Обява

Свий
Няма добавени обяви.

До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

    Припек. Около 25 градуса. На работа съм и времето никак няма намерение да минава. На предния ден се бqх чул с Галин и бяхме решили твърдо да ходим в Украйна това лято към края на юли. Нямах отпуска лятото, но реших да стана и да ида при началника да изпрося 5 дена. С голямо учудване разбрах, че след 2 седмици всъщност излизам в голяма отпуска, като съм пропуснал да разбера навреме. Започна се едно лудо звънене на телефони, чертаене на маршрути и прочее. Галин имаше проблем да вземе отпуска тогава, когато аз имам, а аз не можех да преместя моята. Работеше по въпроса, а аз по това време прелиствах мощно карти и гугъл ърт-ове. Планирах някакъв маршрут през Сърбия, Македония, Албания, Черна гора, босна и Хърватска. Проблема беше, че не разполагах с кой знае какъв бюджет и след два дена чесане по главата този маршрут отпадна, поради скъпите къмпинги и прочее. Тогава Галин спомена за турция - до Ефес. Отдавна мислех за пътуване в Турция, но цената от 4,20 за литър бензин и ограничението на скоростта за мотоциклети от 70 км/ч ме отказваше отвсякъде. Обаче се позаинтересувах и разбрах че ограничението е вдигнато на 80, а турската лира в момента е поевтиняла под 90 стотинки и не се колебах много. Отворих картата и в крайна сметка реших че ще се ходи до Памуккале. Грехота е да отидеш в тази част на Турция и да не видиш Памуккале. И така, последваха няколко дни внимателно подбиране на багаж, екипировка и принадлежности. Направих зелена карта и здравна застраховка. Залепих на мотора лепенки с кръвната ми група, за всеки случай. Това е нещо, което може да ти спаси живота при катастрофа или тежко нараняване. Взех от един приятел и летен къмпинг душ. Всичко беше готово. Пътуването щеше да бъде крайно бюджетно - никакво спане по хотели, никакви скъпи заведения и глезотии. План нямаше никакъв, каране и където замръкне - там ще спя. Остана един проблем - с кой да се пътува. Галин не успя да си уреди отпуска. Говорих с един приятел от Бургас - Медуна. Срещнахме се, той дойде с жена си и веднага се навиха, като не можаха да обещаят на 100 %. Вечерта преди тръгването ми казаха, че ще дойдат, но ще тръгнат по-късно. Щяхме да се чакаме някъде около или след Гелиболу, защото от Ечеабат щяхме да хванем ферибота за Чанаккале, което вече е в Азия.





    Ден 1:
    Събудих се с 5 сутринта, спах лошо. Реших, че е време да стана и да тръгвам. Извадих натоварения от предната вечер мотор на улицата, нахлузих екипа, запалих и дадох газ. Минах през Бургас, защото един приятел на име Сава беше обещал да ми даде фотоапарата си, да го нося като резервен. В 6:30 минах да заредя бензин, взех апарата и отпраших към Малко Търново. Пристигнах на границата точно в 8 часа, когато митничарите се сменят. Явно ми е станало традиция. Изпреварих наредилите се коли, показах паспорта и влязох в Турция.





    Никога не бях минавал през това КПП и не знаех, че КПП-то от турската страна ще е най-скапаното, през което някога съм минавал. Трябва да паркираш на пътя и да отидеш в една сграда където са гишетата. Един турчин ми каза да паркирам пред сградата, като заобиколя загражденията. Не се забавих много вътре. Запознах се с един пич от Бургас, който пътуваше за Истанбул с кола. Заприказвахме се за ограниченията на скоростта и опасността от полиция по пътя и той каза 'няма страшно, аз карам бързо карай след мен и никой няма да ни закача'. Качих се на мотора и тръгнах. Още с влизането в Турция бях посрещнат от перфектен път и красива гора.









    Последваха дълги и прави отсечки, аз карах максимално 80-85 км/ч заради ограниечението от 80 км/ч за мотори. Практиката на турските полицаи е такава, че някква цивилна кола с радар се крие до пътя и снима нарушителите, след което се обаждат по радиостанция на патрулката, която е след 2-3 км. Ако видиш че патрулката те спира вече е прекаленно късно. Глобите са нечовешки дори и за минимално превишаване на скоростта. 'Авантата' на радара е 10 %, а това значи че спокойно мога да карам с 88 км/ч. Нямах излишни пари за експерименти. Бургазлията ме изпревари и продължи напред. Подминах Къркарели и по пътя за Бабаески видях, че са до спрели. Той стоеше до колата, гледаше как полицаят пише нещо и се държеше за главата. Казах му аз но не ме послуша.
    Трябваше да обменя пари. В българия бях сменил левовете на долари, защото курса е най-изгоден спрямо турската лира. В Бабаески спрях до една банка. Смених парите и тръгнах към Узункопрю.





