Вижте колко близко са поставени. Просто няма начин. И едни са ориентирани правилно, други са поставени с лицето наобратно…”
Още черници за обяд и обръщаме посоката. Ще се прибираме. В музея обаче съм набелязала една последна църква. Не мога да се въздържа да не разкажа случката сама по себе си, въпреки че селото няма да спомена. Правим маршрута да минем специално от там. Влизаме в селото, всичко ми харесва. Иде ми да спирам на всеки 100 метра и да щракам във всички посоки. Намираме църквата. Отдалече се вижда, че е поддържана. Супер, отворена е! Обаче на портала има катинар. Вътре има паркирана кола, също отворена. Повъртяхме се малко, никой не излиза. Викнахме и едва тогава от вътре излезна мъж на около 60 години, едър, с голям корем, по чорапи.
- Добър ден, може ли да видим църквата?
- Не, службата свърши и отеца не разрешава да влизат хора след като си тръгне. От къде сте?
!!!?!
- От София. Но ние специално за това идваме. От пътя сме се отклонили.
- Съжалявам, Всяка неделя сутрин има служба. Елате тогава. Вие някой роднина ли имате от тук?
- Не, нямаме. Ако имахме по добри посетители ли щяхме да бъдем?
- Не, само питам. Не мога да ви пусна. Аз съм само прислужник тук, службата свърши и отеца си отиде.
- Какъв е този ваш отец? Защо така? От къде е? Как се казва?- започваме да качваме обороти. Получихме арогантни отговори и едно – Няма какво повече да говорим. Аз само почиствам – и си влезна в църквата.
Седим пред вратата, гледаме се и тъпеем в недоумение и безсилен гняв. В това време, за зла участ на въпросния „прислужник” започва да вали. Преместваме моторите под един навес срещу църквата да изчакаме дъжда. Минаха, не минаха 10 минути и ето го, отвори портата, ще изкарва колата, а междувременно от там излиза една млада, спретната, засукана циганка, с къса рокличка, бели обувки, върви бавничко и с показалеца на дясната ръка си играе с кичур коса. Яснооо…. Като се има предвид как се опитвахме да преглътнем гневът само това ни трябваше. „Така значи, а? Ти затова ли не ни пусна? Какво правиш с тази вътре? Знаеш ли колко бързо ще намеря телефона на Отец …. И ще му разкажа?” И като се започва една разправия в стил вие на мен ли ще вярвате или на очите си. И като смени този човек плочата: „Ама елате да се запознаем, няма такова нещо, не я знам как е влезнала, не съм я видял…” Циганката избяга. Той дойде при нас, промени се целия, „ама моля Ви, вие знаете ли, жена ми ако разбере, синовете, семейството ми ще развалите, аз тук за 55 лв. работя, нямам нищо общо с тази, моля ви елате да ви покажа, хайде да влезнем вътре…” Не искаме да влизаме. Седнала съм по турски на земята, гневът вече го няма, гадно ми е. Застава пред мен на колене, държи ме за раменете с 2 ръце, целува ми ръка „Извинявай сестро, моля те , ела да влезнем”. „Не искам вече да влизам, не ме интересува какво правиш или не правиш, интересуваме защо ме посрещна с лошо и ми пося огорчение?” Извинения, молби… накрая обещахме да не казваме на отеца и да забравим….
Правя прочит на написаното и виждам, че съм сменила фокуса. Преди колекционирах спомени за камъни и рушащи се паметници на културта, сега колекционирам образи....
Така както много хора обичат и се стремят в свободното си време към планината, към Балкана, към класическите Родопи така аз съм привлечена от Северна България и Дунавската ни равнина, особено сега, в края на май. Толкова е пищно, шарено, ароматно… Ако трябва да избера къде да се преселя, бих избрала някое добро място из Добруджа, да изпращам слънцето и да наблюдавам къде се ражда изобилието. Казват, че полето ражда тикви. Нямам против. Нека да съм една кръгла тиква, с кръгли убеждения и нищо да не може да внесе смут в съзерцаващата ми душа. Този път, с едно изключение, не срещнахме забележителни добри хора; или поне не срещнахме Добротата така, както сме свикнали да я срещаме скитайки по пътищата. Винаги с интерес наблюдавам хората, също вид туризъм- да колекционираш образи и не веднъж съм разказвала за тях. И сега ще разкажа, има какво…
Първото което искаме да видим е една мъничка църквичка, намираща се на 2.5 км от проспериращото село Трудовец. Никъде не е оказано че съществува. Както се разбра и част от населението на Трудовец незнае, че я има. Врътнахме 2-3 кръгчета из полето и малко преди да се откажем изненадващо я намерихме.
