С Yamaha Fz1 до Дубровник и връщане през Албания и Гърция

[Yash0]

Качвам темата за 2ри път (последен опит). Помолих да изтрият предната.

Този пост се излъчва със седйствието на:
1.Борислав Сянката – човекът, който е пътувал на всякъде, без граници – истиснки адвенчър; НЕОТЛЪЧЕН технически асистент, той ми помогна да си повярвам, че мога!
2. Гошо БМВ/Gixxera (те тия двете думи си вървят заедно и без това) – основен спонсор зa техническа поддръжка (сега си търси Туарег за разходки)
3. c0dy – човека който ме накра да напиша тая простотия, но му бях обещал. (на 2 ракии)
4. НЕ на последно място – жената, че ме изтърпя и като се прибрах беше все още в къщи

Ден 1: От Варна до София 470км.
Работа до 16:00 и газ до София в хотел Спетема, където мотора остана в разградения им двор, но ме успокои това, че моята баба ще я вземат след 3те полски GS-a, които бяха паркирани на същото място. Малко бях разочарован и без надежди вечерта заради дупките по магистралата след Български извор, но хубавото трябваше да предстои. Снмика от хотела към парка.






Ден 2: От София до Пашина вода (Жабляк) 570км
Бях заредил последно на влизания в София предната вечер. На сутринта при минаване на границата ме домързя да заредя на Шел преди КПП-то. Минах граниата и усетих сутрешната хладина от сръбската планина по магистралата към Ниш (около 16 градуса). Както беше лято ми се стори че е октомври месец. Малко след качването на магистралата за Ниш ми светна лампата за резерва на горивото и още един фактор добавен към студа ме събуди по-силно от кафето на хотел Спетема (от автомат с монети....). Спрях да проверя на картата и нямаше бензиностация от КПП-то до Ниш по цялата магистрала, но силно впечатление ми направи няколкото на брой места за отдих покрай магистралата, които видях и бяха направени по европейски тип – направо готини амааа без бензиностанции. Карах известно време с 90 за да пестя гориво, стигнах до Ниш и отбих към окловръстния път, като на първата селска бензиностанция заредих, дори имаха и Wifi! След това поех по пътя за Капаоник. Преди влизане в парка, ако може да се нарече така имаше някакво измислено КПП с един дядо с вид на горски, който събираше такса от 2 евро.


Този дядо ми махна лековато и аз спрях, след като се разбрахме едва едва какво иска от мен (пари) и му дадох той ми връчи една карта на ски курорта. В това време мина една кола покрай мен, на която той махна по същия начин, но пича не го отрази. Май бях аз будалата в ситуацията. Гледката от Капаоник не беше лоша, но не и по красива от нашия Рило-Родопски масив.


На слизане от парка имаше подобно КПП отново с някакъв господин (успокоих се че не съм се прекарал с 2 евро). В близкото градче, заредих гориво и ядох супа от свиснко месо, която по скоро беше свинско с грах, силно разрводнено и с около 20-30грама месо.



Продължих си по пътя и влязох в Черно гора. Там беше отново скучно каране около 100тина км, без особени красоти, докато не стигнах чистата р. Тара, както и завоите покрай нея, които бяха перфектни за по агресивно каране. Реката беше изключително чиста, а на мен ми беше много топло. Имаше хора, които се къпеха и аз едва се сдържах да не се съблека и хвърля в реката за разхлада. Направих няколко снимки и продължих.


Пораздадох газ, накефих се на реката и вече бях спокоен, че не съм тръгнал напразно. Стигнах до моста, който прекосява рекатa и е забележителен.

Направих няколко снимки и тръгнах към Жабляк и черното езеро. Според мапса можеше да се паркира точно до езерото и нямах намерние да вървя, но с нерадост установих че има бариера и входна такса за парка в който се намира езерото. Оказа че имам по 15 минути пеша в посока за да го видя. Оставих мотора и повървях носейки екипа и каската си, видях езерото, което наистина си заслужаваше вървенето с мотоботушите и екипировката в ръка.



Направих няколко снимки и отидох да си търся мястото за спане, което се оказа, че се стопанисва от един господин със селкси дрехи и изглед. Той беше придружен от малки деца(вероятно внучетата му), които тичаха около него. Покани ме в къщата и ме почерпи домашна гроздова ракия за добре дошъл, заедно с домашен кекс с кокосови стърготини и страшно вкусни селски ягоди. Той разбира се си сипа и на него 1 малка ракия за да ми прави компания, разменихме няколко думи след което ми остави шишето на 1/3 пълно и се прибра в неговата къща. След което отидох с мотора да вечерям в близкото заведение, като типичен български моторист отидох по шорти и тениска защото беше на 4км. Когато се стъмни и се прибирах беше под 12 градуса (все пак бяхме в планината) и си гушках мотора докато стигна до къщата с тракащи от студ зъби. Хотела за гости беше разделен на 2 къщи в етно стил. На мен дадоха по-голяма къща с 1 спалня, трапезария, антре, баня и една стая с 3 легла. Аз се разположих в спалнята разбира се на голямото легло. В другата къща се бяха разположили колеги с GS от полша. Когато се прибрах ударих 2 глътки ракия за да се сгрея и легнах да спя.



