Обява

**p-pleven** · 09-09-21, 09:43

В Алчитепе са най-вкусните бюреци на Дарданелите!
Моста нат пролива трябва да е готов след около 6 месеца, така ми казаха пазачите. Кога ще заработи - сигурно скоро след това. Нямал си време - може да се стигне на брега по един черен път на брега и близо под моста.

**Венци- малкия** · 09-09-21, 13:02

Да се абонирам. От колко много време чакам за подобен разказ

**ВладиЧ** · 09-09-21, 14:16

25.08.
Тръгнахме рано към 7 часа след, като развалихме лагера и събрахме багажа. Никой не ни е посещавал и притеснявал през нощта. Минахме пак през пазара на селото Алчитепе с идеята да закусим, но беше много рано и нищо още не работеше. От там пак се върнахме в Килитбахир.

Допълнителни бункери и казарми, около крепостта.

План на допълнителните бункери и казарми, около крепостта. Червената точка е мястото, от където снимах.

Крепостта Килитбахир рано сутринта.
Решихме, че ще хващаме ферибот от селото Килитбахир, защото това беше най-тясната част на Дарданелите, с най-къс път до Чанаккале и щеше да бъде най-евтино. Така се и оказа. Взеха ни по 12,5 лири (2,50 лв) за човек с мотор. Пристигнахме в Чанаккале за 15-20 мин и се паркирахме точно пред пристанището, за да чакаме Сашо, другото момче, с което щяхме заедно да караме. Той не успя да хване този ферибот, с който пристигнахме и щеше да хване следващият след половин час.

Натоварихме се на ферибота. Това е моят мотор. Мотора на Ники е от другата страна.

Гледки от ферибота към Килитбахир.

Тръгнахме към Чанаккале.

Пътят, който днес трябваше да минем водеше на югоизток от Чанаккале най-напред към Чан по D 210, после по D 255 към Блъкесир, а от там по D 230 към Тавшанлъ и Кютахя. Не е от най-главните и важни пътища на Турция, което означаваше, че няма да е много натоварен, но пък точно в подходящата за нас посока. Сашо дойде с неговият G 650 GS. Събрахме групата. На около 300-400 м от пристанището на Чанаккале е конят, с който беше сниман филмът Троя. Холивуд го е подарил въпросният кон след снимките на града. Нямаше как да пропуснем подобна атракция. Там, където са развалините на Троя също има дървен кон, но той не е така атрактивен и интересен, като този изработен от Холивуд. Оня кон в Троя е скован от дъски и летви, а в същност, според историята конят, с който е превзета Троя е направен от части от разбити кораби.

Конят от филма Троя.

Ето го и дедо Влади до въпросният кон.
Градът Троя се е намирал на, около 30 км на юг от мястото, на което е сега Чанаккале и е контролирал входа към Дарданелите. Закусихме в Чанаккале и потеглихме.

Трите мотора някъде на бензиностанция.
Зареждахме през 220-250 км, или най-малко по два пъти на ден. Двете БМВ-та спокойно минават 300 км без да им светне лампата за резервата, но старата Хонда на Ники е карбураторна и не може да устиска толкова.

Също и Хондата, която въпреки, че е 250 кубика правеше поне с литър по-висок разход, от разхода на БМВ-тата, който е около 3,5/100 км. Ами те са казали хората. Хвали старо, но карай ново.

Красив пейзаж край пътя някъде из Турция.
Пътя между Чан и Балъкесир се оказа доста "къдрав" и тесен. Особено, около едно село Балия, ако го произнасям правилно на български. Направо нещо подобно на пътя Велинград - Кръстава - Аврамово, но по-тесен, по-дълъг и с по-големи наклони. Там малко преди върха на превала се разминахме с три големи БМВ-та Адвенчъри по 1200 куб. И други с мотори освен нас се кефеха на този път. Балъкесир - Тавшанлъ също е проход с много завои, но пътя беше малко по-широк, а завоите по плавни. Нещо, като Хайнбоаз, но два пъти по-дълъг. Съжалявам, че имам много малко снимки точно от тези пътища и проходи, но когато караме трима спирането за снимка, след това ми коства каране известно време с поне 150 км/час, за да догоня групата, а това хич не ме устройва, и кефи. Иначе обикновенно карахме максимум с 90-95 км/час. Вечерта стигнахме някъде на 10-20 км пред Кютахя и направихме лагера в едни полянки край пресъхнал поток. За този ден минахме 430 км.

