Обява

Свий
Няма добавени обяви.

Имало едно време...

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • Имало едно време...

    Дойде му времето да го завърша пустия му и пътепис, дето го пиша от има няма две години! Голяма част от него сте чели тук и там, предполагам, но все пак Ще го поствам на части, първо, защото традиционно обемът е доста голям за сметка на миниатюрното пътуване, второ ми се ще да го поизчиствам от разни дивотии, които не съм видял (или ме е домързяло да коригирам преди това) и трето - ще се пробвам да го поцензурирам, т.е. да поразкарам разсъжденията си, които биха предизвикали киселини в онея от колегите, с чуствителни стомаси на тема балканска геополитика. Ами...приятно четене!
    П.п. Всъщност, държа дебело да подчертая, че навсякъде, където се говори за един моторджийски форум, НЕ СТАВА въпрос за този!!! Да няма недоразумения!


    И така, мили деца... Имам удоволствието да ви разкажа една приказка. И тя като всяка приказка започва така...

    Имало едно време Едно Време... Не, мили деца, това не е нашата приказка – това е Людмил Станев, а той няма място в нашата история!

    Нека пробваме отново. Имало едно време един форум. Моторджийски форум. Пишели разни хора из него, карали си моторите насам-натам и живеели дружно и щастливо. Имало и една групичка мотористи, които също като другите си карали моторите насам-натам, само че, понеже не разполагали с достатъчно свободно време или кой знае по какви други подбуди, планирали пътуванията си на принципа „много каране, малко гледане, половинчато планиране и маршрутизиране основно далеч от утъпканите туристически пътеки“. Те наричали типа си пътуване „спийд туризъм“. Било им весело и забавно, но лека полека нещата се променили. Форумът замрял, мотористите се разпиляли като пилци наесен, започнали да се уговарят в разни фейсбуци и клубове по интереси, понакупили си сериозни мотори. Започнали сериозно да планират. Да карат тежко. Да се превръщат в тайнствено общество изпълняващо своите си ритуали...

    И това не е нашата приказка, мили деца. Не е нашата приказка, защото негова милост разказвачът, си остана един обикновен смотан моторист, с един обикновен стар мотор, със старата хартиена карта и старото раздрънкано фото провесено на врата и хич, ама хич не се вписваше в редиците на модерните флагмани със скъпите мотори, модерните системи за комуникация и навигация и с камери по каските и моторите...

    Нека потретим... За щастие... Имало едно време една държава. В нея всичко било мирно и спокойно, докато предшествениците на бараката О’бама не решили, че им е нещо скучновато и не решили да пренаредят игралното поле наречено Балкани. И започнала война. Най-страшната война, мили деца. Тази, в която брат брата си убива, за да сложи ръка върху контрабандните канали и правата върху масовата сръбска музика... И това, уви, не е нашата приказка. Това си е чисто и просто филм на Кустурица... А ние филми, мили деца, не гледаме, ние филмите ги играем...

    Средата на април 2016-та.

    В главата ми се заформя мъглявата идея да покарам ден, два, три. Естествено, подкокоросан от Поли, идеята започва да се избистря. Избистрям я дотам, че вече знам, че ще пътувам два или три дни по Гергьовден, ще е с мотора (ако не вали, ако запали, ако съм на кеф да го карам) или с колата, ако нещо от горните съображения наклони везните в нейна полза. Ще пътувам сам, защото Поли се очертава да е на работа, а и комай има някакви други ангажименти. Замислям се за момент дали да не пусна една тема у форума, ей тъй за пиниз, но бързо се отказвам – първо там почти никой не пише вече, второ ако все пак някой вземе, че се навие, а мен вземе, че не ми запали мотора да речем и тръгна с колата?... И не на последно място се сещам за култовата реплика на един спийд моторист – „хубавото време и добре избраният маршрут не са в състояние да компенсират зле подбраната компания“. Ок. Махвам с ръка и изоставям идеята...

    Сега остава да избера маршрута. Напълно в традициите на доброто старо време планирам по следния начин. Значи, ако ходя с мотора, вариантите са ми два: 1. Да пътувам на изток и 2. Да пътувам на запад. Северът отпада, защото все пак в началото на май, най-вероятно ще е и без това достатъчно студено, че да ходя на още по-студено, а югът, защото на юг от България е Гърция, а аз в Гърция не обичам да пътувам.

    Няколко дена съсредоточено съзерцавам гугъл мапса като нахвърлям мислено някакви хипотетични маршрути, докато накрая ми писва и решавам, че ще е нещо от рода на „абе тръгвам и въртя из Сърбия, Босна, Черна гора, Косово, Албания, Македония“, а ако времето се очертава много валежно просто завъртам в посока Румъния, Молдова и пустото му Приднестровие, до което все не успявам да стигна. Хубаво де, но с оглед на това, че ми се навърта някаква балканска валута в чекмеджето вкъщи (щото нали не сте забравили, че аз съм отвратителна ретроградна консерва и при мен това с банкови карти али бали още не е достигнало. Всичко е в брой, на ръка или кеш в съответната местна валута), бързо изоставям идеята за румънеску, чеушеску и другите им подобни и впервам взор на запад и разбира се в метеорологичните сайтове!

    Краят на април 2016-та.