    Пътя е второкласен, вие се през китни мръсни селца. Започна да понапича слънце. Вече се бях убедил, че движението в Турция е доста по-културно от нашето и се бяха изпарили всички мои опасения. Шофьорите навсякъде ме поздравяваха, а когато някой ме изпреварваше това винаги ставаше след подаден сигнал с клаксона. Доста бързо свикнах да използвам моя и никак не съжалявах, че съм монтирал и втори по-силен.
    В Кешан спрях да пия кафе. Настаних се на сянка в едно голямо кафене, излегнах се върху едно канапе с възглавици и си поръчах турско кафе.



    Не останах очарован от ужасната мътилка, която ми донесоха. Температурата подминаваше 30 градуса, беше много горещо. Все още не бях получил съобщение от Медуна, че са тръгнали.





    След Кешан последваха дълги и скучни прави отсечки на пътя. Пътя беше новостроящ се и през 500 метра имаше табели с ограничение 50. Криех се плътно зад ТИР-овете, които караха бързичко, но жегата беше непоносима поради липсата на насрещен поток от въздух.



    Малко по-късно през мен се разкри невероятната гледка на Егейско море, но на него щях да му обърна внимание по-нататък. Пътя след това започна да се вие по крайбрежието на Дарданелите. Вече виждах Азия на отсрещния бряг.









    Спрях за почивка когато получих съобщение. Мой много близък приятел - Делян беше починал. Не знаех какво да направя - да продължа или да се връщам. Просто стоях до мотора и плаках като дете. Пиша тези думи с голяма буца на гърлото и страшно много съжалявам. Деляне, посвещавам този пътепис на тебе приятелю, никога няма да те забравя! Почивай в мир!

    Не бях в състояние да карам и спрях в първия къмпинг на брега на Мраморно море. Поискаха ми 20 лири за да си опъна палатката и без много пазарлъци сложих каската обратно и тръгнах. Върнах се по пътя малко назад, защото бях мярнал нещо с периферното си зрение. Оказа се малък паркинг за каравани с ресторант, точно на брега. Спрях, а компшиите бяха насядали на една голяма софра и бяха нарязали диня.



    Оказа се, че собственика говори дорбе английски и ми поиска 5 лири за да си опъна палатката. Мястото е невероятно красиво. Разпънах палатката и седнах да пия една бира на брега за да се поуспокоя малко. Бирата беше на цена 4 лири (почти 4 лв). Беше 5 часа след обяд и видях, че преди минути съм получил съобщение от Медуна, че са тръгнали от Бургас. Писах им къде точно се намирам и как да се ориентират. Съблякох дрехите и се метнах в Мраморно море.











    След това напълних летния душ от един маркуч в градината с надеждата, че водата ще е поне малко топла, закачих го на една дървена греда и се изкъпах. Водата беше ледена, но за сметка на това миришеше отвратително.



    Изядох една от консервите, които предвидливо бях помъкнал с мен.



    А желираните мечета, които бях взел със себе си от жегата се бяха превърнали в....ако кажа мечешка оргия ще прозвучи грубо.



    В съседство има прекрасна крайбрежна градина.











    В една от къщите, които бяха наблизо излезе човек, който ме заприказва, но понеже нито аз говоря турски, нито той английски нямаше как да се разберем. Като му казах 'Булгаристан' той подскочи, обърна се към къщата и започна да вика нещо. От къщата излезе жена, която се оказа преселничка от България и говореше приличен Български. Седнахме, разнищихме политическата и културната обстановка на региона. Попитах я как съумяват да опазят парка до морето толкова чист и тя каза 'ами просто няма кой да го замърси'. Седнах на раздумка с тайфата в ресторанта. Местни хора, които убиват време играейки табла, докато хапват диня на ресторантчето. Точно до морето имаше разкпшна беседка с два дивана. Ударих една дрямка и се преместих в палатката, където продължих да дремя. По едно време чух познат звук - няма как да го объркаш - беше V образен двигател на Хонда Африка. Медуна беше пристигнал с жена си. Беше около 12 вечерта.