**ВладиЧ** · 09-09-21, 17:12

26.08.
И така започна третият ден от пътешествието. Станахме на разсъмване някъде към 6 без 15 и започнахме да събираме катуна. Към 7,00 часа обявих: "Джентълменс, старт йор енджин" и тръгнахме. Този ден трябваше да влезем дълбоко в Анадола, да прекосим централна Турция и да стигнем до Кападокия. Слизахме надолу на юг-югоизток по D 850 от Кютахя към Афьон, а от там щяхме да хванем D 300 към Акшехир, Коня, а от там нагоре на североизток пак по D 300 към Аксарай, Невшехир и Кападокия. Tук съм снимал още по-малко. Помня жегата, която ни удари, след като се измъкнахме от планините и влязохме в голямата равнина, около Коня, която е на 1000 м нмв. Там е почти чиста пустиня. Само пепел, камъни и тук там по някой хилав нисък храст. Пътищата обаче бяха идеални. Коня е с население, около 2 милиона и 100 хиляди. Там е центърът на ордена на суфите и е мавзолеят на Мевляна Джалаледдин Руми един от основателите на ордена. Градът е много чист и добре поддържан. Ние минахме по околовръстното шосе на града, като се завъртяхме, около него. Навсякъде всичко беше подредено с цветя, много алеи и дървета, и всичко се поливаше с пръскачки, и се поддържаше свежо, и зелено. А наоколо беше пустинята. Направих само една снимка, около Коня.

Това е сградата на аерогарата от летището на Коня.
Вечерта пристигнахме в Кападокия в къмпинг Кая. Преди това направих две снимки в Невшехир, от където започва Кападокия.

Кападокия означава - Земя на красивите коне.
В къмпинг Кая имаше бани, басейн и най-важното фризер с бира Ефес Пилзен. Естествено ударихме по една бира с кеф, разпънахме палатките и се изкъпахме. Цената, която платихме беше по 70 лири (14 лв) за всеки общо за мотор, палатка и човек. Бирата беше мисля по 12 лири (2,40 лв) бутилката. Този ден минахме 550 км.

**ВладиЧ** · 10-09-21, 02:25

27.08.
Още вечерта, когато разпъвахме палатките момчетата даваха зор рано тази сутрин да тръгваме към Дивирги, на което аз рязко се възпротивих. Ама чакайте бе. Това не ви е спането край боклука на Кютахя... Това е Кападокия. Едно от чудесата на света. Няма да стоим тука само една нощ. Поумекнаха малко и се разбрахме да потегляме нататък към обяд в този ден.
Станахме рано на разсъмване, както винаги, а тук, както винаги започна шоуто с балоните. От къмпинг Кая гледката е много добра. Момчетата бяха очаровани и тръгнаха да обикалят и да търсят още по-добри места за гледки. Аз си останах в къмпинга. Всичките ми снимки тази сутрин са от там.

Накрая тръгнахме към Гьореме. Бездруго пътя ни беше нататък.

Това също е част от колорита на Кападокия.
Днес пътя ни беше пак право на изток по D 300 през Кайсери и Пинарбаши до Гюрун, където вече свихме нагоре на север по D 880 към Кангал и от там пак свихме на изток вече по D 260 към Дивирги. А защо толкова държахме да стигнем до това Дивирги? Защото от там щяхме да караме в посока към Кемалие по Каменният път в каньона на река Ефрат.

Някъде по пътя между Гюрун и Кангал.

Пейзаж по пътя.

Скоро не съм си снимал мотора на поредният битумен път в Турция.

Пейзаж по пътя.

Пристигаме в Дивирги малко преди залез слънце. Това е част от градът и крепостта над него. Тук на една бензиностанция започнаха задълбочени проучвания, как точно да намерим Каменният път по Ефрат. Извадиха се телефони, таблети, като ангажирахме почти целият персонал на бензиностанцията. Някакъв пътешественик преди няколко години минал от тук и обяснил, как да се намери тоя път, като уточнявал нещата си точно на същата бензиностанция. Този факт не знам защо много силно развълнува моите спътници. Въпросният пътешественик се снимал тогава с персонала на бензиностанцията. Издириха един от участвалите тогава в снимката, наредихме се, даже и мен ме придърпаха, и ние се снимахме с персонала. Така де, нали и ние сме пътешественици.