    След като идейно всичко е вятър и мъгла, решавам все пак да хвърля и един поглед на превозното си средство – Джуниър. Първо – да се убедя, че все още е мое притежание, защото не съм надниквал в гаража комай от октомври миналата година. Второ – да му сложа новия акумулатор и да видя дали ще запали. Трето, да хвърля нещо като поглед на масла, гуми, туй онуй...

    Отварям гаража. Вратата жаловито изскърцва. Джуниър си е в яхъра. Махам покривалото, почесвам се тук-таме, слагам новия акумулатор и правя опити да го запаля. Пали много трудно и пуши задоволително. Мъча се да се сетя пушеше ли така миналата година. Ами май нямам такива спомени... Леееко чувство на притеснение и съмнение се прокрадва в мислите ми и затова решавам, че съм приключил с подготовката си за пътуването! Гумите ми се виждат у ред, масло би трябвало да има достатъчно, фарът свети... Е....това е. Мятам покривалото и затварям вратата. А навън продължава да се сипе дъжд...
    Последно редактирано от forry; 16-12-18, 16:14. Причина: Добавяне на уточнение
    Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
    Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
    Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

  • #2
    От: Имало едно време...

    Отварям бира и чакам ...то в тоя сняг кво друго да правя
    На нас клиренс ни трябва , не скорост

    Коментар


    • #3
      От: Имало едно време...

      Направо ти завидях на подготовката, братко... Защо не мога и аз с такава подготовка да тръгна на пътешествие? Масло има... Фарът свети... Значи тръгвам!
      Последно редактирано от ВладиЧ; 16-12-18, 16:37.
      Празен път с планини на хоризонта, бензин в резервоара и километри... Десетки, стотици и хиляди километри, които гумите жадно да захапват и да претворяват в емоции...
      Златомир Попов - Forry

      Коментар


      • #4
        От: Имало едно време...

        ВладиЧ, нас ни е нещо като семейна черта Преди няколко години аварирахме с мотора по родния край и брат ми великодушно ми преотстъпи буса си, за да се приберем в София. Точно на второто село буса прегря и умря! Звъннах на брат ми, а той "Ееееей, сипи му вода! Източих му антифриза и съм забравил да налея!" А иначе половин час ми обясняваше кое къде му е и къде да ударя по вратата ако искам да смъкна прозореца, че левия фар се регулира с едно парче фазер под него, че задната врата се отваря с пирон, който седи еди къде си.... А за антифриза въобще не му дошло на ума видиш ли! След тази случка вече ми е навик като взема да карам чужда кола първо да вдигна капака да видя какво има и какво няма...
        Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
        Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
        Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

        Коментар


        • #5
          От: Имало едно време...

          4 дни преди Гергьовден.

          Отново отварям със смесени чувства гаражната врата. Скърцането този път е зловещо. Имам лошо предчувствие. Давам на контакт, дърпам смукача, след което несигурно го връщам. След кратък размисъл отново дърпам и натискам бутона за старт. Чагър, чагър, чагър, чааааагър, баааааууууум... Дясното ми ухо писва и мигом дава заето. Поли вика нещо откъм къщата, но аз почти не я чувам. Айде, свърши се с пътуването, измърморвам под носа си, докато се сещам за репликата на Серго – „Добро утро, простак, дължиш ми шейсе лева!“. Мдаааа...гръмнал съм свещ(и). Само дето не дължа шейсе лева на Джуниър, щото свещите му чинят доста по-малко пари, но това не променя киселият привкус на ситуацията. Знам, че някъде имам резервни свещи от Брус Лий. Ще ги издиря и ще ги сложа, но тези дни задължително трябва да купя резервни, че просто си представям ако чуя това бааааауууум нейде по албанските чукари, откъде ли точно ще си купя свещи за мотор набор 83-та по албанските паланки и колиби...

          Свещите са издирени и надлежно сменени. Гумите са напомпени, че този път чинно съм си донесъл и компресор за целта, но виж маслото ме домързява да се наведа да го погледна. Карай, викам си, като тръгна все някъде като спра ще се седя да му хвърля едно око...

          Отново дърпам смукача и плахо натискам копчето. Кюта, кюта, кюта и моторът послушно пали. Оборотите нещо не ми харесват, работата на двигателя е нестабилна, абе с две думи има нещо не у ред в ситуацията. Подавам газ и гаражът за нула време се изпълва с гъст смрадлив дим! Ауспусите бълват като кюнец на кюмбе у цигански катун. Отново се замислям озадачено – абе, мама му стара, май не пушеше тоя мотор миналата година!? Да де, ама не е пален половин година, може нещо масло отнякъде да гори, може бензина щото е стар, видиш ли, може да обгаря нещо в ауспусите, абе може разни работи, де да го знам сега! Упорито го чакам да загрее и да спре да пуши, докато зверски ми люти на очите. Двигателят загрява, но ситуацията с димилката остава непроменена... Опитвам се да мисля прагматично. Викам си, е, поне кьорав комар няма да припари в околовръст...

          Ден преди Гергьовден.