Край на ден 2

[Yash0]

Ден 3: От Жабляк до Цетине 337км
На сутринта се събудих и ми се наложи да си направя турско кафе на фурната в антерто, защото бях етно къщата без модерна кафе машина. Изгледах 1 клип в ютуб и се захванах. Направих си кафето и го изпих с кеф на пейката пред къщата с прекрасна планинска гледка.


Докато пиех кафе колегата от съседната къща излезе с жена си и седнаха на масата на моравата пред техния вход. Бяха си поръчали закуска и дядото носеше продуктите. Аз обикновено не закусвам, но ме видяха, че стоя сам и ме поканиха да им помогна защото типично по селски дядото се беше престарал с масата и имаше домашни банички за 5 човека. Докато хапвахме, домакина си направи разходка до близкия хълм и набра билки за чай – мащерка, жълт кантарион и други. Даде 1 торбичка на колегите и 1 на мен. Аз бях ограничен от към място и я дадох на самаряните, които споделиха закуската си с мен. Стегнах си багажа за 5 минути и тръгнах по пътя. Не след дълго влязох в тесен проход в планината с широчина кола и половина. Стигнах го един прелом, където спрях да направя няколко снимки, а там се разхождаха стадо овце. Гледката беше великолепна, а сутрешната прохлада ободряваща.


Продължих още малко по пътя и стигнах до панорамното място за Черногорското седло – планинска забележителност.



Пътят продължаваше да е все така тесен и не изглеждаше да стане по широк следващите 40тина километра. Минах покрай интересни наколни къщи, които можете да видите от снимите.



Докато карах по този път ме дразнеше една мисъл, която Борислав Сянката ми вкара в главата предната вечер. А именно, че съм пропуснал забележителни тунели и кристално чисто езеро покрай тях, точно в този край на страната (Дурмитор). Предната вечер той ми прати снимки от тези тунели. Но бях едва на 3тия ден от пътешествието ми и не желаех да променям маршрута си от първоначалния план защото ме чакаше още много път. За мой късмет и поради това, че не бях проучил добре от къде минавам след 20 минутно каране се озовах точно там, на същите тунели и същото езеро. Бях наистина впечатлен от нереалния цвят на водата, както и пътя преминаваш през многобройни тунели, единия от които изключителен поради това че има 4 отвора – от където е снимката.



Продължих по пътя си, който стана двулентов с маркировка, добра настилка, дълги завои и добра видимост. Там карах както не се кара в чужда държава – безотговорно без да спазвам ограничения, но с огромен кеф поради добрата настилка и приятните завои. По пътя си забелязах горски пожар. Не можах да отбия веднага, а когато успях вече се бях отдалечил и се виждаше само дима който се издигаше над близките дървета.


Желаех да се премина и през Босна за да добавя още 1 държава към списъка на посетените. Поради това навигацията ме отби на дясно между две красиви езера.



Пътя представляваше изкачване в планината – 2 платна за изкачване и 1 за спускане. Настилката беше повече от перфектна, но имаше трафик. Лявата лента беше свободна и аз реших да изпреваря колоната от автомобили, разбира се надвишавайки ограничението. Всичко беше перфектно на този път с изключение на каменистата местност ограничаваща видимостта в завоите. Наложи да ме върнат в реалността. Един балкански субект решил да изпреварва в насрещното (средната лента), моята лента в която аз натискам мотора за да изпреваря колоната, без видимост нали все пак има непрекъсната линия... Е този балканец се оказа срещу мен в завоя и по чудо успях да натисна още мотора (никога не карам на 100% от възможностите си по непознати пътища). Тук се бях отпуснал и карах на 80%, а след тази случка се върнах в реалността – Балканите и почнах да карам по резервирано. Преминах в Босна и Херцеговина и влязох в град Требние. В града имаше възвишение, на което беше построен храм и се откриваше чудесна гледка. Имаше и път за коли до там, което също беше много приятно и не налагаше да вървя в жегата.


Малко след града влязох в Хъвратия и пред мен се откри красива панорама включваща Адриатическо море. Тогава изпитах силна доза вълнение, че почти съм достигнал основната ми цел на пътешествието – Дубровник.


