Обява

Свий
Няма добавени обяви.

Имало едно време...

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • #16
    От: Имало едно време...

    ... Завладяващо.... припокрива се на 100% с разказите на баща ми за югославия , екс-югославия и албания . Включително и предишната имресия (за косовска Митровица)

    Поздравления...!... и чакаме продължението..?!....
    Simson S51b 1982 DDR
    MZ EТZ 250 1983 DDR
    Mercedes E320 CDI 2003
    Hyundai Galloper exceed 2.5 TDi К Б

    Коментар


    • #17
      От: Имало едно време...

      06-ти. Сутрин, Косово и Метохия/ Република Косово/Южна Сърбия

      Каква я тая измислена и объркана държава, ще кажете мили деца?... Е, каква, каква? Такваз! Дето полу я има, полу я няма. Странна и объркана държава. От една страна изконна сръбска територия, от друга чисто визуално и сетивно нищо сръбско няма у нея! Точно колкото района на северната гара в Париж навява мисли за Франция и френското, точно толкова и това малко парче земя скътано измежду планините има сръбска визия... Беше под сръбска юрисдикция, ала се разбутаха нещата на политическата сцена и шиптърските главорези с безценната подкрепа на Барака-та туриха ръка на контрабандните канали на Балканите. Подкрепени от шовинизма за Велика Албания, някои си повярваха твърде много, други потриваха ръце, защото виждаха Божият пръст, който заканително махаше на сърбите заради клането в Сребреница и Горажде. Западният свят упорито ни убеждаваше, че лошите чичковци сърби са потиснали горките нещастни албанезета и това е тяхна изконна борба за независимост, докато с лека ръка продължаваха да не виждат милионите потиснати кюрди в Югоизточна Турция, нооо.... Как беше? За политика в чужбина не се говори! Не се говори, не се говори, но точно този път бях решил, че ще се навра в онази спорна територия в Северозападно Косово наречено Северен автономен регион. Териториално се намираше в Косово, но беше населяван от сърби, логично непризнаващи централната косовска власт и формирането на новата държава, имаха си паралелни структури, ползваха за разменна монета сръбските финикийски знаци, караха колите си без номера и имаха много повече сръбски знамена на глава от населението, отколкото имаше в цяла Сърбия по всяка вероятност... Апропо, същото можеше да се каже и за албанската част на Косово – там имаше много повече албански знамена, отколкото можеше да види човек в самата Албания! Странни страни, странни нрави, Балкани...

      Всъщност, освен сръбският анклав в района на Митровица, имаше и един доста по-малък – от няколко села, тук съвсем наблизо – в Шар планина и плановете ми бяха да мина първо оттам. Някак странно място се явяваше селцето Щръпце. Караш си караш по планините косовски и изведнъж хоп! – влязал си в една друга вселена! Ориенталският хаос изчезва, джигитите по улиците рязко намаляват, физиономиите и къщите стават коренно различни, надписите стават на сръбски, замирисва на рощил и бурек и докато умуваш и се дивиш на трансформациите около теб, след някой друг километър нещата отново придобиват ориенталско-хаотично-албански вид...
      Потънал в размисли (без страсти), неусетно съм стигнал до разклона за Призрен през Шар планина. Всъщност споменах ли, че Косово е малка страна? То като цяло в Европа големи страни почти няма, пък на Балканите съвсем! Е, имаше едно време една страна, една Югославия, но...тази приказка я оставяме за историците, мили деца и за носталгично настроените червени бабички...

      Свивам си значи в посока на планината, дръпвам се да направя място на поредния дрогиран идиот, който лети като да е сам на пътя и лека полека започвам да качвам темпото. Завоите са уникални. Природата също. Трафикът е рехав – нещо силно необичайно за тея ширини, а времето разкошно. Само липсващата тапичка на огледалото ми вади очите, но мисля, че ще го преживея някак. Ще компенсирам липсата и с един топъл и пресен бурек в сръбското Щръпце...
      Последно редактирано от forry; 20-12-18, 20:16.
      Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
      Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
      Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

      Коментар


      • #18
        От: Имало едно време...

        Късна сутрин, Джурджевдан 2016-та. Щръпце, Косово и Метохия, Република Косово или както и там да се нарича пустото му спорно парче земя.

        Паркирал съм пред общината на най-забраненото възможно място и се правя на приятно разсеян под неодобрителните погледи на местните полицаи.

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220748.JPG
Прегледи:1
Размер:322.2 КБ
ID:5804983

        Ако ми кажат да се махна ще се махна. Мълчат си и продължават да гледат неодобрително. Аз също си мълча и се разопаковам туткаво. В Косово съм, казвам на себе си гледайки сръбското знаме, веещо се на входа на общината

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220749.JPG
Прегледи:1
Размер:216.7 КБ
ID:5804975

        Мъча се да отгатна полицаите, които ме гледат свъсено дали са сърби или шиптъри. Не ми се получава... Затътрям се до близката будка с надпис „роштиль“, която дими апетитно, но момичето на гишето ме попарва с „йощ е рано за плескавици“ и аз поемам в противоположната посока за бурек и йогурт. Влизам в бурекчийницата и попадам на най-усмихнатата и любезна лелка-продавачка. Слага ми бурека в чинийка, нарязва ми го, сервира ми го, намира ми място за каската и доспехите, пита ме откъде съм и усмивката и става двойна като разбира, че съм бугарин, из София. Пита ме чак оттам ли съм дошъл с мотора и на утвърдителния отговор, клати глава и цъка невярващо... Викам, чакай да се разплатя, та да не забравя. Питам колко и след кратко колебание, продавачката ми казва „а сръбски пари имаш ли“? Доволна от факта, че нося динари, ми взима някаква смешна за моите разбирания сума и казва колкото за протокола „е, то и в евро можеше да платиш (в Косово официалната валута е евро), но предпочитаме в динари”... Веднага се сещам как миналата година в намиращото се на албанска територия село Шишавец, в кръчмата категорично отказаха да ни приемат албанските леки и искаха само и единствено евро! Напуши ме смях... Как ли би възприел един западняк нашенските си балкански нрави, факти и неразгадаеми от логическа гледна точка реалности?

        Снимам за спомен ухаещият на истински хляб хляб,

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220746.JPG
Прегледи:1
Размер:169.1 КБ
ID:5804976

        който ме връща в детството ми. В детството на ненарязания, неопакован и не бъкан с консерванти и подобрители хляб. Не пропускам да благодаря на жената за топлото посрещане и напускам магазина в разгара на някакъв спор между боен клиент и газдата, който е достигнал връхната си точка на екзистенциален спор и литературен колорит, иначе казано тъкмо влиза във фазата на „йебем ти пичку материну“...

        Щраквам една леко со никаква снимка на Щръпце,

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220747.JPG
Прегледи:1
Размер:172.9 КБ
ID:5804977

        опаковам се набързо и отпрашвам нагоре по баира. По баира на тази толкова зелена и китна Шар планина...

