Tweet
ВНИМАНИЕ: Това ми е първият пътепис. Приемам всякакви критики.
Този маршрут си го бях набелязал от известно време, за някоя събота и неделя. Бърз трип, така да се каже. И ето за Великден жената и децата заминаха при баба, на гости, а аз останах сам... и ме засърбя. Прогнозата за времето беше прекрасна. За първи път слънце и едни 20 и повече градуса. Направо не беше за изпускане. Освен това предположих (и до голяма степен се оказах прав), че всичко живо ще отпътувало за някъде вече или ще си е в къщи за празника.
И така стегнах багажа, ударих няколко шайби да търся последователи, но никой не ми се нави на акъла и реших да тръгвам сам.
Идеята на цялото пътуване я бях замислил като каране все по Дунава през пролома Железни врати – от Румънска страна и обратно същото, само, че през Сръбско. Така щях да посетя няколко набелязани обекта и да ги снимам и от двата бряга. Имаше няколко варианта за пътя до Дробета –Турно Северин, от където почваше интересното.
През Видин – Калафат, през Оряхово – Бекет – Крайова - Калафат или Оряхово – Бекет - напряко през румънските селия та до Калафат.
Не се чудих много. Дивотията в мене надви и избрах последния. Тъкмо щях да опозная комшиите, а така избягвах главните пътища.
На 11 април, на връх Великден станах рано за да хвана ферибота в осем от Оряхово до Бекет. Впрочем не тръгнах сам. Взех и „Кака“ – Гармин Зумото, на който това щеше да е бойното кръщене.
Беше само 3 градуса.
На ферибота бях сам.
Минаваше осем, а друг няма.... и тъкмо си мислех, че май няма да се тътразят само с мен до Румъния, че с моите 6 лв. за билет няма да си покрият само горивото. Почнах да обмислям алтернативен маршрут, въпреки уверението, че и само мен ще возят ако няма други. Разгеле довлякоха се и едни румънци и най-накрая тръгнахме.
Така и не спрях да снимам във Влашките села. Нямаше село в което всичко живо да не е по улиците. Коли и каруци и от двете страни, а около центъро и в две редици. Сякаш на всякъде имаше събор. Лека, полека осъзнавах, че населението е преобладаващо „Ром“. Но нещо друго ме впечатли. Почти във всяко село има полицейска кола, полицейски участък и никой не кара като див. Дори и в най-затънтеното селце няма пясък и кал по улиците. Е поне по главната, а много селца са разположени само около нея и са дълги па няколко километра. Много са оживени и почти не видях обезлюдена къща. Повечето са боядисани, спретнати и с нови покриви.
Пътя извън селата е здрав, но с остър асфалт, и на много места е вълнист, така че и да исках не можех да карам с голяма скорост. До Калафат всички камъни в бъбреците ми бяха успешно разбити. ... Нещо много важно – дългите прави участъци рязко завиват на 90 градуса в много къси завои.
Ето ме на Калафат. Дунав мост 2 и първото кафе у Румънско.
Вече съм на хидровъзела Железни врати 2
Железни врати 1 и пътя към Сърбия. От тук не се вижда добре, но после го снимах от Сърбия. В Турно Северин не успях на направя нито една снимка
Първа цел. Манастира Водица. Това е най-старият манастир в Румъния създаден е от Св. Никодим периода 1370 - 1372 г. с пари на войводата Владислав първи. Никодим Тисмански, наричан и Никодим Вратненски или Никодим Видински, e български светец и духовник. Манастирът е разрушаван и ограбван много пъти заради богатствата си от сребърни съдове. Сегашната сграда е построена в периода 1991 - 95 г. на по-малко от 100 м от старите останки. Дървената църква е осветена през 2001 г.
Руините на стария манастир.
Този кръст отбелязва отбивката към манастира.
В далечината се вижда гр. Оршова
Оршова. Много красив и чист град.
Към манастира св. Анна – втората ми цел за деня.
Пътя до там се оказа малко предизвикателство за off-road възможностите на мотора. Тесен, разбит, с пясък, камъни и кал, както и прилична денивиляция с обратни завойчета. Явно е имало голямо свлачище по склона, защото и няколко съседни улички бяха пропаднали и затворени, и „Кака“ се озори с навигирането.
Манастирът е е основан от известния румънски журналиста и писател Памфил Сейкару, които след тежко раняване като млад лейтенант през Първата световна война се заклева да построи на това място манастир. След войната той осъщесвява обещанието си. Манастирът е завършен през 1939 г., но не е собственост на църквата, а на ктитора. Епископът отказва да освети манастира и не го признава. След Втората световна война, по време на комунистическия режим, Памфил Сейкару е осъден на смърт и бяга в чужбина. Манастирът е конфискуван и превърнат в хотел-ресторант. Възстановен е през 1990 година и вече официално осветен и признат от църквата. Сега е женски манастир. От терасата му се открива прекрасна гледка към Дунав и началото на каньона Железни врати.
За сега - толкова.