Реших да заобиколя и да вляза в града от северната страна. Имаше красив залив с извисяващ се над него голям красив мост. Насочих се към стария град на Дубровник по тесните еднопосочни улички. Намерих платен закрит паркинг, където мога да си оставя екипировката за да се разходя спокойно. Това удоволствие ми струваше 64 лева за 3 часа. Но това беше единствената цена, която трябваше да платя. Трябва да добавя, че поради високата цена на паркинга бързах да се преоблека и оставих каската с отворена слюда на огледалото на мотора. След това дигнах мотора на централа степенка, каската падна и се чу много неприятен звук, а малки черни пластмаси се разхвърчаха. Надявах се да е част от някой спойлер на каската или интеркома, но беше най лошото – държача на слюдата. Някак си успях да събера частите, докато бях бесен, изкарах магическата капчица(лепило) от куфара и почнах да лепя каска, докато времето ми в скъпия паркинг течеше... Залепих частите без да поставям визьора и я оставих при охраната да изсъхне добре. Разходих се в стария град, който наистина беше красив и доста голям. Хапнах хубав сладолед само за 2 евро, който беше направо без пари сравнен с паркинга. Реших да се кача на основната стена на стария град за да направя няколко снимки, което отново ми струваше 54 лева. Направих снимките и слязох да се освежа на чешмата при входната врата на стария град.


По пътя за паркинга имаше заведение за бързо хранене, от където си взех един хамбургер за изпът. Влязох в паркинга, прибрах визьора в куфара, облякох се и отидох към панорамния път над Дубровник. Там си направих няколко снимки с мотора над стария град и морето. Пътя минаваше през малка горичка, където поседнах да хапна и да си отдъхна на сянка от емоциите в града.



Поставих возьора без да го затварям и започнах да карам само на слънчевите очила вградени в каската до края на деня. Имаше ужасно задръстване в продължение на 20тина километра, където карах между колите на 2ра скорост с 40км в продължение на 40 минути. След това трафика намаля и се караше по приятно. Преминах границата и влязох отново в Черна гора. Продължих по крайбрежния път до Каменари, където се качих на ферибота.



От там поех към Котор. В града усещането беше по приятно от Дубровник, макар че крепостта беше значително по скромна. Времето напредна и поех към серпентините над града. Там успях да направя хубави снимки на залез над Которския залив. Продължих към Цетине, където беше и мястото ми за нощувка. По случайност бях хванал събора/празника на града. По този повод бяха извикали сръбска певица да пее на площада. В центъра попаднах на заведение, където ядох свински котлети с доста лук и пих от местната марка бира. На връща минах през супермаркета за да възстановя използваното лепило за каската към комплекта с инструменти. Дори и за вечерта не посмях да затворя визьора на каската.


Край на ден 3

[Yash0]

Ден 4: От Цетине до Шкодер 352км
Станах рано и реших да отида да направя един плаж на Адриатическо море. Забелязах че ръцете ми са изгорели, защото предния ден от Дубровник до Котор карах без ръкавици (което не е никак добра идея/безопасно). Жегата беше жестока, а ръкавиците ми бяха всесезонни – тоест спарваха яко. Оставих основния си багаж в къщата за гости и се качих на мотора, разбира се с яке, шорти (и ръкавици) и тръгнах към Будва (на 20тина км).



Разгледах стария град, направих един бърз плаж в студената бистра вода и се върнах в къщата за гости за да си взема останалия багаж и продължих към Подгорица, където беше уникална жега. След това тръгнах към Междуречие по уникално красив каньон/ждрело. Тогава разбрах, че Ягодиснкото ждрело, което е изключително красиво и дълбоко врязано в скалите бледнее пред това което имат другите страни. По пътя минаваше река, уникално чиста с уникален цвят, а жегата ставаше все по-жестока.



Карах с разкопчано яке, а каската само на очила усещайки горещия въздух, който само ме изсушаваше без да охлажда. Мотора поддържаше температура от около 90 градуса. В България дори в най-големите жеги повече от 86 не е поддържал. Пътя ми минаваше през Баре Кралске и красиви фиби гледани на картата. На мапса е едно, но на живо пътят беше под всякаква критика, подобен на Дюлински проход и силно съжалих че съм минал от там с моя мотор. Слязох от фибите/прохода и тръгнах към границата с Албания и SH20. Границата беше много сипматична само с по 2ма граничаря от всяка страна. Интересно запознанство направих с 2ма моториста на границата, които бяха тръгнали от Австрия през Италия, от там Албания и по суша обратно до Австрия. Интересното беше, че единия господин си е забравил талона при тръгване и минава всички граници със сверкa на рама от граничарите (V strom). Колега му приказваше английски и ми каза, че Албания е уникално красива страна, за което не му повярвах. За да не остана длъжен му казах, че Черна гора е много красива и си мислех че съм видял всички красоти и вече просто се прибирам. Уви грешах. Още след преминаването на границата се натъкнах на водопад на не повече от 2-3км от границата, който се виждаше от мост който минава точно над водопада. Водата отново беше кристална и хората плажуваха там.