    Посрещнах ги, разпънаха си бивака, пихме по една ракия и заспахме.

    Ден 2:
    На сутринта прегракнал петел ме събуди в 7 часа.



    Идеше ми да му скъсам плешивата глава, но всъщност разбраг, че собственика на къмпинга има кокошкарник с 15 петела и една кокошка. Сигурно за да не обърнат резбата, не знам. Събрахме чаршията, пихме по едно кафе и тръгнахме. Още с тръгването видях, че Медуна не се стряска от ограниченията на скоростта и от риска да плати глоба от 200-300 лв. Карах си спокойно без да бързам. Днес трябваше да минем в Азия, да отидем до Троя, после към Измир и Селчук. Това се налагаше, защото Медуна и жена му бяха ограничени с времето, а искаха да видят и Памуккале.
    Собственика на къмпинга ни беше светнал, че освен този от Ечеабат има и друг, по-евтин ферибот, 5 км по-надолу. На Ечеабат заредихме. Това беше най-скъпия бензин, който някога е бил наливан в този резервоар.



    Пресметнах разхода и с удивление видях, че мотора е изгорил 4,7 литра на 100 км. Как няма - страх лозе пази и сваля разход.



    Подминахме Ечеабат и се качихме на ферибота за Чанаккале. Струва 4 лири и пристига на отсрещния бряг за 10 минути.













    Вратата не ферибота се спусна, минахме и вече бяхме в Азия. Другия ферибот също беше пристигнал току-що и на кръговото на изхода на пристанището настана касапница. Набързо се провряхме през колите и отидохме да видим Троянски якон, подарен от Брад Пит на града след завършването на едноименния филм, който е сниман там.





    Наснимахме се и отдохме да видим крепостта и музея. Влязохме, разгледахме военните експомнати - огромни корабни оръдия, подводница от началото на миналия век, корабни мини и много други.











    В крепостта се отказах да влизам, знаех какво представлява от снимки и прецених, че не ми се дават 10 лири.
    Потеглихме към Троя. Времето беше станало доста горещо. Беше над 30 градуса и постоянно пиех вода. Пристигнахме на Троя. Тук също бях решил да не влизам, понеже няма какво да се види, освен руини от камъни и някакъв дървен кон, на който се катерят туристите.





    Останах на паркинга при едни български шофьори на автобус.



    Седнах на един бордюр под сянката и усетих, че нещо не е наред. Зави ми се свят, прилоша ми и ми причерня пред очите. Изправих се, но не бях в състояние да стоя прав. Жегата беше много силна и явно бях на път да получа топлинен удар. Пих половин литър вода, но след 15 минути все още нямаше никакъв ефект. Единият шофьор ми направи едно силно кафе. Сетих се, че в куфара имам някакъв смачкан кроасан. Изядох го, изпих кафето, пих още половин литър вода и сякаш се съживих. Започнах да се оплаквам от 35 градусовата жега, но шофьорите ме успокоиха, че към Измир било 42 Мария и Петър излязоха след малко, видяха ме пребледнял и се стреснаха, но ги успокоих, че съм по-добре. Потвърдиха съмненията ми - нищо интересно не са видели вътре, но за сметка на това са платили по 20 лири вход.
    Яхнахме конете и поехме към Измир. Жегата беше такава, че едва дишах. Спирахме често на сянка. Всичко ми пареше, ръкохватките на кормилото започнаха да се въртят. Страх ме беше да разкопчея дрехите за да не се обезводня допълнително. По-добре плувнал в пот, отколкото вятъра да я изпарява постоянно и организма да губи вода. Много е важно с водата да се възстановяват и изгубените с потта соли. В пътеписите на Любо Африката бях прочел, че е слагал сол във водата за пиене. И наистина помага - ако пиеш само чиста вода трудно утоляваш жаждата. Две-три щипки сол в бутилката решават проблема. Край пътя има безброй чешми но не посмях да пия вода от тях, за да не си докарам някоя смъртоносна диария. Купувах само бутилирана.





    Към 3 часа след обяд жегата беше с своя пик. От асфалта на места избиваше разтопена смола. Посипваха я с пясък, за да не лепне по гумите на колите. Имах късмета да спра на едно място и ботушите ми залепнаха за асфалта.