Според електрониките, които се размахваха имало три пътя нататък, ама единият се отбивал през някакви планини, той пътешественика минал по тоя път, ама дали и ние да минем през планината, или да цепим направо към каньона... Такива работи се уточняваха, поне 40 минути. Аз не участвах в обсъжданията. В същност, в последствие, всичко се оказа много по-просто и лесно. Имаше си съответните табели, както навсякъде в Турция и просто трябваше да ги следваш тия табели. Излезнахме от Дивирги в посока Ерзинчан и на около 2 км след града имаше кръстовище с отбивка надясно, и табела Ташйолу, а това на турски значи точно Каменен път. Свихме по този път а след още километър, два пак свихме по един черен път отбивка от главният, към една изоставена кариера и намерихме място за палатките, където щяхме да спим тази нощ. Този ден минахме общо към 440 км.

**ВладиЧ** · 10-09-21, 09:57

28.08.
Сега направих едно леко проучване и разбрах, че въпросният пътешественик, който е минал преди нас по тези пътища, и който развълнува така спътниците ми е Тонико (Антон Конакчиев). Модератора на раздела за пътешествията в мото форума. Познаваме се дистанционно чрез интернет.

Станахме рано и започнахме да събираме багажа. Тази нощ на това място не чух ходжата да вие, но за сметка на това цялата нощ слушах свиркането на фадромата, когато се движи на заден ход от близката мина, която работеше денонощно.

Събрахме багажа и се върнахме на тесният асфалтов път, който водеше към каньона на Ефрат.

Пейзажа, около нас рано сутринта. Ето от тези постройки насреща свиркаше фадромата.

Чакам и другите да дойдат на пътя, и тръгваме.

Пътя е доста дълъг, тесен и се катери стръмно по тези баири. Това си е поредният турски Трансфагарашан. Не е асфалтиран, а просто е запечатен с битум върху камъните.

Части от пътя почти по билото.

Някъде пред нас трябва да е каньонът.

Ето я групата.

Май остава още малко.

Ето вече се вижда и река Ефрат.

Този кръстопът е само на няколко завоя от началото на Каменният път. Надясно нагоре има някакво село, или махала, според табелите, а наляво е Каменният път към Кемалие.

Така се вижда река Ефрат от кръстопътя.

Това е началото на Каменният път, когато идваш от към Дивирги.

Трите мотора и дедо Влади, че мен все ме няма по снимките.

Това е километража на мотора на Сашо. Приехме го, като добър знак от съдбата.

И така тръгнахме по Каменният път, следвайки течението на Ефрат.
Да дам малко данни за този път. Пътят е прокаран, като е копан на ръка от местните хора, за да съкратят растоянието до големите градове. Започнат е през 1870 год, а е завършен през 2002 год. Или копан е, около 130 години. Дълъг е, около 9 километра. Тунелите са с наклон, като повечето от тях са в завои. Не знам, каква навигация, и каква нивелация са ползвали, но е удивително инженерно съоръжение за нещо изпълнено само на ръка. През 50-100 метра, или там, където е удобно има допълнителни странични отвори в тунелите, за да се изхвърля изкопаният материал в реката. Аз изпаднах направо в някаква еуфория, от това, което виждах, около себе си. Искаше ми се непрекъснато да спирам и да поглеждам от всичките "прозорци" в тунелите. Но това разбира се беше невъзможно, защото щеше да се наложи твърде често да спирам.

Все пак успях да направя доста снимки. Насладете им се и вие.

Това беше крайната отсечка на този път.

В дясно Каменният път, който слиза през скалите, а в дъното моста, който свързва този път с пътя Кемалие - Илич - Ерзинчан.
Минахме по моста и веднага заседнахме в едно заведение - ресторант на една тераса над реката.

По реката се разхождаха групи с лодки.

А ние веднага поръчахме кюфтаци на скара, за да отпразнуваме преминаването през Каменният път край Ефрат.