          Щурам се насам-натам в опит да събера някаква екипировка. Всъщност си имам всичко, но проблемът е, че съм се разпилял на три места – в гаража, вкъщи и в другото вкъщи. Един Господ знае кое къде съм оставил при последното каране, което беше ехеее...нали.... Посъбирам едно друго. Каската съм я прибрал с все мухите по нея. Якето нещо май се беше поскъсало, но би трябвало да свърши работа. За момент се изкушавам дали да не тръгна с новата придобивка – яке тип „чистотата, бате“ – яркожълто, с фосфоресциращи ленти по него – въобще много шукаритетна придобивка, която бях придобил срещу крупната сума от 10.56 в нашенската силно конвертируема валута. Прибутвам шукарийката по-навътре в гардероба и залагам на старото и изпитано – любимото ми петнайсе годишно моторджийско якенце. Панталонът е толкова мърляв, че чак ме хваща срам и правя вяли опити да го позачистя с някаква мокро-влажна кърпичка. Ма модерна работа, ти казвам! Позамазах малко малко и реших, че е безсмислено да се хабя повече. И без това щеше да ме вали дъжд... Айде немаше нужда... Мернах някъде някакъв спрей за обувки и го изпръсках обилно освен върху водонепропускащите си (отвътре навън) ботуши и върху въпросните якенце и панталони. Естествено, още при първите признаци на дъжд се оказа, че спрея не чинеше пет пари! Всичко си пропускаше обилно и качествено! Сигурно беше правен в Китай...
          Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
          Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
          Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

          Коментар


          • #6
            От: Имало едно време...

            Виното е тук, мезе има... готов съм и чакам...
            В миналото ще остане, каквито сме били...

            Коментар


            • #7
              От: Имало едно време...

              В навечерието на Гергьовден.

              Примъквам всичката екипировка към колата и победоносно се понасям към вдън горите тилилейски.( Почти) окончателно съм решил, че ще пътувам с мотора. Джуниър и аз. Само двамцата. Антикварна групичка. Кой от кой по-вехт...

              Тъпото (новата служебна кола, заместила емблематичното Нещо) се поклаща по изровения горски път, а каската ми се търкаля по задната седалка и глухо се бие ту в едната, ту в другата врата. За миг ми минава през ум, че мога да си остана без каска, но ме мързи да спирам, за да я намествам... Карай... Ако я строша ще притичам до работата (25 км.) да взема резервната – тая от скутера. Така че без да се трогвам особено продължавам изкачването през гората.

              Обяснявам на кучетата, че ще отсъствам съвсем за кратко и да наглеждат Тъпото някой да не го задигне, че го оставям на пътя (айде па сега и да го прибирам в двора!).

              Скръъъц, жално изскърцват пантите на гаражната врата. Само се моля да не скъсам панта, че после ще трябва да подпра вратата до гаража да чака по-добри времена и заварка, щото сега да ходя да търся къде ми е спрея за ръждиви джелеза, че да я смазвам...

              Сбутвам надлежно купените резервни свещи нейде при инструментите, събирам пластмасите на Джуниър, слагам му седалката, паля и бързам да го вадя от двора преди да е заваляло. За 16-ти път за днес... Имам съмнения дали опитът ще е успешен по простата причина, че пустият му двор е със солиден наклон, а някой инженерен гений е построил гаража именно в дъното на двора. На най-ниското естествено. За миг се замислям дали да не резна мрежата откъм комшиите и да изляза по естествения наклон на терена, но бързо се отказвам! Още ми държи влага как преди има няма месец, месец и нещо една вечер така геройски затънахме с Нещото в блатото, в което се е превърнал долния път, че чак се наложи комшията да идва с лопата да го изравяме и бутаме. С дружни усилия го изровихме и изкарахме, а комшията кротко и незлобливо отбеляза „абе, ти друг път минаваш бясно оттук, сега кво ти стана та затъна“... Плюс това Джуниър, да не забравяме, беше с уникални от антикварна гледна точка два-тринайсе годишни гуми, които и „за мъгла“ вече не ставаха, а аз исках да го карам по студовете и дъждовете по балканските чукари. Та, с две думи, надолу шанс нямаше. То, не че нагоре имаше де! Като прибавим и мократа почти половинметрова тревичка и джвакащата калчица под нея, нещата изглеждаха още по-розови.

              Изчаках моторът да загрее добре, за да не угасне като тръгна да щурмувам баира, а и да започне да пуши по-малко, че нещо ми пречеше на видимостта и знаех, че имам право само на един опит! Не излезех ли на раз от двора, нямаше шанс! Прицелих се добре между дърветата (кой ли озеленителен гений ги беше нашляпал така шахматно на през метър из целия двор) , стиснах здраво кормилото и дадох газ! Джуниър изрева ядно и се изстреля нагоре и напред! За момент реших, че ще целна долната череша! А насам, а натам, задницата играеше като бесен бик насред испанска корида, а бикоборецът, демек Я, пуснах за стотни от секундата газта и моторът загуби тяга, прекрати лудешките си танци по поляната и спря на място. Навих отново, но усещах, че нищо не се случваше. Повъртях, повъртях на място задната гума и след като се окопа доволно в калта реших, че няма смисъл. Станах от седалката. Хммм, нещо им имаше на физичните закони! Двуколесното си седеше така както го бях оставил! Без да се накланя и без да пада... Имах два варианта. Да го върна обратно и да щурмувам повторно или да го оставя да си седи така като паметник на глупостта по средата на двора и да ходя да видя дали Кольо е заредил акумулатора на колата (Маршрутката, а не Тъпото, държа да подчертая) и да пътувам с нея. Тцъ! Не ставаше! Просто си представях как един съмнителен, много брадясал, тъмен балкански субект обяснява по митниците, че е тръгнал съвсем сам, със седем местна кола, у най-големия дъжд по Косово и Албания, на туризъм... Хехехе... А и си представях как утре времето рязко се оправя и става 45 градуса на сянка и блатото в двора рязко изсъхва и моторът се бетонира насред двора до следващия дъждовен сезон! Не, че нещо, ама щеше да ми пречи на косачката най-малкото...