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220751.JPG
Прегледи:1
Размер:290.4 КБ
ID:5804984

        Времето беше разкошно. Все още не беше заваляло, затова и се възползвах да давам газ по засуканите завои, докато се любувах на невероятната зеленина околовръст

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220750.JPG
Прегледи:1
Размер:345.0 КБ
ID:5804979

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220761.JPG
Прегледи:1
Размер:181.6 КБ
ID:5804980

        Всъщност, замислих се, май по-често ми се случваше да пресичам Шар планина с мотор, отколкото кой да е нашенски проход... Странно, нали?

        Странно ми се видя и шаренията от люлки и сергии на превала, които стояха като на свинче звънче на фона на величествената планина, но...да не забравяме – от едната страна беше Ориента, от другата Балканите! Миксът, разбира се, беше някак странен и леееко кичозен

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220760.JPG
Прегледи:1
Размер:195.8 КБ
ID:5804981

        На превала спрях буквално за минутка да направя две три снимки, без дори да гася мотора. Отдавна ненавиждах това място! Преди години тук беше доста диво и красиво. Зелено. Свежо. Без хотелчета. Без сергии. Без всичкият този привкус на летнишкия панаир... Сега по нищо не се различаваше от Банско...Боровец...Пампорово...Чепеларе...

        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220758.JPG
Прегледи:1
Размер:191.6 КБ
ID:5804982

        Махнах с ръка да прогоня налегналите ме мрачни мисли за безхаберието балканско и се заспусках по добре познатият ми път надолу. Карах бясно. Пътят беше хубав и пуст, времето разкошно, а аз с претенциите да познавам всяко завойче до долу – до Призрен...
        Последно редактирано от forry; 20-12-18, 20:25.
        Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
        Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
        Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

        Коментар


        • #19
          От: Имало едно време...

          С много голям кеф чета пътешествията ти, разказваш много яко и увлекателно, сигурен съм че ако решиш да напишеш книга, например "пътешествията на един моторист" ще има голям успех

          Чакам с нетърпение продължението и други твои пътеписи
          Павката

          Коментар


          • #20
            От: Имало едно време...

            Икиндия. Нейде по прашните пътища след Призрен.


            Бях спрял на една бензиностанция между Призрен и Джаковица. Беше почти пладне, а слънцето напичаше здраво. В далечината се събираха черните облаци от мрачната прогноза на всички метеорологични сайтове, които бях гледал. Мислех да заредя и да седна на отсрещното кафе да поотморя, пийна още едно кафе и да пусна един смс, че съм жив... Е, жив съм де! То чак не ми се вярваше! След месомелачката наречена Призрен, просто не знаех как съм стигнал дотук! Този град винаги ме изправяше на кътни зъби. Той сякаш беше квинтесенцията на косовско-албанското безумие, наречено пътно движение! То не бяха изпреварвания и засичания, не беше избутвания към тротоара, не беше каране на една боя от стопа ми, не бяха спретнати младежи търчащи насам-натам с подноси чай, не бяха забулени ханъми пресичащи коя от коя по-безумно и безотговорно. Не бяха пешеходни пътеки, на които никой не спира, легнали полицаи, които никой с нищо не беше обозначил, луди каращи в насрещното, на зиг заг, спиращи, тръгващи, свиркащи, гледащи втренчено през запотеното предно стъкло и дори въобще не гледащи... Можех да кажа само едно-пфууууу....оцелях! Та, с две думи – определено имах нужда от кафе и малко време да спрат да ми треперят краката...


            Избутах мотора до заведението отсреща, че нещо ме мързеше да го паля, а и някак по-гъзарско ми се видя да се тътря из прашния паркинг, бутайки Джуниър. Спрях пред входа на кафето и започнах да се разопаковам, когато до мен спря една патрулка. Естествено с двама полицаи в нея. Още по-естествено си помислих, че са карали след мен, дебнейки ме за някакво нарушение и повод да си изпросят двайсет евро! Все пак вълкът козината си мени, но полицаят нрава никога! При все, че погледите и на двамата бяха вперени в мен! Не знам, ама хич нямах идея да се разделям с част от скромния си бюджет, само че още по-малко исках конфликти с властта, тук, в тази дива Индия...


            Драйвърът слезе тежко тежко, засуквайки мустак и оправяйки авторитарно униформените гащи. „Всичко хубаво!” – казва блюстителят на реда на поносим български... А-отговарям аз, очаквайки всичко друго, но не и подобна реплика и то на родния ми език! Ааа, мерси! – смотолевям изненадано. „Всичко хубаво!” – този път малко по-натъртено и настоятелно ми пожелава полицаят. Мерси, мерси, тенкю – чудя се още какво да кажа аз. „Е, всичко хубаво!” – като ехо изстрелва и партньорът му, междувременно изпълзял от служебното возило. Е, а, всичко хубаво!-ухилвам се до уши аз, виждайки удовлетвореност в органите на реда. Мигом куките се успокоиха, ухилиха и запътиха към кафенето. Аааа, сега чак стоплих... Някой някога може би ги беше учил на българо-македонски и те завалиите разбрали, недоразбрали...


            „Дринк кофи?” – продължава с лъчезарна усмивка драйвърът, след което обръща на албански, като аз грам не схващам какви ми ги говори, но жестът му е повече от красноречив – моето кафе ще е от него! За адет, както казват турците... Шашнах се! Бях се подготвил за тежка битка със закона и неговите корумпирани представители, а то какво се оказа... Срам ме хвана какви си ги мислех, когато видях патрулката да спира на паркинга. Срам...


            Келнерът донесе кафето. Кимнах учтиво и усмихнато към съседната маса! Така де, авантата си беше аванта, доброто възпитание – задължително. Пък и за пръв път попадах на черпещи ме полицаи. Излишно е да казвам, че обикновено беше обратното. Сърбах шумно от кафето, наслаждавайки се на живота и намачканата карта на Албания, разстлана върху масата. Движението по пътя отсреща беше безумно, черните облаци над планините в околовръст вещаеха дъжд, вятърът въртеше тонове пепел около мен, жегата беше непоносима, а от уредбата на кафето звучеше поредната песен на Ера Истрефи. Тачат си родната музика хората. Впрочем, както на повечето места…
            Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
            Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
            Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

            Коментар


            • #21
              От: Имало едно време...