Продължих към фибите на SH20. Пътя беше прекрасен, канарите покрай пътя още по-красиви и великолепни издигащи се на уникална височина. Изкачването по серпентините преди панорамата беше черешката на тортата. Достигнах площадката за наблюдение.


Там имаше 2ма моториста – един с GS, един с Goldwing. Базиканх господина с GW-а дали има климатик, а той ми отвърна че единственото което духа мотора му е горещ въздух. Тръгнах по пътя до първата голяма бензиностанция, където намерих интернет и резервирах хотел в Шкодер. Когато пристигнах имах време дори да отида до близката автомивка да поизмия леко мотора (никога повече на път). Вечерта се разходих в града, където ядох уникално вкусна храна и изтеглих местна валута от банкомат, защото на 3 бензиностанции ми отказаха да платя с карта, поради липса на пос терминал. Явно в Албания човек трябва да има кеш.



Край на ден 4

[Yash0]

Ден 5: От Шкодер до Поградец 494км

Хотела беше кофти, имах обещана закуска за изпът, която не получих, но пък успях да тръгна рано - 7:30. Сутринта беше хладна и се престраших да сваля визьора на каската си, който се оказа че работи добре. Почнах да се изкачвам по албанските проходи, които бяха с перфектно сцепление, на места леко неравни. На всякъде имаше борове пречупени в горния край (такъв беше вида който е най-широко разпространен там). Пътя беше изключително приятен. Коли се срещаха рядко – една-две на 10-15 минути. На моменти беше прекалено спокойно, чак страховито, че по тези хубави пътища не мниава почти никой. Бях тръгнал от Шкодер към Кукес по проходите, след което се насочих на юг по магистралата, която беше с ограничение 120км/ч по спомен. Още на качване на магистралата забелязах разаряващ се пожар в гората. Достраша ме да не затворят магистралата. Спрях за момент да снимам и продължих с мръсна газ.


Скорост от 120км/ч не можеше да се поддържа постоянно поради острите завои на магистралата. В началото ми се строи странно защо е само 120км/ч. Настилката беше много грапава и когато спрях след магистралата гумата ми беше с видимо намалял протектор и силно нащърбена/на парцали. Жегата продължаваше да е изпепеляваща вече 2ри пореден ден.

Стигнах до Дурес, където направих няколко снимки, починах малко на сянка и продължих към Тирана. Там спрях да похапна дефрагментиран дюнер със средна хубост и се пробвах да премина през центъра на столицата с мотора, но беше барикадиран от полицаи. Явно имаше някакво събитие.


Реших да не се потя повече и се насочих извън града. Тръгнах към SH71. Трябва да карам по алтернативния път на магистралата към SH71, но навигацията ми (офлайн) реши, че ще карам по магистралата, която беше 30тина километра и реших, че не си заслужава връщането. Имаше само вход, един изход и край на магистралата, а аз бях изпуснал този изход посредата. Спрях да заредя на магистралата и бензинджията се опита да ме излъже с 1000 албански пари, но успях да го хвана и ми ги върна. Вместо 1600, на пос терминала написа 2600 и си сложих каратата, след което си видях приложението и какво пише на колонката. Разбрах, че ме е цакал, показах му какво пише на телефона и ми ги върна кеш (ако знаех, нямаше да тегля ). Иначе беше добряк, даде ми да си налея вода без пари от техния диспенсър. Може и да е сгрешил човека... Здраве да е!
Продължаваме към SH71 СТРАХОТНА КРАСОТА, СТРАХОТЕН ПЪТ – планини, езера, завои, никакъв трафик, чак плашещо на моменти. Както се казва гумата до края и душата в рая, пак малко безрасъдно каране по завоите (само на тези които има видимост). Всичко беше перфектно докато в далечината не видях дъждовен облак.




Покарах 5 минути след което навигацията ми показва да завия на дясно, но на бетонна стена със спрей е изписана крайната точка на прохода със стрелка сочеща другата посока. На дясно – черен път (по навигация), на ляво – продължава перфектния път. (Нямам снимка от този момент). Дишам 2 пъти, гориво имам, тръгвам по хубавия път(по стрелката със спрей), ако се наложи връщане поне пътят е хубав. Тръгнах по него, след още 5 минути пътя стана мокър (дъжда е минал преди малко). В далечината се виждат мрачните облаци, чуват се гръмотевици и светят светкавици, пътят свети от промъкващите се слънчеви лъчи измежду тъмните масивни облаци. Появи се силен студен вятър предшестващ бурята. Погледнах последно колко километра остават до крайната точка ориентировъчно, защото навигацията се изгуби и ми показваше че карам в гора. Оставаха около 20км. Казах си колкото и да е зле все ще стигна някак. Започна да роси дъждеч, спрях да снимам красивата дъга над езерото и мокри път зад мен. Прибрах всичко от мотора и външните джобове за да не се намокри ( телефон 1 и телефон 2 – навигация). Затворих всички ципове на якето и тръгнах настръхнал от задаващата се буря и неизвестността в която се намирам „който търси намира“ – адвенчър.