              С триста зора измъкнах гумата от калта и леко леко заднишком се върнах на изходна позиция. Прицелих се повторно и стартирах! Гумата отново се засука насам натам из двора, упорито не искайки да следва правата посока! Минах на косъм покрай разните му там дръве и точно, когато реших че ще спра отново, Джуниър геройски успя да стигне заветната цел. Дворът беше целият разоран. Тревата стъпкана. Моторът и аз покрити с кал. Подложих една дъска, за да не потъне степенката. Изфорсирах го два-три пъти, колкото да се убедя, че все така зверски продължава да пуши, врътнах му ключа и хлътнах вкъщи. Бях готов за път. По-подготвен не съм се чувствал никога. Затворих вратата. Навън останаха само Джуниър, двете кучета и Тъпото. Тежки капки започваха да барабанят по прозорците, липата извиваше клони от бесните повеи на пролетния вятър, а светкавици раздираха небето в далечината...
              Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
              Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
              Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

              Коментар


              • #8
                От: Имало едно време...

                Зареждам се и аз. До тук - много увлекателно!
                Колкото по-проходим джип имаш, толкова по-далеч ще ходиш за трактор.....
                0882 52 00 52 - Жоро

                Коментар


                • #9
                  От: Имало едно време...

                  Е аз вече изпих и ракията и виното за днес.
                  Но се надявам утре сутрин да покарам с фори пиейки първото за деня кафе.
                  Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

                  "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

                  Коментар


                  • #10
                    От: Имало едно време...

                    Лето Господне 2016-то.

                    Джурджевдан.

                    3.05 ч.

                    Котаракът определено не ме остави да спя. Не му се сърдя, но не го и разбирам. Не престана да ме ближе и души, а мустаците му гъдилкат, мръсника му с мръсник... А, ходи спи, ако си нямаш работа! Затова съвсем логично решавам, че приключвам със спането в този странен час и е време да захвана пътуването. Надигам се. Правя набързо някакво кафе, посъбирам сергията дето съм разпилял из цялата стая и с неудоволствие впервам поглед в раницата, с която се каня да пътувам. Нещо не ме кефи. Премятам я през рамо. Мдааа... Определено не ме кефи. Много е обемна. Много е тежка. А, не! Тая няма да я бъде! След кратка ревизия на оскъдното съдържание решавам да елиминирам най-същественото от багажа – изхвърлям дъждобрана! Не ми трябва и толкоз! Поглеждам със задоволство опразнената раница, гася тока в горската къщурка, паля мотора и...включвам на първа, подавам газ и Джуниър мръснишки гасне! Егаси! Сега пък какво му стана! Паля отново, като с половин око гледам димилката, която се стеле зад мотора. Правя втори опит да потегля и отново фалстарт! Моторът припуква, прекъсва и сякаш не му стига тяга, гасне. На третия опит му помагам с крака, като така полубутайки, полукарайки успявам да го добутам до спускането към града. За миг ми минава мисълта, че ако сега угасне ей там долу в подножието на баира посмъртно няма да мога да го кача обратно с тая липса на тяга, но бързо разсейвам мислите си с някакви философско неопределени абстрактни размисли от сорта на „чакай да го покарам по околовръстното, пък ако нещо, ще го закарам до гаража на Явор и после ще го мисля, ако върви ще го покарам до Дупница по магистралата да видя като е в обороти и на скорост като как ще се държи, пък ако не до Кюстендил, щото то нали докато съм в БГ-то няма страшно и прочие и прочие“...

                    Подминавам северното околовръстно, качвам се на магистралата и навивам газта колкото му държи душицата на Джуниър. Профучавам край спрялата край някакъв тунел патрулка, поглеждам в огледалата дали все още димя като стар дизел на баир и се радвам, че моторът няма термометър. Резултатът определено нямаше да ми хареса! Небето се е оцъклило, огледалата и визьора са запотени, а вън е кучи студ...

                    5.30 ч. Нейде край Кюстендил, Западна България.

                    Спирам на някаква бензиностанция. Развиделява се. Термометърът на бензинджийницата показва 5 градуса. Аз се паркирам внимателно до колонката и слизам бавно от мотора. Зъбите ми тракат. Ръцете ми се мятат в най-разни посоки като в пристъп на Паркинсон, а тялото ми се тресе от студа. Студ. Кучи студ! Опитвам се да кажа нещо на момчето от бензиностанцията, но ломотя нещо, което и аз не си разбирам. Егати! Чувствам се безпомощен! А е само пет градуса! А съм карал и в температури под нулата и валящ ме сняг! Ама беше млад, Фори! Млад беше, промърморвам си ядно наум, щото на глас и без друго няма да се разбера... Соча отчаяно резервоара та барем ме разбере момчето и се понасям с изтръпнали от студа крака и мяткащи се във всички посоки ръце навътре към топлото. Имам нужда да се стопля! Имам нужда да почина! Имам крещяща нужда от кафе, по дяволите!