    Всъщност асфалта в цяла Турция представлява някакъв битум, посипан с едри камъчета. Страшно грапав е, яде гумите за норматив и е страшно шумен. На места камъчетата са изронени и мотора започва да играе по пътя наляво надясно. Това е по-добрия вариант. По-лошия е, когато камъчетата се загладят от гумите на колите и станат сякаш пътя е полиран с шлайф. Камъчетата стават хлъзгави и всяко по-невнимателно стискане на спирачката води до подхлъзване на предната гума. Няколко пъти замалко да направя сеир на комшиите. Третия вариант с асфалта е този върху който се намирах в момента - избиваща разтопена смола.





    Доста подходящо име за транспортна фирма



    След Езине започна истинския кошмар. Отсечката между Айвачик и Айвалък представлява един огромен курорт като Сл. Бряг, естествено без бетонните тоалетн...пардон, хотели покрай морето.



    Градовете там са дълги по 10-тина км и между табелите на градовете има не повече от 200 метра. Подминах 2-3 полицейски поста с радари, прилежно скрити в цивилни коли и рязко се отказах да карам със скорост над разрешената. Карах с 50-55 заедно с димящите камиони и автобуси, потях се, не можех да дишам. Медуна беше останал някъде назад, всъщност почти не сме карали заедно. Или изоставаше, или бързаше напред. По едно време след 2 часа кошмарно бавно каране в жегата най-после стъпих на извънградски широк път и продължих. Медуна тотално беше изостанал и аз спрях на сянка до една сергия за плодове край пътя. Мина половин час, писах им съобщение, че ги чакам. Мина един час, звъннах им но не вдигнаха. Притесних се, качих се на мотора и реших да тръгна обратно за да проверя какво става. Точно тогава видях да се задава някакъв мотор. Бяха те. Оказа се, че са спрели някъде да се мотаят. Нищо не казах, но часа вече беше 6, а до селчук ни чакаше още път, който включваше и минаване през Измир. Пътя минава през красиви крайбрежни градове, а след Дикли реших да не минаваме по главния път покрай Бергама, а през Чандарли.







    Прекрасен селски път. Стигнахме Измир. На табелата пишеше, че е 3 300 000 души, но с временно живеещите бил над 4 милиона.



    Два пъти по-голям от София и с два пъти по-голямо движение. За сметка на това обаче движението е страшно организирано. Няма хаотично каращи състезатели, джигити, пернишки голфове и прочее. Кара се с около 70-80 и много интензивно. Ако се влачиш с 50 в такъв град ще стоиш по светофарите 4 дена. Тук в пълна сила важи поговорката 'Когато си в Рим прави като Римляните'. С подаване на мигач от моя страна колите веднага правеха път, никой не ни натискаше, притискаше, заклещваше или прочее. Минахме града за около час и половина, акто никъде нямахме проблем. Табели има навсякъде и трябва да си сляп, за да се объркаш. ГПС не използвах никъде за цялото пътуване. Просто няма смисъл, а и когато караш по карта мозъка ти работи повече и си по-бодър. Излязохме от Измир с доста добри впечатления и се отправихме към магистралата за Селчук, около който някъде щяхме да спим.



    На магистралата се влиза с карта, каквати ние разбира се нямахме, защото струва 35 лири. Кеш нямаше как да платим, или поне не разбрахме дали може и как. Провряхме се встрани от бариерите, алармите се разпищяха и ние отпрашихме. Магистралата беше скучна и с 3 ленти. Вече се стъмняваше. На слизане от нея отново трябваха карти. Около бариерата не можеше да се заобиколи. Наредихме се на бариерата и услужлив Турчин, който мина с кола преди нас като ни видя че се чешем по каските слезе от колата, дойде при нас, чекира картата и ни отвори бариерата. Благодарихме му и дадохме газ. Наближихме Селчук и бяхме много гладни. Часът беше 22:30 и нощното каране си беше казало думата и на цялостното състояние на организма. Спряхме на главната улица в Селчук прес някакво заведение. Предложиха ни доста скъпи манджи и затова не се учудихме, че беше празно.



    200 метра по-надолу видяхме дюнерджийница, а пред нея поне 100 човека насядали по масите. Помислих си - като си в рим прави като римляните' и отидохме там.