Покарах около 3-4 километра в проливен дъжд, без възможност да се скрия (за това мотор не се мие на път). За тези километри имаше само 1 бункер покрай пътя, на 10 метра през голяма висока трева и един камион с който се разминахме. Успокоих се, че поне от някъде идва този камион, дори навигацията да ми показва друго. Пътят продължаваше да е перфектен с изключение на реките, които се стичаха от банкета породени от проливния дъжд. Забравих да спомена за водопадите, които се виждаха от пътя, малко преди да ме завали. Всичко е добре, когато свършва добре, но пътят свърши зле (снимки). Перфектния път рязко премина в коларски такъв, без никаква асфалтова наченка. Точно в този момент дъжда спря като по чудо. Само прах, пясък и камъни леко мокри от преминалата буря. На всичко отгоре беше Т образно кръстовище, на което нямаше табели. Изкарах мапса, който не успя да открие такъв път – бях в пустошта, сред нищото. Само се ориентирах за посоката и поех по пътя, който беше продължение на моя. Другия изглежда се връщаше обратно през някакъв каньон, отново макадам.



Тръгнах по пътя, който за това което изглеждаше се усещаше много добре. Успях да поддържам 40-45км/ч по макадама. Не след дълго срещнах кола на около 2рия километър, което малко ме успокои, че все пак минават живи същества тук. Тази емоция продължи 4500 метра. След това стана лунен пейзаж, но все пак имаше асфалт, по който не успях да дигна повече от 35км/ч (по зле от макадама). Преминаването от една в друга настилка беше при някакво село с 3 къщи. Там спрях отворих мапса и разбрах че ми остават 9км до първото по-голямо населено място, където и се надявах да свършат мъките ми. Лунния пейзаж продължи до последно – 9тия км. Тук се замислих за друг мотор . Това заветно населено място беше Малия. От там се насочих към Поградец, където нощувах. При пристигането ми имах желание да вляза да се изкъпя в езерото, но ми казаха че е студено и къпането е по-добре да се случи в обедните часове. Бях изморен и реших да пропусна предвид тази информация, дадена ми от рецепциониста в хотела. Ядох риба от Охридското езеро с лек мирис на тиня – все пак е езерна. Тия бири все ми ги сервират на половина изпити....... Направих малка разхдока по центъра и си легнах.




Край на ден 5

[Yash0]

Ден 6: От Поградец до Йоанина 314км

Мотора нощува на улицата, което малко ме притесняваше, но сутринта си беше там. Закуската беше перфектна. Качих се на мотора да се разходя до близката крепост от която се виждаше целия град.

Направих дежурните снимки и тръгнах в града за магнити, крем за крака, защото бях получил обрив от жегата през изминалите дни и най-важното - албански реотан. Успях да си набавя всичко, без реотана за жалост. Върнах се в хотела, събрах багажа и тръгнах към Северна Македония. Това беше първата граница, където ми поискаха зелена карта за цялото ми пътуване. При това я искаха и от 2те страни - албанска и македонска. Преминах КПП-то след показване на документа и стигнах до манастира Св. Наум. Там започнах да чувам развалена българска реч а.к.а. македонска.

След разглеждането на манастира, който е разположен на самия бряг (много красиво място), се отправих към Галичица. Разбира се и там дежурните снимки.

Слязох от другата страна към Преспанското езеро. При преминаване на границата към Албания отново ми поискаха зелена карта на 2те КПП-та. Отново се разкриха красотите на албанската страна пред мен. Австриеца беше прав – наистина изключително красива страна.

След 40 минути вече бях в Гърция. Вече се успокоих, че съм близо до родината. Пристигнах в Кастория. В самия град почти всичко беше затворено. Имаше един отворен магазин за каски, но реших, че моята ще издържи до България и не спрях. Завъртях се по центъра и не намерих нищо за бързо хранене. Сетих се че на 1км преди града имаше отворена гиросджийница(дюнерджийница). Върнах се и ядох най-вкусния гирос през живота ми точно там.

След като хапнах се отправих към Коница – пътя беше отново перфектен, жегата още не беше отминала. Прекрасни панорами, завои, настилка и раздаване на газ. Стигнах до Коница където видях старият каменен мост построен от гръцкия Кольо Фичето. Наистина впечатляваща конструкция защитена от ЮНЕСКО.