              Надигам се мудно от кафето. Хич не ми се става. Не знам, мързелив ли съм станал или просто ми е прекалено лежерно, или пък просто си се чувствам перфектно тук седнал до малката масичка с разкошното (турско) кафе, сред обсебващият прахоляк и съмнителните физиономии около мен. Наистина се чувствам разкошно и се усещам като у дома си! Истината е, че не се чувствам комфортно на лъскави и „емблематични” места, на „комерсиални” места – фраза, за която ме изядоха преди години във форума. Сто пъти по-добре ми е тук сред прахоляка в тази затънтена част на Балканите, както и на места като на ето тази снимка да речем


              Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1190148.JPG
Прегледи:1
Размер:198.9 КБ
ID:5805033


              Място насред нищото, нейде из необятната Турция, седнал на дървена пейка пред накъканата от кокошките скована надве натри масичка и няма да повярвате, но не бих заменил с нищо подобно усещане за живо и естествено място! На подобни места съм се чувствал много по на място отколкото в Лувъра или на площад Cан Марко или във виенската опера да речем…


              Синдрома на неудачника и аутсайдера ще кажете? Дрън-дрън… Няма такова нещо! Както и многото спорове защо ползвам телефон от 46 лв. и карам мотори като Джуниър? Защото Джуниър е мотор с дух, характер, история и нрав! Див нрав! И усещането е незаменимо… А не, защото нямам пари за по-нов и скъп, видиш ли… Няма такова нещо! Въпрос на избор и нагласи! Винаги съм си мислил дали да не разчистя целия авто/мото парк и със събраните пари да не отида в магазина да им кажа „Добар дан! Завийте ми един новичък Джи Ес! Едно Бе Ем Ве-нце тъй да се каже, да се видя и аз у мотор!” Махвам с ръка и рязко се запътвам към мотора! Път ме чака! Път и дъжд! Много дъжд! А тепърва имах да влизам в Албания за едно двучасово „некомерсиално” маршрутче по тамошните чукари, та после обратно в Косово, манастира в Дечани, катерене през планината в посока Църна гора, па самата Църна гора, па после в Сръбско, па в Босна….Ехееее…що граници ме чакаха още…

              Продължението след празниците
              Последно редактирано от forry; 21-12-18, 21:12.
              Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
              Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
              Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

              Коментар


              • #22
                От: Имало едно време...

                Първоначално публикуван от forry Преглед на мнение
                Истината е, че не се чувствам комфортно на лъскави и „емблематични” места, на „комерсиални” места ........ Сто пъти по-добре ми е тук сред прахоляка в тази затънтена част .......
                .......
                Продължението след празниците
                Те това за мен е духът на истинския моторист Супер сладкодумен разказ, ще се препрочита , докато се появи продължение.

                Коментар


                • #23
                  От: Имало едно време...

                  Вместо днес се оказа, че ще пътувам утре, та ето още малко от пътеписа

                  Едвам се включих в пътя. Егати движението, егати чудото! Поседях, поседях стиснал здраво съединителя, извивах врат ту наляво, ту надясно, гледах жално точещата се колона в посока Призрен, гледах и точещата се колона в посока Джаковица. Жално... Слънцето прежуряше, а в далечината над оная проклетата планина се събираха буреносни облаци. По мен се стичаха вадички пот. Засякох нагло един голф и излетях със свистяща задна гума на шосето! Е, крайно време беше! Погледах известно време в огледалата дали оня лумпен от голфа няма да ми го върне като ме прати в канавката да бера гъби, но той не реагира по никакъв начин. За мой късмет всъщност...


                  Имах може би двайсетина-трийсет километра до оня лудия град – Джаковица, дето трябваше освен да внимавам някой да не ме очисти на пътя, ами и да се ориентирам откъде да се отклоня за някакъв пункт на косовско-албанската граница, през който никога не бях минавал! Съответно и нямах хабер накъде ще трябва да хвана от централната част на Джаковица! А Косово ми беше пределно ясно, че е страната на липсващите табели! Че за какво са ти табели? Като не знаеш посоката и си някакъв си назадничав тип дето не ползва джи пи ес, щото още живее в каменната ера – спираш и питаш! Хем разнообразие, хем повод за контакт с местните, дет се вика! Южно от града имаше две места за легално пресичане на границата (а нелегалните бяха сигурно стотици, но това беше една друга тема, разбира се) и аз правех някакви хипотетично-криви сметки да вляза през едното, да покарам из албанските чукари едни 68 километра (разбирай минимум два часа яко каране!) и да изляза през другото легално място, там на баира над Тропоя

                  Натиснете снимката за да я уголемите

Име:20150710_185403.jpg
Прегледи:1
Размер:334.4 КБ
ID:5805070

                  селцето с дяда ти ходжа, дето му ходихме на гости миналото лято. Защо щях да я правя тази забежка ли? С каква идея? С никаква! Ей така безидейно исках да увелича маршрута за деня с още две граници и два часа планинско каране из величествените планини на Северна Албания. Мнооого магнетично място, впрочем...


                  Същото по никакъв начин не можех да кажа за лудешкият ориенталско-балкански хаос, който ме блъсна като ураган право в гърдите, навлизайки в Джаковица. Хаос. Жега. Задръстване. Облаци с пепел. Очите ми бяха отворени на четиринайсет, щото все си мислех, че имам още дни за изживяване и още километри за изминаване. Някакси не ми се връзваще да приключа земния си път в това забравено от Аллах място в тази полунепризната държавица...


                  Съвсем естествено, се изгубих. Съвсем естествено спирах на сто места и въртях отчаяно поглед насам-натам и в крайна сметка, съвсем естествено, излязох от града в посока съвсем различна от планираната. Не ми се връщаше. Определено не ми се вреше отново в тази лудешка пътна игра, от която току що бях се измъкнал, още повече, че над проклетите албански планини определено ако не валеше, щеше да започне всеки момент... Не! Зачерквах Албания от днешните си планове и продължавах напред. Карах по някакъв селски път с много завои, лудешко движение и огромно количество съмнителни физиономии, които нагло ме зяпаха! Не мислех да спирам, а и не бях толкова безумно смел сякаш! Абе казано с две думи, не ми беше чавка изпила ума да се бутам зорлям между шамарите. Бях в един съмнителен регион (Балканите), в една още по-съмнителна „страна”, на хвърлей от най-съмнителната контрабандистка граница – косовско-албанската. Не! Спиране чак в манастира в Дечани!


                  Рекох и отсекох! Само дето не предвидих, че в самото Дечани ще се набия в най-адското задръстване, в което някога се бях набивал! Тясна главна улица с пъплещи едвам едвам миришещи на прегрял двигател автомобили, с безброй лутащи се без цел и посока пешеходци, колоездачи, скутери и всичко каквото можете да се сетите! Пъплех и аз с темпото на куца мравка и дори нямаше къде да отбия, а и нямаше особена файда от подобна маневра, защото не виждах шанс бутаницата да стане по-рехава някога! (Нямаше шанс, да! Два месеца по-късно отново минавайки оттам, бутаницата си беше все същата, сякаш никога не беше намалявала). За капак малоумника зад мен упорито се опитваше да ме качи на предната броня! Или се правеше, че ме няма, или беше откровен психопат! Не откъсвах поглед от огледалото в готовност да скоча от мотора ако прекалено ме натисне! За миг ми мина през ума, да спра и да сляза да му разбия носа, но ми беше ясно какво ще последва! Бях на чужда територия...


                  Двайсетина минути по-късно бях допъплил до градския мегдан, където имаше някакво партийно мероприятие с някакви големци. Все едно имаше сбирка на коза ностра – силно съмнителни хора с черни костюми и очила, с оръжие и зли погледи се забелязваха на всеки метър по целия площад. В единият му край се бяха подпряли на патрулката и някакви полицаи, а на другият край имаше юнпрофорска джипка... Тръпки ме побиха и побързах да завъртя кръговото и да се изнеса от центъра на града в посока манастира!
                  Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                  Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                  Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                  Коментар


                  • #24
                    От: Имало едно време...