**ВладиЧ** · 10-09-21, 10:52

Трафик няма. Никой не срещнахме, до като преминавахме през Каменният път. В същност в самите тунели не е опасно освен, че е тъмно и има остри камъни, и на места чакъл по самият път. По-опасно е там, където няма тунели, защото пътя е много тесен само с два коловоза и няма никакви мантинели, или странични защити. А се подхлъзнеж и падаш в Ефрат.

За това в последствие са сложили на места метален парапет отстрани, но на много малко места. Това е някаква екстра добавена в последствие.
Тонико, когато е минал по този път с Варадерото е срещнал 3 леки коли и 2 буса. В тунелите не е имал проблеми с разминаването, защото те са сравнително по-широки от пътя, но там, където няма тунели разминаването е било кошмар.

**ВладиЧ** · 10-09-21, 11:19

Да продължим. Този ден имахме да минаваме още доста километри.

След, като изядохме кюфтаците продължихме нагоре на североизток към Илич. Там се разделихме. Сашо и Ники тръгнаха на север към Рефание, за да се качат до Черно море и после да се приберат в България, а аз продължих към Ерзинчан.

Чернят каньон на река Ефрат остана зад гърба ни.

Пак започнаха характерните за Турция червени хълмове и превалите през тях.

Поредният превал и мотора ми на поредният битумен път.
Стигнах Ерзинчан и по Е 80 продължих на изток към Ашкале. Там свих право на север по Е 97 към Байбърт. От там някъде започваше D 915 определян, като най-опаснят път на Турция. Е бях решил да мина и през него.

Малко преди Байбърт минах през поредният превал.
Около половин час преди да се стъмни отбих по някакъв селски път, а после по един черен път край един канал и там намерих място, където да преспя.

Първият ми самостоятелен лагер в това пътешествие. От Дивирги до тука през този ден бях минал 450 км.

**ВладиЧ** · 10-09-21, 13:48

29.08.
Станах, както винаги рано и събрах лагера. Минах през Байбърт и успях да уцеля пътя за Оф. В същност табелите, които следвах бяха не за Оф, а за Чайкара. Пътя бе тесен, както едно време бяха пътищата в Турция, но с хубав равен асфалт. В същност в Турция е почти изключение да срещнеш някъде по пътищата дупки. Има всякакви пътища с всякакви покрития, асфалт, битум, чакъл, но дупки няма. Та този път минаваше през доста села и имаше много завои, но нищо кой знае, колко страшно, и особено. В един момент, обаче наклонът започна да става все по сериозен, а завоите все по-остри и стръмни. Все още беше хубав асфалт, но вече беше поостърган на самите завои от окачванията и дъната на колите, защото завоите бяха вече много къси, и остри, и колите заставаха на кантар. Аз с мотора бях принуден да ги минавам тези завои на първа скорост.

Започна поредният турски Трансфагарашан.

Не знам дали личи на снимката, но наклонът стана доста сериозен.

Навсякъде по склона, около този път имаше разхвърляни къщи. Не беше село, не беше даже и махала, а просто някакви самостоятелни къщи, около, които пасяха крави.

След още няколко завоя и още малко изкачване стигнах превала. Все още беше асфалт.
Тук трябва да дам едни пояснения. Малко преди върха и тази табела има отбивка в дясно по друг път, който се вижда зад табелата в дясно на снимката. Този път е по-хубав от D 915 на места е с асфалт и води до Узунгьол (Дългото езеро), което е местен курорт и има много хотели, и туристически атракции. Но това не е път D 915. Ако искате екстремия продължавате право напред точно по D 915 в посоката, в която съм спрял мотора си. Ако искате по-лек и по-хубав път малко преди този превал, то свивате надясно към Дългото езеро.

След, като направих тази снимка, тръгнах пак по D 915. Минах още 200-300 метра и асфалтът свърши. Започна черен сравнително хубав и равен път с не много голям наклон.

Лека полека наклонът започна да се увеличава, а пътят да става по-тесен и започна веселбата.

Склоновете край мен.

Част от пътя.

Склонът започва да става все по стръмен, а пътя все по опасен.

Поглед в страни.

Да спра малко на сянка, че нещо взех да се потя...

Това е и последната снимка, която направих преди да напусна черният участък. От тук до асфалта вече не ми беше хич до снимки.