    За 4 лири си взех 2 огромни прекрасни дюнера и рязко преядох. Изпих и една бутилка литър и половина вода. Петьо и Мария също похапнаха и вече можехме да търсим място за палатки. Ефес беше на 5 километра от Селчук и решихме да проверим там наоколо. На паркинга пред Ефес ни посрещнаха двама въоръжени войника, които пазеха. Турците ревностно пазят културните си и исторически забележителности. Попитах ги къде можем да намерим къмпинг или просто място за палатки в района, защото беше тъмно и нямаше как да се ориентираме. Упътиха ни към Памучак - плаж на 5 килоетра. Отидохме там, посрещна ни собственика на кръчмата, която беше на плажа. Каза да разпъваме катуна където си поискаме. Имаше доста хора на пикник там, едно малко барбекю димеше и доволно си хапваха излегнали се на един чаршаф на пясъка. Деца крякаха и пищяха, имаше глъчка, но решихме, че скоро ще спрат. Нямаше как, това беше единственото място, което успях да намеря в 23:30 вечерта. Опънахме палатките. Медуна отиде да играе табла със собственика на заведението, но на мен много ми се спеше а и бях леко изнервен от късното ни пристигане. Медуна твърдо заяви че не му се кара по толкова километри на ден, макар че днес колкото беше карал толкова се беше и мотал. Не можах да спя добре. Цяла нощ деца пищяха по плажа и някакво прегракнало куче лаеше непрекъснато.
    Yamaha XT​M600E '98
    Mazda 626 2.0 DITD '99 Estate

  • #2
    От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

    Ден3:
    В 6 сутринта чистача в заведението пусна турски маанета, които съвсем ми скършика мерака да спя. Станах ядосан, пих кафе за 3 лири (все пак курорта Кушадъсъ е в опасна близост и цените са силно повлияни от богатите туристи, които се мотаят из района).













    Събрах багажа си, топнах се в Егейско море и изкъпах се на плажния душ (с ледена вода разбира се).



    Облякох се и потеглих. Исках да направя останалата част от пътуването по моя си начин, така както аз го разбирам и без да карам някой да се съобразява с мен или аз да се съобразявам с някой. Отидох на Ефес, паркирах мотора до будката на пазача, с който доста бързо се заговорихме.





    Пратих съобщение на Медуна, че съм на Ефес. Обух си обувките, взех бутилка вода и влязох в Ефес. Платих 20 лири вход. Часът беше около 8 и все още нямаше тълпи от туристи. Минах по алеята,









    видях пристанищната улица,



    амфитеатъра,









    библиотеката на целз...















    древногръцки табан



    ....бла бла бла....всъщност какво има в Ефес по-подробно е описано в пътеписа на Димо и Яна, да не говорим че историята и археологията не са ми сред любимите науки и бързо ми омръзна да гледам исторически камъни. Стана жега, водата ми свърши, започнаха да прииждат огромни тълпи туристи и вътре стана ад.



    Излязох, купих си едно магнитче за хладилник за 3 лири за вместо обявените 4, запалих и тръгнах нагоре към домът на Дева Мария. Тук е пребивавала Дева Мария през последните си дни. Пътя се изкачва няколко километра по хубави завои. По средата има прекрасна статуя на Дева Мария, която аз не пропуснах да снимам.









    Стигнах до портала и ми поискаха 12,50 за вход. Знаех, че вътре няма нищо друго освен парк и параклис с религиозна стойност и реших, че мога да пропусна и този обект без да съжалявам, че не съм го видял.



    Гледките на спускане от върха бяха толкова красиви, че предпочетох да седна да изпуша една цигара и просто да гледам към долината отколкото да вляза и да видя нещо просто за спорта само за да кажа, че съм бил там без да съм осмислил защо точно съм влязъл и какво съм искал да видя там.







    Реших да мина по другия изход и по пътя спрях край доста интересни битово заведение.





    Беше вече 12 часа на обяд, а днес идках да видя и Памуккале. Поех по пътя през Айдън и Назили. Карането беше малко скучно, бързо ме заболяваха седалищните части. Огладнях много и спрях на крайпътно заведение да хапна. Поръчах си 6 кюфтета, три питки хляб, салата и бутилка вода, за което платих 15 лири. Стори ми се много, но като се замислих че и в България щях да платя толкова.....