Гледахме, цъкахме, снимахме и хайде към Врачанския исторически музей.
Разглеждането на музея е увертюра към последващото посещение на археологическия обект - неолитно селище в с. Оходен. „…В района на селото на 2 км. северно се правят археологически разкопки вече 10 години. Непрекъснато се намират артефакти от неолитното селище, което се определя като „Храм на Слънцето”. През 2004 година археолозите откриват уникален скелет на жена, на възраст 8100 години, установена чрез въглерод C14 в немска лаборатория.
Това го прави един от най-старите скелети, принадлежащи на културата на първите земеделци в Европа. Интерес буди фактът, че зъбите на тази праисторическа „Тодорка“, както наричат шеговито скелета, са в отлично състояние. Височината му е 153 см. като е погребан в поза „хокер“ и днес е експониран „in situ“ във Врачанския музей чрез специална блокова отливка и витрина с газ аргон за консервация.
През юни 2010 година екипът на Георги Ганецовски открива скелет на ритуално погребан мъж, част от първата земеделска цивилизация на стария континент. Кръстен е Христо, на името на жена от екипа. Живял е около 35 години, погребан е в границите на самото неолитно селище и е престоял в земята 8000 години. Намерени са ритуално положени от дясната страна на главата дарове, като кремъчен нож и обърнат с устието надолу сферичен глинен съд, подпиращ главата обърната на изток."
Въпросните „индивиди” Ицо и Тодорка могат да бъдат посетени във Врачанския музей, приятно и добре поддържано място, заедно с цялата интересна експозиция. Докато и се наслаждаваме се излива един двучасов обилен майски дъжд. Вече знам, че в Оходен ще ни е много кално.По някое време стигаме. Упътва ни мъж в пенсионна възраст, напуснал столицата за да се върне в родния си край. Отдаваме необходимото време и внимание на калната дупка.
Ровим се из кости, керамика и кремъчета. На връщане чичото ни причаква. Резервирана съм, но Драго иска да си общува и докато аз се запознавам с една черница влиза да си измие ръцете и да налее вода. След минути се чува разправия на висок глас. Чичкото крещи „Вие всичките сте ренегати, американците са Ви промили мозъка, ренегати, предадохте социалистическата идея! За кого гласувахте, за Бойко ли, него ли пак качихте на власт, този … Аз съм пенсиониран офицер … и т.н.” Драго се излита от двора „Моля Ви , оставете ме, не желая да разговарям повече с Вас. ” „Палете си моторите и да ви няма”. Бре, бре, бре… имало защо да не ми се общува…
Вторият ден започва с безкрайно размотаване, кафета и черничев туризъм из село Бързина.
Ние обаче не бързаме, защото последната ни точка в програмата е близо, някакви си 15 км само. Докато аз отново съм на черницата, Драго е имал още една интересна среща. Действа им магнетино. Някаква баба минала покрай него. Добър ден, добър ден. Какво правите? Обикаляме си, разглеждаме. „А не, нормалните хора не правят така. Вие или сте убили някого, или сте ограбили и сега бягате!” Общо взето останал безмълвен!!!
Ето го и Софрониево. Землището и историята на селото са интересни и богати, но ние сме тук заради средновековната църква Св. Никола, обявена за паметник на културата с национално значение. Изграждането и е започнало в периода 12 – 14 век и е единствената изцяло запазена от този тип и период в равнината на Северозападна България. Църковният двор е осеян с каменни кръстове, удивляващи с оригиналната си пластична декорация. Регистрирани са около 450 паметни знаци, датирани в широки граници – от 14 до 19 век.
На центъра спирам да питам добре облечена, излъчваща грамотност жена.
- Добър ден. Имате една стара църква тук. Как да стигнем до нея?
- Че ние си имаме само една църква!
- А старата къде е?
- Аааа, онази малката ли? До старото гробище?
- Тъкмо тя.
- Ама тя е много малка. И е заключена
- А ключа у кого е?
- Не съм чула да има ключ. По тази улица 200 метра и ще я видите до трафопоста.
Стигаме трафопоста и си глътваме езиците!!!
Забелязвам през улицата стои някакъв мъж и ни гледа. Разменяме поздрави.
- Какво правите?
- Гледаме.