Завоите бяха изключително къси и стръмни. Моторът го въртях почти на място, за да взема някои от тези завои. Всичко беше с камъни и чакъл от колите, които бяха минавали от тука, и бяха ровили с гумите, за да се измъкнат, или задържат на пътя. Самият път беше много тесен и много стръмен. Два три пъти се наложи да се разминем с малки джипове, като почти опирах едното си рамо в склона до мен, за да се разминем. На едно малко уширение почти по средата на това страшно трасе беше спряла някаква баничарка, която вероятно беше със задвижване 4х4, защото нормална кола е абсурд да мине по този път. Та от тази баничарка слизаше цялото семейство на този шофьор. Помислих си: - Абе тоя с какъв акъл е докарал на този изключително опасен път цялото си семейство?!?!
Слизах надолу. Оставаха ми само няколко завоя до реката, когато се разминах с едно Дайхацу. Шофьорът му бая се беше опулил, до като се разминавахме. Предполагам, че и аз не съм изглеждал особено спокоен, и весел на тоя път. Два завоя след това стигнах свлачището. Съвсем прясно. Най-вероятно това е станало веднага, след като оня с Дайхацуто е минал от там, иначе, изобщо е нямало да може да мине. Камъни, колкото телевизори и няколко големи, колкото автоматична пералня се бяха свлекли, и бяха затворили пътя. Останала беше обаче за мой голям късмет една пътечка точно до склона надолу от пътя не по-широка от 50 сантиметра. Промуших бавно мотора от там и отправих една благодарствена молитва към Бога, който ме закриляше в момента, който и да беше той.

След още три завоя слязох до реката и моста. Пътя все още беше черен, но вече не толкова стръмен и с не толкова ужасни завои. Починах си малко, за да се освестя и след няма, и половин час излязох на асфалта. Там срещнах 5-6 момчета с леки ендура Хонди, Ямахи и КТМ-и с кросови гуми без никакъв багаж. Отиваха да си правя кефа по този път. Спряхме да поговорим:
– От къде идваш? Попитаха.
– Ами от Байбърт. Рекох.
– Е как ти се видя?
– Много трудно и много опасно!
А те се разсмяха и ми викат:
– Е нали си го минал с тоя мотор и с тоя багаж...
– Абе минах го, ама бая се препотих и на моменти направо ми настръхна косата...
Пожелахме си приятен път и се разделихме. Продължих надолу по асфалта. Завоите все още бяха къси и остри, а наклоните големи, но все пак не беше, като на черният път.

Продължавам надолу към Чайкара.

Интересен водопад край пътя.
Стигнах Чайкара и я подминах. Пътя ставаше все по-широк, а завоите все по-плавни и не след дълго влязох в Оф, и видях Черно море. Поех на североизток по крайбрежието към Ризе по Е 97. От Ризе до Сарпи, до самата граница имах към 150 км. Без колебание ги захапах и към 15 часа бях на границата, на Сарпи.
Турската граница минах бързо. Удариха ми печат в паспорта, провериха ми талона, и зелената карта, и готово. Серификата за ваксината изобщо не ми поискаха. Някои от митничарите и граничарите носеха маски, а други не. Аз бях без маска, но никой не ме е закачал и не ми е прави забележка за това. Отидох на грузинската граница. Там нямаше почти никой, но въпреки това ме накараха да отида в страни от гишетата. Дойде някакъв митничар. Поиска ми паспорта. Дадох му го. Къде ти е маската? Попита. Извадих си маската от чантата на мотора, а той взе да маха с ръцете и да вика : Назад, назад, макар че бях на 1,5 метра от него... Все едно, че съм прокажен... Отдръпнах се на 3 метра от него. Брей - рекох си - Тоя нещо е много нервен... Дали ще се разберем с него? Започнахме разговора на английски, но бързо минахме на руски език.
– Имаш ли PCR тест? Попита митничаря.
– Не. Нямам.
– А защо?
– Ами защото съм ваксиниран и имам сертификат за поставена ваксина от май месец.
– А втора игла? Пита пак митничаря.
– От май месец. Уверих го аз. Митничарят изобщо не се заинтересува, нито пък поиска сертификата на ваксината ми.
– Без PCR тест не можеш да влезеш в Грузия. Беше категоричен митничаря.
– Имаш ли QR регистрация?
– Имам. Дадох му я.
– Къде искаш да ходиш в Грузия?
– Ушгули, Шатили, Омало...Изредих аз.
– Какво има там? Роднини ли имаш там?
– Не викам му аз. Там има планини... А той ме погледна, все едно за първи път чува, че в Грузия имало и планини?!?!
– Без PCR тест не можеш да влезеш в Грузия. Пак повтори митничаря.
– Ако трябва нещо да се плати, кажи... Опитах балкански номера аз.
– Не! Върни се в Турция и си направи PCR тест, а после ела и ще влезеш в Грузия, или си върви у дома...
– Ама днес е неделя. Кой ще ми прави тест в неделя?
– Това си е твой проблем. Отсече митничарят.
Завряха ми лайната. Взех си паспорта и обърнах мотора обратно пак към Турция. Влязох отново в Турция без проблеми.
Трябваше да чакам до понеделник, да намеря болница, или лаборатория да платя и да си направя тест. После във вторник да си взема резултата от теста и пак да се върна на границата, за да пробвам да вляза в Грузия. Теглих им една майна на грузинците и реших, че няма да вися, три дена, като тираджия тук на тая граница, поради глупостта на някакъв си чиновник, заради една излишна бележка и подкарах мотора из Турция. Сори, Грузия, но си мисля, че ти губиш от това положение, а не аз.
Върнах се в Хопа и свих наляво на юг към Артвин. Беше вече някъде към 17 часа. След 200-300 метра видях тризвезден хотел и веднага се паркирах пред него. Стаята за една нощ струваше 150 лири, или 30 лева. Приех без колебание офертата и така приключи този доста наситен на събития ден. Минах само 260 км днес, но пък какви километри бяха част от тях!