                    Бавно и полечка се освестям... Моторът така съм си го оставил и да си седи до колонката. На никого не пречи... Момчето и момичето ме гледат с живо любопитство. Не е ли студено, викат... Много, отговарям скромно аз. Така де, няма какво да се правя на герой! От Търговище, а? – казва нещо момчето... Ъхъм – смотолевям аз, докато осъзная, че човекът съди за мен по табелата на мотора... Ъхъм...ъхъм...ехеееее, Търговище, ехееее...

                    Гаврътвам кафето почти на екс. Не ми се тръгва, но ми се ще да усвоя ранното ставане в нещо по-различно от кисненето по бензиностанциите. Ставам и с бодра крачка се засилвам към мотора. Е сега остава да не запали и ще е голям майтап! Щото майтапа си е майтап, ама като е на мой гръб нещооо....

                    Джуниър послушно пали. Изфорсирвам го и поглеждам назад. Пушек почти няма! Няма и помен от димилката от снощи и тази сутрин! Край! Връщане назад вече няма! Аз спийд моторист ли съм или лукова глава? Скачам със замах на мотора, подхлъзвайки се на някакво мазно петно, правя някакъв пирует и с триста зора се задържам отгоре му! Пфу...на косъм! Включвам на първа, давам газ и понеже не искам сега и да угасна при тръгването, навивам масура малко повечко, само дето не преценявам трите компонента определящи веселбата да е пълна – мазнотиите по настилката, студа и стогодишната задна гума (и сто и една годишната предна) и с гръм и трясък, свистене на задната гума и разходки в стил гигантски слалом се изстрелвам на пътя за Гюешево! Мигом забравям, че ми е студено. Рязко почвам да се потя! Сигурно ще да е от горещото кафе, казвам полугласно в каската, докато тайничко си плюя три пъти в пазвата! Мислено, естествено...
                    Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                    Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                    Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                    Коментар


                    • #11
                      От: Имало едно време...

                      Половин час по-късно.

                      Разхождам се по плаца на КПП-то, та дано някой най-после ме забележи! Зъбите ми тракат от студа, а тук е пусто и няма никой. Самотно и замряло е. Само някакъв драйвър на камион с някакви книжа под мишка, минава плаца диагонално отнякъде за никъде... Тук очевидно времето не е фактор. Земята е спряла да се върти и всички митничари рязко са слезли от нея. Минава ми за кратко безумната идея да се врътна и да си ходя, щото съм нещо като малко суеверен. Много тегаво ми тръгва това пътуване! Отивам до едната будка само колкото да се убедя, че е празна. Прекосявам няколкото метра до следващата. И там няма никой... Вече дори човекът с книжата не се вижда! И той потъна в забвение.

                      Подпирам се на мотора в очакване нещо да се случи. Опитвам се да се стопля на мижавите слънчеви лъчи в сутрешния студ. Съзерцавам и си мисля. Мисля си какво ли щеше да е ако бях тръгнал с колата вместо с Джуниър? Е как какво? Сега нямаше да тракам със зъби и хубавичко щях да му подремна докато някой реши да ми обърне внимание! Пфууу...ядно процеждам през зъби и махвам неопределено с ръка. Живец трябва! Живец си трябва, Фори! Мани ги тея глупости за тая консервена кутия! И кво? Да гледам света през стъклото? И кво ще усетя от аромата на свежа трева? На прясно окосено сено? На дъжд? На полските цветя? Айде моля ти се...

                      Някакъв човек приближава сънено към мен. Любезен и загрижен е. Отдавна ли чакаш? Не ти ли е студено? Е - отговарям дълбокосмислено и неопределено аз... Ето пасош, ето зелена карта, ето талон. Пълномощно трябва ли? – питам загрижено аз. Човекът вдига въпросително вежди и се усмихва подигравателно. Не казва нищо... Щото си имам – смънквам тихичко аз...

                      На македонската митница човекът зад гишето ме гледа строго. Зелени картон? Ммм? Имаш ли зелени картон? От тук нататък проумявам, че на всяка граница най-важният документ за митничарите е не паспорта, не талона на мотора, а именно зелената карта! Това беше нещото, дето през десетте митници, които минах тези два дни, живо вълнуваше всички. Даже на косовско-черногорската граница митничаря толкова прехласнат по зелениот ми картон, ме пусна да си ходя и аха да тръгна се провикна с цяло гърло – опа! Пасош, пасош! Заборавил пасош, йебем му....

                      Та подавам с ледено спокойствие така жадуваният от македонското митничарче докимент и с отегчение чакам човекът да свърши с проучването му. Гледам, че нещо го върти насам, па после натам, па го разгръща и загръща, па го гледа мълчаливо... Дека ти е печатот – пита момъкът. Е па не знам – отговарям небрежно аз – нема ли? Нема! – и ми завира зелениот картон под носа служителят. Защо нема? Защото някой е спал като го е правил – отговарям провлачено и без грам притеснение аз. Въобще не ме вълнува, честно казано! Пък и откъде да знам наистина защо аджеба зелената ми карта няма печат! И дали би трябвало да има такъв или просто митничарят се чуди как да ми изкрънка некое евро! Е... не е познал! Ако не ме пусне в Македония-та, оная бившата, оная бившо Югославската, просто ще се вратим, па ще си карам моторот преко Драговищица и оттам директно през Долно Уйно към сръбско! Аааа, море дреме ми...