                    Увлекателно, бравос маладец!
                    Тука трябваше да стои една умност, ама по-насетне ще спиша някоя.

                    0034 605 82 41 87

                    Коментар


                    • #25
                      От: Имало едно време...

                      Малко след пладне. Манастир Високи Дечани. Косово.

                      След няколко минути бях в подстъпите на най-странният манастир в световната история! В дъното на пътя се виждаше вишка с някакъв въоръжен човек на нея, с чували с пясък и прожектор на върха, а под нея наредени на зиг-заг няколко бетонни пирамиди плюс легнали полицаи. Чувствах се все едно влизах в Пентагона! Долу в полето зад вишката се виждаха няколко монаси обработващи манастирските ниви. Сега дали сееха картофи или нещо по-конвертируемо само смеех да гадая! И то наум! Бях в район, в който да мислиш на глас не беше здравословно...

                      Подкарах бавничко след вишката. Бях кимнал на въоръжения аскер, който не ме отрази по никакъв начин, макар да бях сигурен, че ако бях изфорсирал Джуниър и бях изревал с пълно гърло „аллах у акбар”, реакцията щеше да е мигновена!

                      Сто метра по-натам, точно пред входа на манастира се виждаше друго укрепено съоръжение с чували с пясък покрай него, някакви антени по покрива, няколко въоръжени люде в камуфлажи, две военни джипки и някаква военна машина, до която аз непукистки се паркирах!

                      Загасих мотора, поразхвърлях се, като накачулих всичко по него. Егати! Имах най-охранявания мотор в цяло Косово! Сигурен бях!

                      Преборих се с изкушението да изрева на войничетата „Вива ла революсион” и да дръпна връзките на раницата, за да видя как ще реагират, но се спрях навреме! Ще вземат да пуцат, па да стане някой сакатлък, па после да пишат по две кофи мастило що са стреляли... Аааайде немаше нужда!

                      Приближих бавно до военното съоръжение. „Добар дан!”- изтърсих ни в клин, ни в ръкав, макар да ми беше повече от ясно, че войничетата не бяха славяноговорящи! „Бооонджооорно” – провлачено и с голяма усмивка ми отговаря старшията. И като се почна – кой си, откъде си, па закъде си.... Ааааа, искаш да видиш манастира? Риииийли? Ами дай да видим кво имаш у раницата, дай паспорта, дай да говорим с някой по станцията, па да те запишем у големия тефтер, вземи сега тоя пропуск, а паспорта ще ти върнем като излезеш! Брех! Странна работа! Верно все едно влизах у Пентагона, а не в манастир!

                      Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220769.JPG
Прегледи:1
Размер:87.2 КБ
ID:5805687
                      Манастирът беше уникално и магнетично място. Пристъпих с благоговение към портата, където вече ме чакаше цивилен служител със станция. Добар дан – смрънках смутено, а цивилният на чудесен английски ми обясни учтиво, но твърдо, че за моята сигурност, разбираш ли, ще съм „под око“ и че няма проблем да снимам, но че вътре в църквата е забранено и да не го правя. Попита и колко време ще ми е нужно, за да разгледам. Отговорих напосоки половин час... Човекът хлопна след мен манастирската порта, заключи я старателно, погледна отново пропуска, който ми бяха дали войниците, каза нещо на някого по станцията и ме проводи напред.

                      Виждах в дъното на двора мъж, който дискретно ме следеше с поглед и по-встрани още един, на входа на църквата още един и един, който се мъкнеше след мен на достопочтително разстояние. Чувствах се странно. Чувствах се като във военна база, каквато, апропо, на практика си беше манастирът, нямаше какво да се лъжем! Опитах се да се абстрахирам от всичко светско и военно и се потопих в магията на това място
                      Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220763.JPG
Прегледи:1
Размер:145.3 КБ
ID:5805693

                      Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220765.JPG
Прегледи:1
Размер:133.0 КБ
ID:5805694

                      Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220766.JPG
Прегледи:1
Размер:186.0 КБ
ID:5805695

                      Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220768.JPG
Прегледи:1
Размер:216.4 КБ
ID:5805697

                      Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220770.JPG
Прегледи:1
Размер:237.9 КБ
ID:5805698

                      Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220774.JPG
Прегледи:1
Размер:213.7 КБ
ID:5805699

                      Военните естествено не съм ги снимал. Не, че и щяха да ми позволят, а и не исках да се разделям с фотоапарата си скоропостижно. Поех дълбоко от кристалния планински въздух, хвърлих последен взор към това Божие място и лека полека се запътих към изхода. Половиният час неусетно бе минал, а не исках да карам цивилния да се изнервя и да идва да ме търси! Усмихнах му се любезно, кимнах учтиво за довиждане, когато човекът от службите заговори: „Господине, вика, много ми е приятно, че сте счели за уместно да посетите тази светиня – нашия манастир! Много се радвам, вика, дайте да Ви стисна ръката!“ – и това разбира се се случва на сръбски... А? Че къде ти остана енглезкия, дюд? И на какво пък да се дължеше тази невероятна трансформация от лошото към доброто ченге? Да е, щото си тръгвам без да се самовзривя или заколя един, двама, петима въоръжени до зъби монаси? Надали... Понякога са странни пътищата господни, що се касае за нашите балкански нрави – разсъждавах на глас, когато човекът сам даде ключа към загадката. Аз, рече цивилния, мислех, че сте македонец, а вие сте бил българин! Изхилих се наум, запазвайки ледено мълчание и благоприличие. Тея хора определено имаха някакъв проблем с македонците, но не знаех какъв! За сетен път някой сърбин ме бъркаше с македонец и се държеше противно, докато не разбереше, че нямам нищо общо с макетата! Айде, да не се любеха с шиптърите – ясно... Да не долюбваха бошняците – исторически оправдано... Хърватите-чекисти – съгласен съм, ама с макетата какво деляха не разбирах...

                      Казахме си още няколко приказки за вярата, истинските ценности, живота (йебем му майку фашистичку на американския юдеин дето клати света), човекът ми препоръча да намина и през Печката патриаршия, отново подаде ръка, този път за довиждане и хлопна тежката порта зад мен. Останах сам на плаца, заедно с въоръжените до зъби италианци и камара военна техника, укрепления и заграждения. Все едно току що излизах от базата ни в Кербала...

                      Пристъпих към блок поста. Въоръженият до зъби брадатко се показа навън. Подадох му пропуска, той хлътна обратно в бункера, моето чао увисна във въздуха и с провлачена крачка се затътрих към мотора. Всичко си ми стоеше там както го бях оставил! Има си хас да беше изчезнало нещо! Джуниър в момента беше най-добре пазеният мотор на Балканите! Бас ловях!