**the slow heart** · 10-09-21, 15:25

Първоначално публикуван от ВладиЧ Преглед на мнение

20.09.
Станах, както винаги рано и събрах лагера. ....

Бате ти си станал пътешественик в бъдещето

Изкарал си късмет, щом царя дава а пъдаря не дава.
Хайде ще се радваме на продължението на пътеписа ти за цветна и ароматна Турция

**ВладиЧ** · 10-09-21, 16:59

Уф. Оправих ги датите. Всичките дати бях объркал. Благодаря!
Добре, че вече форумът дава възможност за редакция неограничено време, а не като едно време там само 2-3 часа и край. Нямаше повече възможност за редактиране. Сега е много по-добре.

**ВладиЧ** · 10-09-21, 19:31

30.08.
Рано сутринта, както винаги тръгнах на юг към Артвин. Преди това, обаче минах през Борчка, която се намира точно под язовирната стена, с която е преградена река Чорух Нехри.

Част от язовира, стената, а отзад е град Борчка.

Пейзаж някъде по пътя преди Артвин.

Град Артвин в дъното. Вече съм минал под него и съм хванал пътя, който се вие и изкачва от долу в дясно на снимката. Това е началото на прохода към Ардахан.
Не знам кой е решил тука да прави град (става въпрос за Артвин). Мястото е много живописно, но да се живее по тези стръмни склонове едва ли е лесно и удобно.

Нагоре по прохода към Ардахан. В далечината град Артвин. Тука е един от поредните турски Трансфарагашани.

Стената на един от каскадата язовири над Артвин.

Язовир над Артвин.

Не. Това не е Швейцария. Това е пейзаж от Турция някъде преди град Ардахан.

Още един пейзаж от Турция.

След Ардахан потеглих право на изток към Чилдир. Тука ме очакваше поредният турски Трансфарагашан.

Върхът на поредният проход. Превал на 2470 м нмв. Бая висок е тоя превал.

Малко след този превал стигнах Чилдир. Това е малко градче, колкото едно голямо наше село. Бях останал само със 100 лири (20лв) и реших да обменя евро в банките му. Имаше две банки, но работеха от 13,30. А аз бях пристигнал в 12,30 часа. Реших да почакам. Влязох в една закусвалня и поръчах един голям дюнер, и една литрова кока кола. Цялата тази вкусотия плюс колата ми струваше 13 лири ( 2,60 лева). Банките така и не отвориха. Било някакъв празник. Байрам, Майрам там нещо такова. Тръгнах си от това градче. Минах 2-3 км през един лек превал с няколко завоя и пред мен изскочи езерото Чилдир.