(Ямахата се вижда в левия ъгъгл, както и хората под моста - за да добиете представа за мащаба на съоражението)

От там се отправих към Йоанина. Старият град/крепост беше ужасен. Властите са позволили на жителите да влизат в стария град с личните си автомобили, да строят модерни къщи от вътрешната страна на крепостните стени.


Природата беше прекрасна, но в това което са решили да превърнат крепостта – не. Спах на 5км от Йоанина в един хостел. Вечерях в един ресторант на близо до знаменита пещера, която не успях да посетя поради късния ми час на пристигане. В ресторанта си поръчах само пилешки гърди и 1 бира, защото беше скъпо за моите стандарти. По стечение на обстоятелствата 3 чини се озоваха на моята маса. Всичко това влизаше в цената на бирата и пилешкото. Не успях да изям всичко и разбрах, че ресторанта не е никак скъп, напротив. За тези пари получаваш много повече от колкото очакваш. След като си платих сметката ме накараха да остана да ям сладолед, отново без доплащане. Гърция не е лошо място помислих си аз.



Край на ден 6

[Yash0]

Ден 7: От Йоанина до Каналия 403км

Ден 7 започна с „гръцко“ – турско кафе. Минах покрай езерото на Йоанина, направих дежурните панорамни снимки на градчето и продължих.

Не след дълго влязох в планината и започнах да преминавам през малките селца, където времето беше променливо ту топло – ту студено. Това ме накара няколко пъти да си дига и сваля визьора, като последния път чух неприятен звук. След 20тина метра визьора се откачи от едната страна и спрях. Разбрах, че частите, които бях залепил преди няколко дни са се счупили отново. Пробвах се да намеря парчетата за да ги залепя отново, върнах се назад по пътя, но те бяха прекалено малки, черни на цвят и не успях да ги открия по шосето. Махнах визьора, прибрах го в куфарите и тръгнах по пътя си леко изнервен защото знаех че ме чакат магистрали в Гърция и в България. До края на деня карах само на слънчевите очила вградени в каската.

Минах през редица проходи, които бяха на голяма надморска височина. Нямаше знаци, но наличието на маркирани стълбове за снежна покривна и студения въздух ми показаха, че се намирам на високо. На моменти имах желание да облека дебела термо блуза, но знаех че след 15 минути ще сляза на ниското в жегата. Замръзна ми и лицето поради липсата на визьор. Панорамите бяха страхотни.

Спрях до 1 танк да си направя няколко снимки и да разгледам подробно от къде трябва да мина. Тръгнах по навигацията, която ме отведе до черен път в планината, по-лош от този в Албания. Просто отказах да мина през него. Нервите след визьора вече ми се бяха опънали. Нямах нужа от този път/оффроуд. Според мапса имаше обход, който открих. Тръгнах да заобикалям и след 5 километра – пак греда – черно, с големи камъни, НЕ, благодаря! Докато обръщах от другия път се зададе господин на мотопед. На развален английски и малко гръцки се разбрахме къде отивам и го попитах за пътя. Той обясни, че има нормален път, но трябва да заобиколя от друго място. Послушах го, макар че мапса не беше на това мнение. Пътя беше добър. Покарах още 10тина километра, след което мапса пак реши че съм с Тенерето (другия ми мотор) и ми каза да се отклоня от хубавия път и да тръгна по черното. Днес бях упорит и отказах,останах на асфалтовия. След около 7 километра отново имаше отбивка по черния път - от там трябваше да дойда.

Бях самодоволен със широка усмивка, че не съм послушал мапса и си спестих този черен път. Явно навигацията ме прекарваше през по-краткия път (снимка). От тук нататък не сме имали разминаване на интересите с навигацията. Продължих с планинското каране, по приятните горски тесни пътчета. В планина огладнях доста и спрях в едно село, където имаше остатъци от селска гозба в едната кръчма – кавърма, но не с месо, а с наденица. Доста вкусно похапнах, почти без пари.

Вечерта акостирах в Каналия, Кардица. Едно прекрасно селце, терасирано по типа на Балчик. Условията бяха прекрасни, макар че мотора отново остана на улицата за нощта. За вечеря - гръцка салата с узо. За закуска казах, че не мога да остана (закуската беше от 9:00) и ми отказаха да ми направят закуска по-рано или да ми дадат за изпът. На вечеря сервираха безплатно вода, която наливаха от селската чешма, която беше пред стаята ми. Цялото село минаваше след края на работния ден, докато аз си пиех узото те си наливаха вода от чешмата в тубички за вкъщи – идилия. Възрастни господа се събираха на площада да пият чай/кафе, да пушат цигари и да споделят за своя ден.



Край на ден 7

[Yash0]

Ден 8: От Каналия до Катерини 326км

Станах рано отново и почнах да си прибирам багажа на мотора. Видях малка дупка в задната гума при сутрешния оглед на МПС-то. Чевръсто проверих дали издиша (плюнка на пробитото). Не прави балончета – ще кара. Оказа се само повърхностно. Успокоих се.