    По някое време се дотътрих на около 20 километра преди Денизли.
    Видях табелата за Памуккале в последния момент и я подминах. Спрях да се снимам до един крайпътен знак. Оставих фотоапарата върху мотора, изтичах да заема стойка за снимане и тогава духна силен вятър. Фотоапарата падна на асфалта от около метър и половина височина, чух силно изпукване и след това се търкулна в дълбоката 2 метра канавка. Сърцето ме заболя, но нещо вътрешно ми подсказваше, че това няма да е краят на дните му, в предвид тежките падания, които е претърпявал. Извадих го, видях, че обектива е ударен и отпред е леко изкривен. Беше блокирал и не искаше да се пусна. Нетиснах го с ръка, изпука доста зловещо, но се намести и проработи. Отново имах с какво да се снимам. В интерес на истината в този момент бях забравил, че нося резервен.



    Малко след това видях крайпътно магазинче и преди да направя обратен завой за Памуккале реших да си купя храна и вода, понеже мислех да спя някъде около Памуккале. Влязох в магазинчето, напазарувах хляб, домати , вода и бира. Навързах покупките по мотора и докато си слагах каската момчето от магазина излезе с чаша безалкохолно в ръка и ми я подаде. Благодарих му, изпих я и ми сипа още една чаша. Слязох от мотора и ме поканиха да ям с тях. Бяха опържили огромна тава яйца с наденица. Хапнах само две парчета диня, колкото да не ги обидя, понеже бях преял с кюфтета преди един час. Страшно гостоприемен и услужлив народ. Черта, която на повечето места в България липсва. Тепърва обаче ми предстоеше да се убедя какво са хората в Турция. Другото интересно е, че почти всички шофьори по пътя ме поздравяваха, както и доста пешеходци. Разминах се и с доста Българи по пътя, но никой от тях не ме поздрави. Снимах се за спомен с пичовете и тръгнах към Памуккале.



    По пътя 3 пъти спирах да си събирам бутилките с вода, които доста ненадеждно бях вързал с ластици върху другия багаж. Активно се оглеждах за подходящо място за палатка в горичките. Харесах няколко полянки и бях решил след като разгледам Памуккале да се върна и да спя там. Медуна ми прати съобщение, че ще отскочат до остров Родос и вече беше ясно, че пътуването ще продължа сам. По пътя към върха видях някакъв къмпинг. Влязох да проуча каква е ситуацията. Появи се собственика, не знаеше и дума на английски. Казах му само 'чадър' и той ми написа на едно лситче че за да опъна палатка трябва да платя 20 лири. Цената включвала басейн и интернет. Басейна беше мръсен, а интернет нямаше с какво да ползвам. Направих сърдита физиономия, а той написа на листчето 15 лири. Тръгнах да слагам каската, а той написа 10 В крайна сметка му казах, че след като разгледам Памуккале ще се върна, с ясното съзнание, че няма да стане точно така. Качих се горе, влязох през портала и на паркинга видях четирима младежи с два мотора. Отидох при тях, питах ги дали говорят английски. Двама от тях говореха и ги попитах къде е най-сигурнод а оставя мотора, за да не изчезне нещо от него. Казаха ми, че и те имат същия проблем и в крайна сметка паркирахме моторите до будката на пазача. Моторите им бяха истински - в Турция големи мотори не се карат. Прекаленно скъпи са. Ако даден мотор при нас струва 3000 лв, то там ще е от 6-7000 нагоре. Карат се само малки 50 и 125 кубикови моторетки. Често се случва да се видят повече от двама души качени на такава моторетка. Тези момчета караха Кавазаки ЕР-5 и кроейски Хиосунг 650 Казаха ми, че имат проблем с него и че тече антифриз. Погледнах локвата под мотора и им казах, че ще го водим после като излезем от Памуккале, понеже те не носеха никакви инструменти, за разлика от мен. Платихме по 20 лири вход и влязохме. Запознахме се. Високото момче се казва Озгюр, а братовчед му Дурукан (с дългата коса). От Бурса са, Озгюр е студент в Денизли (града който е на 30 км от Памуккале) а Дурукан учи в Гелиболу и е на гости при братовчед си.



    Озгюр е на квартира в Денизли. Попитаха ме къде ще спя тази вечер и им казах, че ще опъвам палатка някъде из района. Те се засмяха и ми предложиха да спя в квартирата им. Отначало се почувствах неловко, но в крайна сметка успяха да ме уговорят. Странно е как хора, които познаваш от 5 минути ти рпедлагат да им гостуваш в дома им и ти казват да останеш колкото поискаш. Разгледахме античния град на Памуккале, качихме се до театъра.