Езерото Чилдир е на 2000 м нмв.

Чилдир гьолу. Мястото е много красиво и добро за бивак, но все още беше твърде рано след обяда, за да спирам за спане.
Продължих пътя си на юг към град Карс. От Карс нямам снимки, но и там банките не работеха. Намерих, обаче обменно бюро, в което смених 100 евро за 950 турски лири и вече имах, и повечко кеш. От Карс потеглих право на изток към границата с Армения за да разгледам Ани.

**ВладиЧ** · 13-09-21, 08:19

Първите сведения за Ани са от 5-ти век след новата ера. Най-голямо развитие, обаче градът получава през 10-11 век. Тогава е с население над 100 000 души, и е известен с наименованията "Градът с 40 порти" и "Градът с 1001 църкви". През 1064 год селджукските турци заедо с грузинците превземат града, разрушават почти всичко, изколват жителите му, а останалите живи вземат в плен. След 8 години селджуците продават градът на кюрдската династия на Шададидите. Грузинците завладяват Ани в 1124, 1161 и 1174, но след всеки успешен опит губят града отново. Чак в 1199 г армията на грузинската царица Тамара завладява уверено Ани и изтласква Шададидите от града.
Заради доброто си местоположение, градът много бързо се възстановява икономически и преживява нов подем в архитектурен план.
Монголците обсаждат града за първи път в 1226 г., но не успяват да го завземат. Втората им обсада от 1236 г. обаче завършва с успех. Градът е подложен на оплячкосване и част от населението е избито. В този период на монголски васалитет градът трайно започва да упада. До средата на 17 век на територията на Ани съществува малка крепост, която постепенно запада и в 18 век вече е обезлюдена. Обезлюдяването на града е свързано с по-широката тенденция за обезлюдяване на региона, който е зона на конфликт между Османската империя и държавните образования на територията на Персия.
И така след обяд към 16 часа пристигнах пред стените на Ани. Билетът струваше 22 лири (4,40 лв).

Поглед към част от стените на Ани от паркинга.

Друга част от стените.

Веднага след входа има други стени и кули, като по един страничен коридор се отива до портата, през която вече може да се влезе в самият град.

Портата през която се влиза в самият град снимана отвътре.

Част от стените, около портата отвътре.

Части от стените и отбранителните кули снимани отвътре от града. Вижда се и част от стената на съборен храм.

Улица в Ани.

Други улици.

В далечината главната катедрала на Ани.

Предната фасада и главният вход на катедралата.

Задната фасада.

Тук е бил олтарът.

Странично крило.

Главният купол е разрушен.

Странично крило.

Близо до главната катедрала е каньонът на реката. Сега това е границата. Я ляво на снимката Армения, а в дясно Турция.

Тука някога е имало мост. В горната част на снимката Армения, в долната част Турция.

Остатъци от Медресе (мюсулманско училище).

А това са руини от минарето на паднала джамия.

Бил е цял комплекс. Руините на джамията са в дъното на снимката.

Улица в Ани.
И така. Довиждане Ани. Само да отбележа, че на доста места из града се водеха разкопки, така че след време ще има още повече неща и места за разглеждане из този древен град.
Тръгнах обратно към Карс, но след няколко километра отбих от главният път по друг второстепенен. От него пък имаше отбивки с черни пътища към разни махали, и ферми. Хванах една отбивка, а после свих към нивите, (ако бяха ниви изобщо де). Бяха парцелирани по десетина декара. Някой беше събрал камъните и ги беше струпал, като синори, възможно е да е имало и някаква реколта в този пясък прах и камъни, но не разбрах какво е садено, и прибирано. Както и да е. Избрах си едно малко по-равно и чисто място между нивите, разчистих, и аз малко камъни, и разпънах палатката. На около километър от мен имаше една махала с десетина къщи. Чувах лая на кучетата, мученето на кравите и блеенето на овцете. Тук щях да спя тази нощ.

Лагерът в пустинята близо до Ани. За този ден минах 480 км.