Този маршрут си го бях набелязал от известно време, за някоя събота и неделя. Бърз трип, така да се каже. И ето за Великден жената и децата заминаха при баба, на гости, а аз останах сам... и ме засърбя. Прогнозата за времето беше прекрасна. За първи път слънце и едни 20 и повече градуса. Направо не беше за изпускане. Освен това предположих (и до голяма степен се оказах прав), че всичко живо ще отпътувало за някъде вече или ще си е в къщи за празника.
И така стегнах багажа, ударих няколко шайби да търся последователи, но никой не ми се нави на акъла и реших да тръгвам сам.
Идеята на цялото пътуване я бях замислил като каране все по Дунава през пролома Железни врати – от Румънска страна и обратно същото, само, че през Сръбско. Така щях да посетя няколко набелязани обекта и да ги снимам и от двата бряга. Имаше няколко варианта за пътя до Дробета –Турно Северин, от където почваше интересното.
През Видин – Калафат, през Оряхово – Бекет – Крайова - Калафат или Оряхово – Бекет - напряко през румънските селия та до Калафат.
Не се чудих много. Дивотията в мене надви и избрах последния. Тъкмо щях да опозная комшиите, а така избягвах главните пътища.
На 11 април, на връх Великден станах рано за да хвана ферибота в осем от Оряхово до Бекет. Впрочем не тръгнах сам. Взех и „Кака“ – Гармин Зумото, на който това щеше да е бойното кръщене.
Беше само 3 градуса.
На ферибота бях сам.
Минаваше осем, а друг няма.... и тъкмо си мислех, че май няма да се тътразят само с мен до Румъния, че с моите 6 лв. за билет няма да си покрият само горивото. Почнах да обмислям алтернативен маршрут, въпреки уверението, че и само мен ще возят ако няма други. Разгеле довлякоха се и едни румънци и най-накрая тръгнахме.
Така и не спрях да снимам във Влашките села. Нямаше село в което всичко живо да не е по улиците. Коли и каруци и от двете страни, а около центъро и в две редици. Сякаш на всякъде имаше събор. Лека, полека осъзнавах, че населението е преобладаващо „Ром“. Но нещо друго ме впечатли. Почти във всяко село има полицейска кола, полицейски участък и никой не кара като див. Дори и в най-затънтеното селце няма пясък и кал по улиците. Е поне по главната, а много селца са разположени само около нея и са дълги па няколко километра. Много са оживени и почти не видях обезлюдена къща. Повечето са боядисани, спретнати и с нови покриви.
Пътя извън селата е здрав, но с остър асфалт, и на много места е вълнист, така че и да исках не можех да карам с голяма скорост. До Калафат всички камъни в бъбреците ми бяха успешно разбити. ... Нещо много важно – дългите прави участъци рязко завиват на 90 градуса в много къси завои.
Ето ме на Калафат. Дунав мост 2 и първото кафе у Румънско.
Вече съм на хидровъзела Железни врати 2
Железни врати 1 и пътя към Сърбия. От тук не се вижда добре, но после го снимах от Сърбия. В Турно Северин не успях на направя нито една снимка
Първа цел. Манастира Водица. Това е най-старият манастир в Румъния създаден е от Св. Никодим периода 1370 - 1372 г. с пари на войводата Владислав първи. Никодим Тисмански, наричан и Никодим Вратненски или Никодим Видински, e български светец и духовник. Манастирът е разрушаван и ограбван много пъти заради богатствата си от сребърни съдове. Сегашната сграда е построена в периода 1991 - 95 г. на по-малко от 100 м от старите останки. Дървената църква е осветена през 2001 г.
Руините на стария манастир.
Този кръст отбелязва отбивката към манастира.
В далечината се вижда гр. Оршова
Оршова. Много красив и чист град.
Към манастира св. Анна – втората ми цел за деня.
Пътя до там се оказа малко предизвикателство за off-road възможностите на мотора. Тесен, разбит, с пясък, камъни и кал, както и прилична денивиляция с обратни завойчета. Явно е имало голямо свлачище по склона, защото и няколко съседни улички бяха пропаднали и затворени, и „Кака“ се озори с навигирането.
Манастирът е е основан от известния румънски журналиста и писател Памфил Сейкару, които след тежко раняване като млад лейтенант през Първата световна война се заклева да построи на това място манастир. След войната той осъщесвява обещанието си. Манастирът е завършен през 1939 г., но не е собственост на църквата, а на ктитора. Епископът отказва да освети манастира и не го признава. След Втората световна война, по време на комунистическия режим, Памфил Сейкару е осъден на смърт и бяга в чужбина. Манастирът е конфискуван и превърнат в хотел-ресторант. Възстановен е през 1990 година и вече официално осветен и признат от църквата. Сега е женски манастир. От терасата му се открива прекрасна гледка към Дунав и началото на каньона Железни врати.
За сега - толкова.
Прикачени файлове
Аз натоварен с три куфара плюс чанта на резервоара тръгвам само, ако ще карам поне 15-20 дена и ще мина над 4-5000 км. За такива 2-3 дневни разходки един заден куфар на мотора за багажа е предостатъчен. 
. Продължавам.
Коментар