Този сезон пуках гума 2 пъти и очаквах това да се случи отново... Тъкмо бях готов да паля и неусетно зад мен се появи жената от ресторанта към хотела и ми подаде торбичка с алуминево фолио вътре в нея – закуска за пътя. Бях изключително благодарен за милия жест.
Поради това, че не бях направил добро проучване за забележителности, не бях забелязал че манастирите на Метеора са на 40 минути от мястото ми за спане. Вечерта преди да си легна Борислав Сянката ме светна, че мога да се отклоня и да ги видя. Даже той си мислеше, че са ми включени в плана (малко ме е надценил). Тръгнах към Метеора след получаването на закуската за изпът. Минах през различни китни гръцки селца, като от приказка. Видях манастирите, но предвид, че не бяха първоначално включени в плана ми, нямах време да вляза вътре. Направих няколко снимки, покефих им се и тръгнах по план на обратно.

Плановете са за това, за да се развалят. След 10тина километра при изпреварване на един камион и преминаване през дупки усетих че мотора ми няма тяга. Върнах 2 предавки и дадох газ – отново върви трудно. Започнах да спирам. Когато намалих под 40 мотора взе да се клати – АХА! сигурно спуках гума. Малко се притесних ама нали имам компресор и лепенки, не се шашнах много – подготвен съм за ситуацията – да ама НЕ! Спирам на 4 лентов път, с по 1 локално от всяка страна, без пукната сянка и какво да видя – гумата мека то е ясно. Обаче стойката на куфара ми се е счупила и забила в гумата. Борда отлепен и разкъсан. (Снимки).


Свалих куфара, каската и якето, като ги оставих зад мотора. Бях на 20 метра от междинен светофар. От другата страна в локалното имаше сервиз за коли – автотенекеджийница/бояджийница. Реших да избутам мотора и да се скрия на сянка. Жегата продължаваше с пълна сила. Поздравих хората от сервиза и зарязох мотора до паркирания V strom отпред, след което се върнах за каската и куфара. Влязох в приемната и обясних ситуацията. Исках да се обадя на застрахователя (имам застраховка за пътуване в чужбина). Подслониха ме на климатик, където проведох няколко разговорва по телефона. От сервиза казаха, че могат да ми осигурят пътна помощ и нова гума при техни познати. Аз отказах в първия момент защото очаквах това от застрахователя. Забелязох, че имат има машина за заваряване и попитах дали могат да ми заварят стойката на мотора. Докато питах това един господин ми взе ключовете за мотора, вкара го в сервиза, удари няколко чука на изкривената част и я завари (той не говореше английски). Впечатление ми направи, че в сервиза свири гръцка чалга и атмосферата е много приятна. Направиха ми фрапе - гръцко кафе, без да ми искат пари, дори настояваха. Когато попитах колко дължа за заварката, ми отвърнаха че шефа я е заварил и не иска пари за това. V-strom-а e бил негово притежание и е проявил колегиалност. След като се случи това, едва седнах за 2 минути и тъкмо щях да отпивам от кафето, когато платформата дойде. Господина не говореше английски, а приемчика (някаква госпожа, която единствено говореше английски от сервиза, която ми предложи храна и кафето) ни превеждаше. Шофьора на пътната помощ се обади и разбра, че в доверения им сервиз такъв размер гума ще има утре. След което помолих приемчика, да пита за налична гума при техния човек. Направихме връзката и решихме да ме заведат в гумаджийницата (познатите на шефа от тенекеджийницата), където има налична гума. Оставих 20 евро в сервиза, нямах много кеш и не знаех колко ще ми трябват още за нова гума, знаех че са крайно недостатъчно! Изключителни ЧОВЕЦИ! Качихме мотора, карахме 10 километра до сервиза, през това време успях да си изпия кафето.

В сервиза за гуми ми предложиха само 2 вида налични и избрах евтния разбира се – BATTLAX BT016PRO, нали съм балканец. Другото беше Pilot Power на двойна цена.

Събрах една част от тежкия багаж и го прибрах в кръглия сак (който взех по препоръка на г-н Сянката, защото не заемал място), за да намаля натоварването на куфарите. Вързах го на задната седалка. Всичко това ми отне 2 часа и бях отново на пътя в пълна изправност с монтирана чисто нова гума. За тези ремонтни дейности в България щях да имам нужда от поне 1 ден (да намеря читав свободен заварчик и смяна на гума). Посоката беше връх Олимп и Паралия. Спрях на един панорамен завой за да изям закуската, която ми дадоха сутринта.