- Е ОТ КЪВ ЗОР!? – започва нещо да ни дотяга …
След малко се явява положителният герой за деня. В началото е под прикритие. Идва от съседния двор.
- Какво правите, за какво сте дошли?
- Гледаме.
- Какво само идвате, гледате и снимате, вземете да поизчистите малко!
- Аз си чистя където живея. – и без малко пак да отиде назле комуникацията, но се разбрахме
На човекът просто вече много огорчение и тревога са се събрали. Разказа после как никой не поглеждал мястото, никаква грижа и подкрепа, как от години го пази по желание и на добра воля, как почиства, как дори керемидите се опитали да откраднат когато той е ходил на работа. „Незнам вече какво да правя, да ги гърмя ли, какво?” Върви между кръстовете из старото гробище, пипа ги, виждаме го как милее, как са част от живота му. „Ето тук, трябва да окося, покрай оградата трябва да почистя…”. „А според мен да Ви кажа, 83 години съм вече тука, тези кръстове са донесени тук от другаде. Вижте колко близко са поставени. Просто няма начин. И едни са ориентирани правилно, други са поставени с лицето наобратно…”
Още черници за обяд и обръщаме посоката. Ще се прибираме. В музея обаче съм набелязала една последна църква. Не мога да се въздържа да не разкажа случката сама по себе си, въпреки че селото няма да спомена. Правим маршрута да минем специално от там. Влизаме в селото, всичко ми харесва. Иде ми да спирам на всеки 100 метра и да щракам във всички посоки. Намираме църквата. Отдалече се вижда, че е поддържана. Супер, отворена е! Обаче на портала има катинар. Вътре има паркирана кола, също отворена. Повъртяхме се малко, никой не излиза. Викнахме и едва тогава от вътре излезна мъж на около 60 години, едър, с голям корем, по чорапи.
- Добър ден, може ли да видим църквата?
- Не, службата свърши и отеца не разрешава да влизат хора след като си тръгне. От къде сте?
!!!?!
- От София. Но ние специално за това идваме. От пътя сме се отклонили.
- Съжалявам, Всяка неделя сутрин има служба. Елате тогава. Вие някой роднина ли имате от тук?
- Не, нямаме. Ако имахме по добри посетители ли щяхме да бъдем?
- Не, само питам. Не мога да ви пусна. Аз съм само прислужник тук, службата свърши и отеца си отиде.
- Какъв е този ваш отец? Защо така? От къде е? Как се казва?- започваме да качваме обороти. Получихме арогантни отговори и едно – Няма какво повече да говорим. Аз само почиствам – и си влезна в църквата.
Седим пред вратата, гледаме се и тъпеем в недоумение и безсилен гняв. В това време, за зла участ на въпросния „прислужник” започва да вали. Преместваме моторите под един навес срещу църквата да изчакаме дъжда. Минаха, не минаха 10 минути и ето го, отвори портата, ще изкарва колата, а междувременно от там излиза една млада, спретната, засукана циганка, с къса рокличка, бели обувки, върви бавничко и с показалеца на дясната ръка си играе с кичур коса. Яснооо…. Като се има предвид как се опитвахме да преглътнем гневът само това ни трябваше. „Така значи, а? Ти затова ли не ни пусна? Какво правиш с тази вътре? Знаеш ли колко бързо ще намеря телефона на Отец …. И ще му разкажа?” И като се започва една разправия в стил вие на мен ли ще вярвате или на очите си. И като смени този човек плочата: „Ама елате да се запознаем, няма такова нещо, не я знам как е влезнала, не съм я видял…” Циганката избяга. Той дойде при нас, промени се целия, „ама моля Ви, вие знаете ли, жена ми ако разбере, синовете, семейството ми ще развалите, аз тук за 55 лв. работя, нямам нищо общо с тази, моля ви елате да ви покажа, хайде да влезнем вътре…” Не искаме да влизаме. Седнала съм по турски на земята, гневът вече го няма, гадно ми е. Застава пред мен на колене, държи ме за раменете с 2 ръце, целува ми ръка „Извинявай сестро, моля те , ела да влезнем”. „Не искам вече да влизам, не ме интересува какво правиш или не правиш, интересуваме защо ме посрещна с лошо и ми пося огорчение?” Извинения, молби… накрая обещахме да не казваме на отеца и да забравим….
Правя прочит на написаното и виждам, че съм сменила фокуса. Преди колекционирах спомени за камъни и рушащи се паметници на културта, сега колекционирам образи....
))
Коментар