**ВладиЧ** · 13-09-21, 13:05

31.08.
Събрах лагера и се върнах пак на запад на пътя за Карс. Нямаше друг път на юг според картата. Стигнах отново Карс и вече се спуснах надолу, като хванах D 965 към Кагизман. Някъде тука за пореден път станах свидетел на турският строителен гении относно пътищата. Както си върви обикновен двулентов път изведнъж го разширяват с два банкета по 1,70 м. Тези банкети много бързо след това се асфалтират, а в последствие се сменя маркировката и пътя става с три платна за по-лесно изпреварване. Известно време след това се пускат машините и пътя вече се прави с по две платна във всяка посока плюс аварийни платна, като на магистрала, но без да е магистрала. Това вече се води първокласен ускорен път и движението по него е разрешено с по-висока скорост. Но най-интересното е друго. При всичките така изброени ремонтни работи, НЕ СЕ СПИРА движението по този път. Машините си работят, там фадроми, валяци, багери, а колите и МПС си вървят по направените черни временни пътища , около и вътре в строежа. Пак повтарям няма пълно затваряне на пътя и обиколки с километри из съседни села, и градове, защото ще се работи и прави нещо по пътя. Ето две снимки по този повод.

Току що съм минал няколко километров участък който се ремонтира и разширява.

След 50 метра ремонтът свършва и пак започва идеален асфалтов път.
От там от Кагизман пак на изток продължих към Тозлука и по D 080 по край границата с Армения право към Игдър. От тука вече хванах Е 99 и потеглих право надолу на юг към Догубаязит. Още преди да стигна Игдър и Догубаязит карах по дефилето на една доста голяма река Арас Нехри, по която се отваряха красиви пейзажи.

Пейзажи край реката.
Имаше и други интересни моменти по край населените места там.

Който не кара с 50 км/час тука ще яде кютек...

От Игдър към Догубаязит по път Е 99 трябваше да мина точно по край Арарат.

Върхът се забелязваше в далечината още от последните къщи на Игдър.

Пътят ми водеше точно към него.

Връх Арарат 5165 м нмв. Долу беше сериозна жега, а горе снегът блестеше.

Отдалечавам се на юг в посока Догубаязит.
След известно време стигнах града и веднага хванах пътя по табелите за двореца на Ишак Паша. Догубаязит е типичен източен град. Нисък с тесни улици, по които има огромен трафик и задръствания. Пък и самият път към двореца на Ишак паша е така прекаран през града, че пресичаш почти по диагонал самият град. Има много завои наляво и надясно по маршрута, и навсякъде има табели, но при тази жега, и ужасен трафик, трябва много да внимаваш. Само една табела да изпуснеш и един завой, и тотално си се объркал из този град. Най-накрая излязох от града, но пак внимавах, защото имаше много легнали полицаи, така че не можеш да караш бързо. Започнах да изкачвам хълмовете, на които беше построен дворецът.

Над мен част от двореца на Ишак Паша.
Паркирах мотора и си купих билет. Билетът струваше 12,50 лири (2,50 лв). Не можах да снимам входа на двореца, защото там имаше тълпа жени с бурки, които си правеха селфита. Какво ще гледат после на тия снимки с тия бурки на мен не ми стана ясно, но ми попречиха да снимам входа на двореца. Строежът на този дворец е бил започнат през 1685 год, а е завършен окончателно през 1784 год от кюрдският санджак Ишак Паша. Това е дворец на пътя на коприната близо до иранската граница. Той изобщо не е в османската традиция, а е по-скоро смесица от анадолска, иранска и северномесопотамска архитектурна традиция. Традиционният модел, използван при изграждането на кралските дворци в столиците като Бурса, Одрин и Истанбул, е взет за пример от дизайна на двореца Ишак Паша.
В първият двор (да го наречем външен) е била охраната, има чешма с чучури и в дъното под земята е изкопан занданът (затворът). Слязох веднага, за да проуча килиите.

Коридора на затвора.

Килия с прозорец. Макар че е доста на високо тоя прозорец поне на 3 метра все пак има светлина.

Килия без прозорец за по-тежки наказания.
След това преминах в другият двор, да го наречем вътрешен.

В дясно част от входа към този вътрешен двор.

Входа към жилищните помещения и харемът.

Стая от харемът.

Гледка към Догубаязит от прозореца на стая от харемът.

Тронната зала.

Обява

Турция. Далечна и близка, позната и непозната от 2021 год.

Турция. Далечна и близка, позната и непозната от 2021 год.

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Коментар

Активност за темата