Преди да достигна Паралия, минах през село Ливади. На мегдана имаше сватба заемаща цялото платно. Имаше място да мине 1 кола между масите и тълпата. Хора си бяха на щур купон посред бял ден. Стана ми много приятно, че на всякъде хората тук са щастливи и се забавляват. Аз също бях – оправиха ми мотора за нула време, нова гума, хубав път, усмихнати хора!

Пристигнах в Паралия, дежурните снимки и отидох към хотела ми в съседното село.

Там ме посрещна отново един мургав сърцат грък. Паркирах, оставих си багажа и ми позволиха да взема 1 бутилка бира от хладилника с която да отида на плажа (100 метра от хотела). Направих си банята на гръцкото море с гледка към Олимп и се прибрах в хотела, където ядох страшно вкусна домашна гръцка муската с домашно узо.

Разбира се отново бях почерпен с домашни нектарини от личната градина на собственика, без да ми ги включат в сметката. Направих си вечерна разходка и се натъкнах на тези бъгита:



Това беше първото място след стария град на Дубровник, където чух българска реч от веселата компания на съседната маса.

Край на ден 8

[Yash0]

Ден 9: От Катерини до Доспат 421км

Време е да си ходя. Наспах се. Закрепих слюдата, която стоеше само при напълно затворено положение. Чакаше ме магистрала до Солун. Яко пот докато стигна до главния път. Спрях под бялата кула, която е с интересна история и име. По времето, когато е била затвор накарали един затворник да я боядиса цялата в бяло и му опростили присъдата.


Жегата пак беше нечовешка и реших да продължа към ръкавите на Халкидики. Успях да ги видя между дърветата в един от проходите и заснема разбира се.

След тях продължих към Серес – нали всичките сме големи рейсъри, трябва да се посети. Там се разходих по центъра за кратко в опит да донеса магнити за момчетата с които караме мотори във Варна, които по това време бяха на Калояново и аз ги прецаках, като отидох на балкански трип. Сори пичове! Не можах да намеря магнити – всичко беше затворено и потно..... Истината е, че пътя от Серес към Илинден трябваше да е хубав, но на мен не ми хареса много. За това минах от там и останах двойно разочарован – няма магнити и пътят беше скучен.

Когато видях границата и надписа Република България се усмихнах широко и забравих за скучния път и жегата! Минах границата и разказах на граничаря от къде идвам и къде съм ходил. Той остана с отворена уста... ама сам ли ?!
Нямаше хора на границата и побъбрихме 2-3 минутки. Влязох в майка България и разбрах, че ръкавицата ми е скъсана. Това вече нямаше значение.


Намерих си една вила за спане в Доспат и яко газ до там.






Ден 10 Доспат – Варна 544км

Доспат – Сърница – Велинград – всички го знаете, приятен завършек на пътешествието ми. От там към Пазарджик, където малко обърках пътя и се изнервих, защото се помислих за велик, все пак съм стигнал до Албания. Сега за тук ли ще ми трябва навигаци?!. Ама наще са много добри в заблуждаването и липсата на табели.... Качих се на магистралата през Динката, преди това имаше един интересен паметник-танк до пътя, но бях изнервен и отново потен и не ми се спираше да го снимам. Бих се върнал да го видя. Качих се на магистралата. Айтоски проход – Варна.

4500 километра истински адвенчър



По късно тази година направих пътешествие през алпите до Марсилия и обратно. Ако желаете подробен пътепис – пишете ми, не съм решил още дали да го пиша.



Публикуването на този пътепис беше обещание към c0dy^. Друго не съм обещавал! Поздрави! Успешни, безаварийни пътешестия и приключeния на всички читатели!

[c0dy^]

Много добре се е получила темата, браво! Изпълни си обещанието! Сега следва на още няколко ракии да направиш още едно обещание.

[BatGeorgeone]

Мерси много за пътеписа!

[BoneCollector]

Благодаря за споделеното! Усмихна ме многократно. Нали знаеш, че вече очакваме и следващия разказ?

[stefans]

Селото с танка се нарича Бошуля, не е лошо, като минаваш наблизо да се отбиеш и да го снимаш - нали си Адвенчър . Пропуснал си отбивката за Пазарджик и от Велинград през Септември си се озовал точно при танка. А за пътеписа - благодаря за споделеното. Интересен маршрут си си спретнал. Жалко, че не си го споделил със спътник. Пишеш увлекателно - продължавай да пътуваш и да пишеш

[Валери Недялков]

Разкошно пътешествие. Браво!

[Alexr]

Пътеписа е чудесен. С удоволствие бих прочел и за пътуването до Марсилия.

[Jimm]

Благодаря за пътеписа, прочетох го с удоволствие. Разбира се, че искам да напишеш пътепис за пътуването до Марсилия!
Това е споделен опит и , освен всичко друго е важно за нашето брата пътешественика на мотор тъй че давай, чакаме всички