                      Човекът явно видя, че ич не ми дреме, повъртя се, посука се, па отиде да пита началството що да ме прави. След минутка се върна, мълчаливо ми подаде безценното зелено нещо и без да продума дума вдигна бариерата! Бях допуснат в Македония-та! Каква чест! В интерес на истината, повече никой не отвори и дума за някакъв си печат върху зелената ми карта, та оставам с впечатлението, че това са някакви нашенски си номера! Ей такива някакви си – ако мине номера! Е....не мина.
                      Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                      Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                      Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                      Коментар


                      • #12
                        От: Имало едно време...

                        06-ти Май – нейде из Македония.

                        Пуснал съм по баира по инерция и се рея на зиг заг из пустия път. Тихо е. Чувам само звука от търкалящи се гуми. В околовръст, докъдето погледът ми стига няма жива душа. Пуста и Македония! Дека са и людете, бре?... Изведнъж ме напушва смях. Сещам се за „Луно, луно, земльо македонска” и ред други вицове и шеги по отношение на нашите мили съседи – македонците... И естествено, изневерявам на първия принцип на Фори – да не говоря много много за политика в чужбина! Ама пусто като съм у тая земля македонска, все за политика ме избива! Щото то...

                        Сещате ли се, мили деца, за тая приказка, с която започнах? Тая...на Кустурица? Дето имало едно време една държава...Сетихте ли се?

                        Та, имало едно време една държава. Тя била нито на изток, нито на запад, била нито с изтока, нито със запада. Уж била социалистическа, ама не съвсем. Уж бяхме братя славяни, с един строй и идеали, а нас там много много не ни пускаха... Уж имаше желязна завеса, ама за гражданите на Югославия тая работа не важеше кой знае колко... Живееха си къде повече или по-малко дружно в нея и сърби и хървати, и албанци, и бошняци, и словенци, та и македонци. Да де ама Тито се спомина, Горбачов се продаде на предшествениците на О’бама-та и лека полека уж единната страна изпадна в спиралата на разделението, разцеплението и на гражданската война. Извървиха се ред събития – казармите в Словения, патакламата в Босна – Мостар, Сараево, Сребреница, Пале, Горажде, Фоча... Република Сръбска Крайна. Вуковар. Ратко Младич. Небрежните натовски бомбандировки над Београд и Нови сад. Армията за освобождение на Косово, Грачаница, Митровица – оная косовската. Санджак. Църна гора. Измъчените напъни за автономия на Ниш... Косово. Прешево и онея с брадите. Буяновац...
                        И от цялата тая патаклама и хаос се пръкна не какво да е, а държавата Македония, мили деца! Бракята македонци трябва да се кланят доземи на така ненавижданите от тях сърби, защото точно сърбите създадоха това, което днес се нарича македонска държава и македонска нация. И щото бракята Кирила и Методия може и да са създали славянската писменост, ала бракята сърби у оня пограничен манастир – „Прохора Пшински” създадоха македонскиот език и нация... Макар че, продължавах да разсъждавам не за друго, а щото спускането му се не виждаше края, каква ще да е тая македонска държава, дето македонците в нея бяха малцинство, дето у цял свят беше известна като Формър Югославиан Репаблик ъф Маседония, или казано по нашенски Бивша Югославска Република Македония. Ама карай...пей сърце... Всъщност, беше ми жал за бракята македонци, щото освен, че ставаха смешни с тоя върл македонизъм и помакедончване на све живо, бракята имаха един много, много сериозен проблем и той се наричаше албански шовинизъм! Албански шовинизъм, радикален ислям, демографски бум на албанското „малцинство”, арабски пари и джамии, джамии, джамии... Защото Куманово, помнете ми думата, беше само началото! Онова Куманово, в което беше живял родният ми дядо преди войната – оная Втората. Само дето дядо ми за никакви македонци не ми беше говорил. Говореше все за българите в Куманово... Странно! Той дядо, лека му пръст, сигурно хич не ги е разбирал тея неща...

                        Спирам за кратко в Крива паланка. Градчето тепърва започва да се пробужда и е все още пусто и замряло. Гледам огромния македонски флаг, който се вее лениво на баира, правя две-три снимки, ей така за протокола и продължавам напред.

                        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220735.JPG
Прегледи:1
Размер:86.1 КБ
ID:5804905

                        Пътят е станал още по-отвратителен от миналото лято, когато се прибирахме по този маршрут. Кръпка до кръпка, връз кръпка. Е, верно, дупки няма, но е ужасно друскащ и дразнещ – хванал съм се като удавник за сламка за кормилото и не смея да се почеша, та да не се озова набързо в нивата след поредната порция скок подскок!

                        Уморен от ранното ставане, студа и с размътен от друскавицата поглед и акъл, спирам нейде в нищото между Крива паланка и Куманово. Спирам на една отбивка край пътя да се полюбувам на изгряващото слънце и маковете в полето.