                      Тъкмо да започна да се екипирам и зад гърба си чух изсвирване. „Хееееей, сееееньоооорееее, пасапооооортееее, сеееньоооре!“. Голям съм тъпак. Бях си забравил паспорта при военните...
                      Последно редактирано от forry; 26-12-18, 18:54.
                      Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                      Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                      Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                      Коментар


                      • #26
                        От: Имало едно време...

                        13.00-14.30. Джурджевдан. Югозападно Косово. В надпревара с дъжда.

                        Метнах се на мотора и поех бавно бавно (заради тея с пушките по вишките най-вече и не на последно място заради легналите полицаи), обратно към лудницата и ориенталщината на Дечани. Егати контраста! Само на 4-500 метра един от друг, съществуваха две напълно противоположни реалности, два паралелни свята, две различни вселени. Делеше ги бодливата тел на оградата и шепа въоръжени до зъби военни.

                        Подминах и втората вишка с наредените зигзагообразно бетонни пирамидки, помахах и свирнах на войничето във вишката, но оня темерут дори не ме отрази! Не, че представителят на местното племе „Шумахеровци“ ме отрази по някакъв начин! Амииии! Глупости. Направо си се изнесе на ура пред мен с вехтата Джета без въобще да ме вижда! Че защо да ме вижда? Имам мотор, имам проблем. Карам трийсе годишна Джета – аз съм безсмъртен. Изпсувам грозно и на сръбски та барем фитипалдито ме чуе, ама нейсе...това не променя факта, че едвам не се убих в тая самоходна консервена кутия. Връщам рязко газта, още повече, че стигам заветното кръгово на мегдана на града. Тук движението продължава да е пъплещо-изнервящо. Съумявам някак да се включа в кръгчето. Разминавам се на косъм с един, втори, трети и се изплювам от другата страна в посока Пея. Тук пак отиграваме добре познатото „спри-тръгни“, но избор нямам. За миг се изкушавам да кривна в някаква пресечка и да търся алтернативно трасе, нооо...абе я да си карам по пътя, който познавам! Един Господ знае къде ще се набия у някой задънен сокак или някоя нива и само ще загубя ценно време. Поглеждам към надвисналите буреносни облаци над Проклетия. Мдааа...времето в момента определено е фактор! Беше ми ясно, че ще ме вали, но все пак напъна беше да мина максимално количество километри, преди да се случи неизбежното – дъжда...

                        Криво-ляво се измъквам от Дечани и започвам да осъзнавам, че тоя пустия мотор имал и други скорости освен първа! Да не повярваш...


                        Ранен следобед нейде из Югозападно Косово.


                        Небето е оцветено във всичките нюанси на сивото, вятърът се усилва с всяка минута, а над отсрещните баири гърми и светка. Буреносната прогноза се оказа не само прогноза. Щеше да ме вали! Определено щеше да ме вали! Лошото е, че нямам алтернатива. Дори и тук в равното да пропуснеше и пролетните бури да си останеха само по планинските върхове, аз реално трябваше точно оттам да мина. Маршрутът ми сечеше точно околните, прихлупени от светкащите облаци баири! Граничният пункт между Косово и Черна гора беше само един и се намираше еееей там някъде високо в планината!
                        Опитвах се да пришпорвам мотора доколкото ми позволяваха обстоятелствата и здравият разум. Поне да успеех да мина Пея по сухо! После щях да го мисля дали да спирам да изчаквам дъжда или да карам непукистски през него. Умувах докато тежки капки нарядко, но качествено се разбиваха в каската ми. Вятърът мяткаше клони, пепелаци и боклуци околовръст, аз бях хванал здраво кормилото, да не ме прати някой непредвиден повей в околните буренаци и се молех да не изтърва отбивката за околовръстното на Пея. Само да не изтърва околовръстното!

                        20 минути по-късно бях подминал града и бях на последното кръгово. Асфалтът беше мокър и хлъзгав, гумите на Джуниър на преклонна възраст, а аз все още чудещ се дали да се крия от дъжда или да продължавам смело напред! Подминах внимателно рисковият пътен възел и се бухнах във водната стихия!

                        Всемирният потоп се изсипа над главата ми! Намалих драстично скоростта. Намалих още скоростта... Намалих съвсем скоростта и вече пъплех с около 40, което си беше своего рода самоубийство, като се има предвид камикадзетата, които летяха по пътя. Те и в сухо време не ме виждаха, та да разчитам, че в дъждовната пелена ще ме видят...
                        Викам си, айде то е на облак. Ще отмине! Е то хубаво ама аз наистина нищо не виждах, каската ми се беше зверски запотила, като отворех визьора, за да имам поне минимална видимост над пътя, по който се движех, едрите дъждовни капки ме шибаха болезнено по лицето и примижвах срещу природните стихии и ефекта беше като със запотения визьор-нищо не виждах! А пък недай си Боже да се наложеше да спра по-екстремно (В Косово да ми се наложи да спра екстремно?!? Амииии?! Глупости! Как така екстремно? Тука? При тея благи и благовъзпитани люде?) с тея антични подобия на гуми не виждах как точно щеше да стане... Валеше от не повече от 5-6 минути, но аз вече усещах как вадички се стичат по мен. За съжаление от грешната страна! Въпреки супер, дупер нато технолоджи китайският ми анти рейн спрей, усещах как подгизвам с всеки изминал миг под дъжда! Ботушите ми отдавна бяха станали на самоходни аквариуми, якето пропускаше, панталона и той, комай само ръкавиците се държаха...за сега.

                        Бях мокър до кости! Бях гладен! Бях се много бързо отчаял от живота! Когато видях паркинга на някакъв съмнително гъзарски ресторант, грам даже не се замислих! Е то какво ли и да се замислям? То по тези земи всичко изглеждаше гъзарско-съмнително, така че с чиста съвест можех да спра! Свих дори без да пускам мигач към заветния паркинг. Зад мен някой изсвирка ядно, но мен това грам не ме трогна! Дори не можа да ме разчувства дотолкова, че да му отправя някоя нашенска... Спрях на паркинга. В локвите плющеше яко! Загледах тъжно тарикатите с колите. Тарикатите с колите гледаха неразбиращо, а аз бях сигурен, че от иначе шукаритетните масички в откритата градина, грам няма да се възползвам! Искам на сухо! Искам да хпана на сухо! Искам да направя всичко около мен във вода, но да съм на сухо...

                        Влязох в уютното кръчме с джвакащи ботуши. Чувствах се точно както Лимонадения Джо влиза в каубойска кръчма насред прерията! Ботушите ми издаваха странни звуци, от мен течеше вода и оставяше мокра диря по протежението на пътя ми, а всички присъстващи мигом замлъкнаха и се вторачиха в мен! Избрах маса за осмина и тежко, тежко се намърдах на парадното място. Кръстосахме погледи с дон Мафиозо, който подпрял ръце със запретнати ръкави на бара, извисяваше двуметрова осанка, премятаща злобно в уста някаква клечка за зъби, изви врат над тезгяха и впери злобен поглед в мен! Мдааа...наистина се чувствах като в дивия запад. Усмихнат мазен келнер, надхвърлил отдавна христовата възраст, тихомълком приближи, внимавайки да не би случайно да измокря част от финото му стокилограмово тяло.