    Беше голяма жега и се изморихме много. След това се спуснахме към белия хълм, който е основната забележителнсот там. Това е калциев хълм, по който тече топла изворна вода. Образували са се басейни. Мястото е уникално и никъде другаде на света няма такова. Калциевите скали са грапави, което не ми попречи да се подхлъзна и замалко да си разбия главата когато прескачах една вада с течаща вода в нея. Там не можеш да влезеш с обувки, трябва да се събуеш и да ги оставиш. Не се притеснявах, че някой може да вземе моите, би било равносилно на самоубийство.











    гледката на огромния калциев хълм е страховита









    не липсваше и кой да позира


















    Спуснахме се надолу, разгледахме уникално красивото природно образувание, след това разгледахме античния басейн. Бяхме доста далеч от входа и бяхме много изморени от вървене. Там има маршрутки, които срещу една лира те връщат на главия вход. Възползвахме се веднага. На паркинга свалихме корите на мотора на приятеля на Озгюр и видях, че водната помпа тече.



    Нищо, Денизли беше близо а аз имах около 5 литра вода. През 3-4 километра спирахме да наливаме вода в мотора му и в крайна сметка стигнахме в града. Паркирахме моторите до блока, в който живеят и отидойме в апартамента. Озгюр живее със съквартиранта си Юсуф. Седнахме изморени да починем ида разгледаме снимките. Отидох в банята да си изпера мръсните чорапи и бельо, които се бяха посъбрали в раницата ми. Проснах ги на терасата да съхнат. Не след дълго решиха да ме изведат на вечерна разходка. Запалихме моторите и първо ме заведоха в малък ресторант.



    Там ни чакаха техни приятели, на които той нетърпеливо се беше похвалил, че има гостенин мотопътешественик (как звучи само, предпочитам мото-разходкаджия, пътешественик е нещо различно) от България, който е дошъл до тук за да разгледа Памуккале. Сервитьора започна да сервира най-различни яденета. Кюфтета, кебапи, хлябове, салати и всякакви други вкусотии. Наядохме се стабилно, хрната беше невероятно вкусна. Хляба се меси от хлебар и се пече в пещ, буквално на метър от масата ни.







    Пихме по един айрян и решиха да ме водят на нощна разходка из Денизли. Озгюр особено силно настояваше да ми покаже университета, където учи. Влиза се през бариера. Метността на университета е голяма колкото среден по големина град. Страхотна чистота, красиви алеи, спортни зали, стадиони, тенис кортове.....с две думи ако живеех в Турция вероянто щях да запиша да уча висше



    След това ми казаха да карам след тях и ме заведона на един хълм над града, откъдето има убийствена гледка върху цялата долина.



    На паркинга имаше насядали много хора на пикник и похапваха на фона на красивата гледка. За тях вечерните пикнци върху прясно окосената трева са традиция. По едно време спря кола, хората от нея наизскачаха сякаш колата гори. Помислих, че е станало нещо. Мъжът бързо отвори багажника, а жената и останалите им спътници действайки като добре обучен военен разчет за норматив постелиха покривка на земята, наредиха яденето върху нея и седнаха да ядат. Как можех да им обясня, че в България подобно нещо няма как да стане, понеже всички тревни площи са покрити с кучешки изпражнения, кърлежи и боклуци...
    Понаслаждавахме се и се прибрахме. Озгюр се отби през отсрещния магазин и купи бутилка Йени Ракъ и някакви мезета. Наредиха масата на терасата, обадиха се на техните приятели и седнахме да пийнем. Не ми допадна особено тази Йени Ракъ, явно е въпрос на вкус. По едно време им изкарах патрончето с домашна ракия, което носих в багажа си. Дадох им да опитат. Единия се хвана за гърлото, другия облещи очи а Дурукан каза, че е опитвал българска ракия, но е била доста по-слаба. Сетих се, че тази е 55 градуса и не е разреждана. Към полунощ се почувствах доста изморен и станах от масата. Имаха една стая в апартамента, която позлваха за склад. В нея имаше легло, което ми бяха постлали. Легнах и заспах непробудно.