                        Натиснете снимката за да я уголемите

Име:P1220740.JPG
Прегледи:1
Размер:112.6 КБ
ID:5804906

                        Мотая се около мотора, зяпам и се разтъпквам като се опитвам да сметна колко ли километра съм минал дотук от общо 800-те предвидени за деня? Гледам облаците в далечината и се моля да не вали! Не вали ли и 8000 ще измина без да ми мигне окото, хваля си се аз наум, докато окото ми, онова дето не трепва от някакви си километри, не фиксира нещо странно по мотора! В първият момент не мога да схвана какво точно ми е привлякло вниманието, но упорито съм се вторачил в кормилото. Мдааа.... пластмасовата тапа, оная дето крие някаква гайка на лявото огледало е отлетяла нейде в небитието по македонските друскавици и сега лъскавата гайка просто ми вади окото! Става ми криво... Не, че нещо, но тоя мотор за няколко карания, успях да му съсипя доста неща! Не знам аз ли съм мърляч, моторът ли си му е дошло времето или просто нещо съм карък? Поседявам известно време умувайки дали да не се върна да търся въпросната черна тапичка, но съзнавам, че това би било най-безсмисленото нещо, което мога да направя. Затова, някак механично, сътворявам друга безсмислица – изчоплям тапичката на дясното огледало и я прехвърлям на лявото! Сега лъсва гайката на дясното, но аз с удоволствие гледам лявото, което вече си е комплектовано! Е....сега мога да тръгвам! Път ме чака...
                        Последно редактирано от forry; 18-12-18, 22:16.
                        Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                        Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                        Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                        Коментар


                        • #13
                          От: Имало едно време...

                          Яко!
                          Ударих го на размисъл... и м Крива паланка, и в Куманово през 1972 или 1973 година се разбирах на български език, че тогава за друг език не бях и чувал, а и на български не можех и да пиша. Но пак се разбирах без проблеми и реших, че и в другите държави знаят български, о говорят като шопите.
                          СФРЮ беше първата държава различна от Бг, която посетих.
                          Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

                          "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

                          Коментар


                          • #14
                            От: Имало едно време...

                            При мен точно обратното - Югославия бе последната от европейските соц страни, в която отидох А в Куманово комай вече по-лесно на албански ще се разбереш отколкото на македонски...
                            Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                            Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                            Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                            Коментар


                            • #15
                              От: Имало едно време...

                              По пътя, Македония.


                              Учудващо бързо стигам Куманово. Слънцето прилично ме стопля и като никога се движа съвсем по план. Доволен съм! Малко ми е непривично. Обичайното ми придвижване из района е в обратна посока и традиционно в най-добрия случай на свечеряване, а най-често среднощ. Незнайно защо, този път съм решил да обърна посоката и се движа срещу течението – тоест, не завършвам с Македония, а започвам с нея! Сигурно се притеснявам докато извъртя скромната си обиколка по близките Балкани, държавата БЮРМ да не изчезне от картата, затова бързам да я претупам транзит... Или поне североизточната и част.


                              На разклона в Куманово замалко да хвана в посока Београд, вместо Скопие! Усещам накъде съм я подкарал едва в последната секунда преди да се кача на магистралата и правя някаква твърде забранена (и опасна) маневра. Така де – Београд не ми е в плановете! За сетен път обяздвам тая глобална магистрала. Трансмакедонската магистрала. Магистралата Лондон-Калкута... Липсващата тапичка на огледалото ми вади очите. В пристъп на гняв и безсилие давам газ на Джуниър. Мисля да му поотпусна юздите и за нула време да изляза на оная граница – знаете я – между двете държави, дето едната полу я има, а другата полу я няма... Там вече щеше да започне истинското пътешествие! Планини, завои, идиоти с вехти коли, сръбски села, албански села, горански села, сватби, погребения, съмнителни типове, трафиканти, въоръжени до зъби брадати типове...


                              Напушва ме смях! Хехехе...Дека ви е магистрала, бре? Карам по някаквото подобие на път и се хиля гласно в каската! Дясната и аварийна ленти са затворени и изорани. Тук таме има някакви строителни машини и никакви работници! Рехавата колона се точи в най-лявата лента, ограничена от безумните знаци „40” наслагани през има няма сто метра. Карам със 130. Задминавам някакъв автобус, спрял на импровизирана спирка. Магистрала... На Балканите всичко е твърде абстрактно. Мярвам табела „Аутопат Александар Македонски”. Ауууу, дека бре? Дека ви е аутопата? А че е Александър Македонски ясно! То у тая страна всичко е Александър Македонски май!


                              Дека ви е аутопата, бре? – задавам си въпроса на смаяния чичко на будката за плащане. Дека ви е аутопата? Мммм? Ще ме караш да плащам магистрална такса! Че то магистрала няма, бре! Чичкото процежда през зъби нещо за нас българите, подава ми настоятелно касовата бележка и ме подканя да се разкарам, споменавайки, че мога да се оплача на арменския поп! Оня у Брюксел! Европейскосъюзния арменски поп. Подкарвам ядно напред, още повече, че някакъв кюстендилски рейс ме подпира напористо да се разкарам. Преча му! Сигурен съм! То ние сме си така – и сам да съм на опашката, ще се бутам! Няма да се излагаме я...