                        „Мбаре, мбаре, нещо си туй си онуй си” – рече келнерът, а Донът продължаваше да суче врат иззад бара! Бях сигурен, че стиска с побелели пръсти карабината под бара и е аха-аха да ме очисти!
                        „Викам, брато, добар дан!”... А тишината вали във прозореца.... Или не! Това беше друга приказка... Мбаре, мбаре-то вдига безпомощно рамене...
                        „Абе, викам, гуд афтърнуун, гутен таг, счие румънещи?”, а нашият вперил поглед в мен, оголил зъби в 24 каратова усмивка, продължава да не вдява. Викам, моля ти се дай нещо да ям, че съм умрял от глад! А и навън вали, тъкмо да поспре! Отсреща никаква реакция... „Мийт? Фиш? Салад? Ам-ам?” Безпомощно вдигане на рамене! Ееее, не! Това беше някакъв майтап! „Дай нещо да ям, бре! Месо, месо!”... Човекът кимна разбиращо и отшумя нанякъде. По околните маси оживлението лека полека взе да се завръща. Само Донът продължаваше да ме следи внимателно...
                        Пооцедих малко водата от себе си, поне доколкото можах и лека полека живецът се завърна в мен. Посгрях се и тъпо загледах телевизора, за да не зяпам във продължаващият да ме зяпа втренчено Дон! То какво ли да му гледам на телевизора, като и тук основната певачица в програмата беше Ера Истрефи.... Ееееей, не, че имам нещо против момичето, но на пъпа ми излезе днес!
                        Огледах внимателно клиентелата на заведението. Кой от кой по-съмнителен. Тръпки ме побиха. Да хапвам и да се омитам! Да се омитам, да се омитам, ама вънка плющи та пътя не се вижда, а и манджата ми още я няма никаква, а и не мога да тръгна да катеря граничната планина преди да спре да вали! Е...не бързах за никъде. Като никога не бързах за никъде. Денят ми беше лежерен и безпланов. Имах да мина някакви 5 граници, някакви 800 балкански километра, но иначе нищо особено. Прогоних с досада мисълта, че имам някъде в Босна някаква резервация за спане, ама време имаше, а и Босна засега беше далече! Аз още Църна гора не бях стигнал, па после Сърбия, та чак тогава Босна... Ехеее....през девет планини в десета. Буквално!

                        Мбаре, мбаре-то донесе някакво съмнитлено блюдо. Така и не разбрах какво точно бях поръчал, но нещото, което бях получил беше някакво печено месо, което на вид можеше да е както от престаряла крава, така и от динозавър, гарнирано с някаква гарнитурка. Два-три варени картофа, четвъртинка доматче, увяхнала маруля-те такива разни работи... Добре, че келнерът беше съобразителен и с яденето беше ми донесъл чаша вода. Така де...да си преглъщам! То иначе нямах шанс! Е, по-жилаво и вмирисано месо не бях ял. Въпреки, че не съм придирчив, въпреки, че си бях яко гладен, рязах, дърпах, скубах, дъвках, но така и не можах да преглътна всичката тая подметка! А и бях чувал, че зъболекарските услуги били скъпи, та прекратих мисията „да сдъвчем някакси месото“, преди да са ми отхвърчали няколко зъба и да вляза в разходи! Непредвидени при това...

                        С оглед на намаляващият дъжд и напредващото време, а и не на последно място супер неконфортното място, в което се бях намърдал непоканен, реших да се разплащам и да си ходя. „Еееей, мистър, рачун плиииийз“ провикнах се аз, сецвайки Дон Шеф, който тъкмо вече ме беше опущил от поглед. Мбаре-то се довлече мързелешката веейки някаква хартия. Сметката демек. Поглеждам с любопитство, а тя по-постна от самото ядене! На голо листче хартия нашият написал „M E S O - 5E“. Ми така де... каквото му поръчали, това написал...
                        Хвърлих с досада пет евро. Не ми се видя скъпо, по-скоро скапано, за да струва толкова, но нито ми се спореше, нито имаше някакъв смисъл. В крайна сметка никой не ме беше канил тук! Сещам се как месец-два по-късно пак в Косово и пак с Джуниър, но този път с Поли, ядохме в някакво затънтено градче, в някакво миризливо кръчме пълно с работници, най-вкусното ядене, което бяхме яли скоро извън вкъщи и платихме смешните 7 лв...за двамата.

                        Навлякох подгизналите дрехи, нахлупих с неудоволствие каската и врътнах ключа на мотора. Е, сега щеше да е голям майтап да не запали! Не е да не ми се беше случвало! Още се сещах как миналото лято в Жабляк, след доста дъжд и влага, моторът просто сутринта отказа да даде на контакт и мигом ме беше припотил в прохланото утро. Врътнах с известно притеснение, но алелуя, ток имаше! Запалих, преджапах наводнения паркинг и внимателно, да не плонжирам образцово, излязох на шосето. Път ме чакаше! Път, баир и граница преди и след баира. Серпентини, гледка, студ евентуално. Онова кръчме „Те кула“ в подножието на косовския граничен пункт, баш на поредния обратен, докъдето имах тайната надежда да се добера преди да завали. Уви...дъждът ме изпревари.
                        Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                        Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                        Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                        Коментар


                        • #27
                          От: Имало едно време...

                          Джурджевдан 2016-та.


                          Сред снегове и мъгли балкански.


                          Трасето „Пея-Рожайе“, апропо, е уникално! Казвам го за тези, които не са минавали оттам, както и за тези, които подценяват Косово като интересна от мотористка гледна точка дестинация. Пътят от равното се изкачва в множество серпентини от косовска страна, до височината някъде на Витоша примерно... Асфалтът е напълно приличен по всякакви стандарти, а шосето обичайно е относително пусто. Изключение правят някоя друга кола отвреме навреме, както и досадно пъплещите камиони натоварени с дървен материал и пресичащи планината в посока от Черна гора към Косово. На една от серпентините има широка отбивка с кръчмето „Те кула“ – онова с барбекю от стар бойлер, разположено в края на паркинга и малко по-нагоре следва косовският граничен пункт. Там е ясно „Мбаре, мбаре, отдакле, задакле и айде отшумявай нагоре по баира“. След граничните пътят става още по-екстремен, а природата околовръст още по-зашеметяващо красива. Това, ако сте случили трите месеца дето няма сняг около пътя де! От превала надолу, в черногорска посока, пътят значително се сговнясва и всъщност малко под най-високата точка на прохода се намира и самият черногорски пункт. И тук е отдакле, задакле и продължавате зашеметяващото спускане, докато не слезете ееееей там някъде надолу в речната долина, където се е скътало Рожайе.


                          Дъждът беше поспрял поне засега, а водата почти се беше оттекла с оглед на големия естествен наклон на шосето. Облачно си беше и сравнително хладно, но поне имаше видимост и не ми валеше в ботушите, така че се пробвах да се насладя на безкрайните серпентини нагоре по баира. Естествено, доколкото ми позволяваха вехтите гуми и мокрият път и онея с камионите, дето пъплеха с двайсет. С носталгия по някакви стари преживявания, пускам една тежка въздишка, подминавайки „Те кула“. Да, идеята ми беше именно тук да отбия за отмора, немюсулманска свинска пържола и турско кафе. Уви...един прави сметки, а дъждът му ги проваля! На КПП-то няма никой. Подмотват се една, две коли, но не са в моята посока. Митничарят е любезен и незаинтересован от мен. Имаш ли, вика, зелени картон за мотора? Имам, ама нали в Косово не важи? За какво ти е? - питам нетактично аз. На мен не ми трябва, ама оттатък баира ще ти го искат, та да не се връщаш след малко?-загрижен за мен или просто убиващ времето с лаф, споделя граничния. Казваме си още няколко приказки от чиста любезност и давам газ нагоре по баира. Доста път ме чака, а пътят напред е обвит в мъгла. Егати късмета! Мъча се да се сетя, имало ли е случай да минавам през този пункт и да не съм мръзнал като куче, или да не е било облачно или мъгливо? Е...не е имало такъв случай! Уви...и и днес няма да го има!


                          Джурджевдан 2016-та. Ничия земя.


                          Седя, премръзнал като куче. Гледам тъжно. Устните ми синеят, а зъбите тракат неконтролируемо. Ръцете ми са премръзнали. Без да свалям ръкавиците прибягвам към отработената тактика да върна живота в ръцете си, топлейки ги по най-примитивният начин – на ауспусите. Ебаааахти студа, както се провикваше пияният началник влак в „Хълмът на боровинките“! Каква я мислихме, каква стана. Сега викам като спра навръх баира в ничията земя, та като отворя едно гърло под пролетното слънце, та като подхвана едно ми ти „Proljec'e na moje rame slijec'e, Đurđevak zeleni, Đurđevak zeleni, Svima osim meni.“, та и косоварите на изток, па и санджакските бошняци на запад от баира, да разберат, че мечките са се пробудили от зимен сън... Теглих един сиктир на сръбско-турско-някакъв си, документирах преспите около пътя,


                          Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220780.JPG
Прегледи:1
Размер:122.1 КБ
ID:5805811


                          барабар с вехтите гуми на Джуниър


                          Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220781.JPG
Прегледи:1
Размер:176.8 КБ
ID:5805812


                          и плюх ядно по посока на лепкавата мъгла и мудно и без желание се заекипирах. Тъй де – бях мокър и премръзнал, гумите на мотора ми бяха почти набор, пътят солидно опесъчен, слънце взора не видеше от тежката мъгла, икиндия отдавна беше превалило, аз имах да пресека две граници и половина и Вишеград бе необозримо далече, но...животът беше прекрасен!
                          Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                          Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                          Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                          Коментар


                          • #28
                            От: Имало едно време...

                            06.05.2016-та. Някаква измислена граница, някъде на Балканите.


                            На църногорската митница е пусто и животът е почти спрял. Мъглата се стеле на вълма. Тишината отеква по околните баири. Само моите зъби тракат някакви неравноделни ритми и нарушават вековната тишина.


                            „Еееее, здраво, друже!“ – провиква се незнайно откъде изникналият митнически служител. „Имаш ли зелени картон, друже?“ – Йесте, имам – измежду траканията процеждам аз. „Доообро, друже, доообро!“ и се почнаха тривиалните за подобна ситуация ластици – отдакле, си задакле си, па колко троши, па колко пари е, па чий го диря по околните чукари, па харесва ли ми тяхната страна... „Мчи как! Све е върло лепо!“-старая се да звуча ентусиазирано, макар че ми иде да псувам като сръбски кондуктор още отсега като се сетя за шибания бошняшки трафик долу у Рожайе... Граничният се ухилва доволен и махва с ръка „Возай, друже, возай!“, а и вече си е намерил друга занимавка – отдолу тъкмо е пристигнала една самоходна табуретка /разбирай вехто рено клио/, което грабва цялото внимание на граничния. Нахлупвам каската и ръкавиците, натискам копчето на стартера, вкарвам първа и понечвам да тръгна, когато чувам рев като от хималайска мечка по мой адрес. Дружеееее, врати се, бре, дружееееее!“ – реве с цяло гърло мечката, а аз гася двигателя и смъквам отново каската. „Заборавил пасош, йебем му...пасош заборавил!“ Е да де, забравил си да ми видиш паспорта,това ясно, ама кому е нужно да се дереш така-говоря си наум, усмихвайки се любезно и подавайки услужливо пустият му заборавен пасош. Граничният продължава да си мърмори и хлътва в отсрещната сграда. А ние седим и се гледаме. Седим и се гледаме... От едната страна на ситуацията моя милост, от другата – обитателите на вехтата табуретка. И петимата ме гледат в захлас. В един момент започвам да си мисля, че са препарирани, а табуретката се придвижва на самоход. Усмихвам им се глупаво, защото ме побиват тръпки. Те са петима, а аз съм сам. Сам на чужда територия. И петимата гледат смръщено и злобно, а големите им бради, липсващи мустаци и ниско подстригани кратуни издават определена принадлежност. Не съм дете и знам какво е „Ал Кайда“ на Балканите. Е петима „Ал Кайда“ са се вторачили в моята особа и се опитват с поглед да ме изпепелят. Аз се усмихвам още по-идиотски и подхвърлям неангажиращото „Здраво! Како сте, момци?“. Момците не помръдват, само шофьорът започва нещо да ме сочи и говори. Сръбският му е по-зле от моя, а и говори тихо, монотонно и злобно. Нищо не му разбирам.... „Молим?“ и тирадата започва отново. Започвам да вдявам. И петимата неодобрително кимат с глави. Брадата викат хубаво, ама за да си истински праведен мюсулманин махни тези мустаци и аллах ще те възнагради! Понечавам да отговоря каквото ми е на сърце, но преглъщам и изричам само едно объркващо ги „аз съм под прикритие аркадашлар! Селям алекум, хайл Хитлер и вечна му памет на друже Тито!“ Грабвам си пасоша от граничния, паля и без да се мотая повече пришпорвам Джуниър по баира надолу към Рожайе...