                              Подкарвам бясно, решил, че няма да се дам на някакъв си рейс, още повече кюстендилски. Подкарвам по половинчатата магистрала и гледам да не забия в някоя грешна отбивка. В покрайнините на Скопие съм. Подминавам билборд с надпис „Аеродром Александар Велики”, прихвам да се смея, пускам десен мигач, отбелязвайки, че не му свети лампичката на таблото и свивам по столичното околовръстно! Евала иначе на македонците! Имат образцова северна дъга, за разлика от смешната софийска такава... (Вземам си думите обратно! Вече и ние си имаме образцова Северна скоростна тангента!)


                              За нула време се озовавам на македонско-косовската граница. Не, че карам много бързо! Да не си помислите! Амииии...нищо подобно! Просто македонската столица се намира на има няма 20 километра от въпросната псевдограница. Спирам чинно на будката на митничаря. Интересът към мен е нулев! Имаш ли зелени картон? Имам. Вози! Е, воза... Минута по-късно спирам при косовският му колега. Моментът, в който спирам пред кабинката, се усещам, че съм пропуснал будката с гражданските, щото, заветният зелени картон, у Косово не важи, не сте забравили, нали? Сега знам, че ще се изгъбаркат с мене. Правили са го и преди. Селям, селям, документи, туй, онуй, издакле, задакле и оооо, немаш осигуранйе, брате! Врати се, па после тука! Поздравявам унило, а косоварят е разтеглил усмивка до уши. Ето, циркът започва, си казвам на акъл! За къде? – пита кротко и позитивно човекът. Ми, викам, за Вишеград. За Босна, пояснявам на момента, че де да му знам на човека познанията по балканска география. Преко Църна гора? Преко Църна гора, повтарям като ехо аз... Много път, много... Викам, ще ме вали ли? – въртя, суча, гледам да поддържам любезния разговор. Ще те вали, ще те вали, много ще те вали – отговаря с все същата любезна усмивка митничарят, сякаш ми вещае нещо супер приятно... Аааа...туй...подхващам болната тема аз, че зад мен опашката стана като опашка за кубински банани през 83-та, какво правим с осигуранйето? Аааа, нямаш ли? Ми, нямам... Е, ходи си направи ей там-посочва ми някаква барака в началото на плаца човекът. Викам, айде сега след всичката тая любезност ще се връщам и пак ще се редя на опашка! Чакай, къде тръгна? – извива врат през гишето началника – ето ти пасоша, остави тук мотора и багажа, ходи си направи гражданската и ела! Естествено, втора подкана не чакам и хуквам назад. От колите, които ме чакат, ме гледат свирепо.


                              Нахлувам почти на бегом в будката със застраховките, където друг усмихнат чичко ме посреща от вратата. Иншурънс?-пита човекът. Осигуранйе! – отговарям аз. Абе за какъв иншурънс ми говориш, бре човек! Мани ги тея купешки думи! Тука сме на Балканите! Давай по нашенски!


                              Човекът не бърза за никъде. Бавно разгръща документите, които съм му подал, баааавно чете нещо си вътре, бааавно ме пита кое точно ми е името и кое фамилията, още по-бавно ме пита на кого е моторът след като не е мой, после любезно се осведомява идвал ли съм друг път в Косово и дали ми харесва и...започва да пише. Усещам как вадички пот се стичат по мен. Просто си представям какво ли ще чуят ушите ми като се върна на опашката, която несъзнателно съм създал! Сякаш след цяла вечност човекът свършва с писането, усмихнато ми подава полицата и документите, аз притеснено му подавам десетте евро за гражданската и почти на бегом излитам от будката. В свински тръс се появявам при мотора и скучаещият служител зад гишето. Ето, казвам, осигуранйето! Све у реду! Човекът даже не поглежда какво му подавам – само махва с ръка, че е приключил с документите, когато някъде иззад мен на висок глас се започва едно роптаене, че се мотая, а те седят и ме чакат. Изведнъж любезната усмивка изчезва и митничарят проточва врат през гишето. Поглежда намръщено и вика на някого: „Лаааако, само полааааако!“. Понечвам да се отдръпна, но човекът с жест ми показва да си се опаковам тук и хич да не ми пука! Нахвърлям надве-натри нещата по себе си и се премествам двайсет метра напред. Спирам отстрани, да се доопаковам като хората и да пусна един смс на Поли. Уговорката е да се отбелязвам със смс чат-пат, за да знае, че съм жив и че не са ме изяли вълците или разните му там балканци. Минава групичка ученици. Оглеждат ме с нескрит интерес и говорят нещо за мотора. Поздравявам ги. Момчетата ми се ухилват, ако и нищо да не казват, а момичетата минават като товарния влак през гара „Надежда“. Нрави.... Балкански нрави... Мюсулмански нрави...
                              Последно редактирано от forry; 19-12-18, 21:47.
                              Alvanovo motors - Сам съм си клуб, сам съм си президент!
                              Yamaha XJ 900 F, Yamaha FJ 1200, Suzuki GSX 1100 F
                              Fiat Grande Punto 1.4, Volvo 460 1.7 T, BMW 523i

                              Коментар

                              Активност за темата

                              Свий

                              В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

                              Най-много потребители онлайн 4,660 в 18:02 на 07-04-20.

                              Зареждам...
                              X