                            Странно място са Балканите. За сетен път се опитвах да си изградя някаква концепция за населението обитаващо нашите ширини, но все не ми се удаваше. Спусках почти по инерция поради студа, мъглата и лигавия път и имах предостатъчно време за геополитически размисли. Тук всичко беше някак извън правилата. Някакви държави се рояха, цепеха, доразцеваха и воюваха къде тихо, къде явно една с друга, населението на всичките беше такава мешавица, че беше трудно за класифициране. Ей го и пустото му Косово, откъдето тъкмо се бях измъкнал. Уж се отцепиха, щото видиш ли били шиптъри и трябвало да си имат тяхна държава, ама на практика в нея имаше и сърби и санджакси бошняци и нарочените за македонци или българи горани... От другата страна на баира се гушеше Черна гора - държава-президент, или президентът с държава ако щете, който отцепи черногорските сърби с един подправен референдум и стана милионер за отрицателно време като така узурпира властта, та дори и сръбските спецчасти не успяха със замисленият атентат и свалянето му от власт чрез преврат. Руснаците естествено изкупиха крайбрежието, от което гушата на президента стана още по-дебела, а нагоре високо в планините – там където отивах, санджакските бошняци развиваха активно ислямска дейност, гонеща неясни цели. Може би искаха автономия за Санджак, може би искаха Велика Босна, а може би просто искаха да сложат ръка над каналите за дрога и оръжие на Балканите...
                            Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                            Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                            Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                            Коментар


                            • #29
                              От: Имало едно време...

                              The St. George’s day 2016. Somewhere…


                              Пътят през Църна гора, айде да си го кажем по модерному Дъ Репаблик ъф Монтенегро, минавам някак като в сън. Изморен съм може би. Недоспал съм определено. Отпуснах се след като напълних благоутробието с „ M E S O“ за 5 евро, а и ме напече слънчицето след като се спуснах в Рожайе. Апропо, в Рожайе откровено се загубих въпреки че бях минавал оттук сигурно 20 пъти в последните 6-7 години. Изтървах си отбивката ли, що ли, но минах по някакъв световно неизвестен път край града и после се оказа, че ща не ща трябва да пресичам целият санджакски хаос на Рожайе открай докрай, щото някак бях излязал точно от грешната страна на града...


                              Иначе Монтенегро-то този път някак не ме впечатли. Бях му се наситил ли, що ли, не знам, но го минах като на автопилот. Нито красивите зелени планини ме трогнаха, нито плавните /и не толкова/ завои, нито рехавия трафик, там където нямаше ремонти разбира се.


                              Знаех, че трябва да мина едни стотина километра докато вляза в Сърбия и си ги карах просто, щото трябва. Странно... Одъртяваш, Фори, одъртяваш... А може би просто Църна гора не ми беше тръпка. Вдигам машинално рамене, докато изпреварвам поредния влачещ се пред мен. Не бях пък чак толкова често идвал насам та да ми писне! Не беше това! Щото пътят София-Трън-Сурдулица, например, ми беше дотолкова познат, че можех да го мина със затворени очи /почти/, но всеки божи път, когато ми вдигнеха сърбите граничната бариера, завъртах газта на горкото добиче /което и да беше то/ и с пълна газ се понасях по дългата права, през селцето Клисура с оня гаден остър песъчлив завой и заизкачвах планината с готините плавни завои, последвани от остри обратни виражи и така нататък, и така нататък... И всеки път усмивката ми беше да ушите, и всеки път вдишвах чистия планински въздух с пълни гърди, и всеки път спирах на оня обратен завой, от който се откриваше панорамна гледка към Власинското езеро – онова същото, дето ходите да ядете плескавици и пържоли...


                              Отново вдигнах рамене. И Черна гора си беше красива – особено Которският залив и особено ако го спускате от планината откъм Цетинйе. Усещането е все едно се спускате от висините, а не карате по пътя! И Дурмитор е страшна красота, и каньона на Тара, и Плавското езеро и, и, и... Ама пусто нещо не ми беше тръпка, затова и просто за днес Църната гора си я сложих в графата „Скучен транзит“!


                              Внимавах да не си изтърва отбивката за Приеполе и вместо за сръпско да хвана към Подгорица! Знаех, че ако вляза в Беране, вече се е случило. А някак не ми се щеше! Първо, щото нямаше какви да ги диря в Беране и второ, щото времето днес ми беше особено кът! Бях убеден, че ще ме вали още, бях убеден и че сърбите ще се правят на интересни на границата, бях убеден и че Вишеград е далече. Мнооого далече от тук!


                              Разклонът при Беране, че не го изтървах, не го изтървах. Уцелих си го баш от раз, ама за сметка на това пътя след прословутият разклон какъв беше...мани, мани. Имах чувството, че всичките налични МПС-та на малката екологично-китна Църна гора са се нацвъкали точно пред, зад, около и срещу мен! И пъплеха бавно и безметежно... В колона по един. Понякога по двама – прибутвайки ме неособено деликатно по към банкета, че нещо им пречех на светоусещането комай. Не се занимавах с тъпаците естествено. Беше взело да ми става жега, щото си препичаше яко, а отдавна бях слязал от планините със снега и мъглата, отдааааавна бях се изсушил от дъжда дето ме пра преди снежния проход , а трите комплексни фактора /ЕГН-то, недоспиването нощес и умората от изминатите километри/ си казваха думата. С две думи спеше ми се яко! И за да не заспа насред пъплещата колона с всякакви местни и международни джигити, просто кривнах в някаква со никаква отбивка да се поразтъпча, пийна една...вода и барем малко малко ми поотмине умората преди да стигна до тегавата сръбска граница и очертаващият се вечерен дъжд. Щото си ми беше ясно. Квото било било – отсега нататък си ме чакаше дъжд, въпреки препичащото за момента слънце. Първо, щото всички налични метеосайтове, с които бях направил справка сочеха, че ще вали цяла вечер и второ абсолютно същото сочеха и черните буреносни облаци ееееей там далеч напред над сръбските планини. Плюх ядно встрани по повод очертаващата се мокра вечер и хвърлих око на ситуацията около мен. Готини зелени планини околовръст, липса на каквато и да било сянка на мърлявата от всевъзможни пликчета и пликченца отбивка, и уникалната гледка на някакви строителни машини долу в реката

                              Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220785.JPG
Прегледи:1
Размер:378.9 КБ
ID:5805905


                              Не бях впечатлен, но това беше единствената читава отбивка, която мернах. Позяпах тъпо крайпътните храсталаци, опитах се да отгатна какво ли точно правят машините там долу, след което спрях да си блъскам главата с тривиализми, щракнах една снимка на Джуниър насред пейзажа

                              Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220786.JPG
Прегледи:1
Размер:276.2 КБ
ID:5805907


                              И хванах пътя – и преносно и буквално. Мисля, че имах още двайсетина километра до граничният пункт и до дъжда. Абе, беше добре да мина преди да завали, че пътят комай минаваше през някаква клисура дето не знам къде ли точно щях да се крия, ноооо...квото дал господът на балканските пътища, да се свети волята му дъждовна! Бях се зарекъл, че няма да си тровя нервите с нищо. С Н И ЩО! Бях тръгнал на разпускащо пътуване. Точка.
                              Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                              Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                              Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                              Коментар


                              • #30
                                От: Имало едно време...

                                Размазващо пътуване, доставя неповторимо удоволствие, искам и още, и още... Балкански наркотик.
                                Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

                                "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

                                Коментар

                                Активност за темата

                                Свий

                                В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

                                Най-много потребители онлайн 4,385 в 20:28 на 18-02-20.

                                Зареждам...
                                X