    Ден 4:
    На сутринта се събудих към 9:30. Станах, направих си кафе, което предвидливо бях помъкнал от България. Влязох в банята да си изпера повторно чорапите, защото въпреки, че ги бях прал предната вечер те все още миришеха. След като си бях легнал вечерта момчетата са останали до късно и са прекалили с Йени Ракъ-то. Дурукан беше заспал с дрехите на дивана във всекидневната, а Озгюр към 11:30 се показа от стаята си, попита ме дали ми трябва нещо и пак легна да спи. След около час стана, направи закуска и чай. Хапнахме, пийнахме и гледахме телевизия. Днес беше ден за почивка. По едно време ни омръзна да почиваме и отново решиха да ме изведат из града. Първо ме закараха в един мото-магазин. Там се продаваха и няколко 'големи' мотора, естествено на абсурдни цени. Зад магазина имаше мото-сервиз, където беше повреденият мотор на техният приятел.







    Хората от магазина много ми се зарадваха като разбраха от къде съм. Мотора ми предизвика истински интерес. Радваха се, снимаха се с него, разглеждаха дрънкулките, които съм накачил по него. По едно време се обадиха на някой и след малко дойде мъж на средна възраст. Оказа се, че е състезател в европейския шампионат по супербайк и се е състезавал и в България. Каза, че не е очарован от Българската писта. Момчето от сервиза ни почерпи по една сода. Дойде и някакъв пич с Кавазаки Вулкан, да се порадва и той. Омръзна ни да стоим там и Озгюр каза, че отиваме отново към университета.
    По пътя снимах болницата в Денизли:









    През деня в университета е още по-хуабво. Страхотно езеро с патици, пейки, градини.....



















    Огладняхме и поискаха да ме заведат в студентския стол. Беше затворен и решиха да ми правят вечеря у тях.







    А тези камини на терасите на блоковете са барбекюта:



    Прибрахме се, вече беше станалов ечер. Сготвиха невероятен пилешки кебап. По принцип избягвам пилешкото месо, но тук не можех да пропусна, беше невероятно вкусно.



    Взех един душ (топла вода ли - ъъъ.....какво е това), подредих си багажа и легнах да спя.
    Yamaha XT​M600E '98
    Mazda 626 2.0 DITD '99 Estate

    Коментар


    • #3
      От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

      Ден 5:
      На сутринта станах в 6:30. Облякох доспехите, натоварих коня, взех си довиждане с момчетата с уговорката че и те ще бъдат мои гости, благодарих им за всичко и потеглих. Днес нямах представа докъде ще стигна. Бях решил просто да карам, но не по същия маршрут по който дойдох, а през вътрешнсотта през планините. Пътищата на картата бяха показани като второстепенни и реших, че ще е по-интересно. Излязох от Денизли и хванах посока към Саръгьол, Алъшехир и Сахили. На пътя беше излязла една костенурка за да ми каже добро утро. Снимах я за спомен и я пуснах в полето, за да не и каже добро утро на нея някой камион.





      Минах около 120 км и жълтата лампичка на таблото ми напомни, че е време да заредя бензин, а и още не бях закусвал и пил кафе. Спрях на една бензиностанция, заредих и човека ме попита дали искам чай. Казах му, че искам да пия кафе и че съм гладен, но той не разбираше английски и не можех да му обясня по-подробно. Седнах, сервираха ми нескафе със сметана и след малко ми донесоха панер с топъл хляб, сирене, домати и маслини. Невероятно вкусно, ометох всичко за 3 минути. Платих за кафето и яденето 3,50. Поех към Акхисар и Сома. Движех се с добро темпо, защото по пътя освен че нямаше полицаи нямаше и много населени места. Пътя започна да се провира между високи планини, да се качва върху тях, да слиза. Истинска атракция за всички сетива, невероятни гледки, огромни планини.





      Пътя постепенно се стесни и стана типичен селски с неравности и малки дупки. Големи дупки за щастие нямаше, а ти температурата беше малко под 30 градуса, тоест си беше направо хладно. Спирах, радвах се на гледките, пуших цигари. Стигнах до Бергама. Реших да видя какво има горе на акропола.



      Качих се на паркинга, който беше без грам сянка. Искаха да ме качват на някакъв лифт, което значеше да остасвя мотора без надзор, защото пазач не видях и да събличам всичките дрехи. Беше станало топло и нямаше как да отида без да се преоблека. Отказах се, беше ми писнало да гледам каманаци. На слизане от Акропола улиците са много шарени и красиви.







      Повъртях се малко из Бергама, по-точно се изгубих.
      Най-накрая хванах пътя за Инвидри и Баля. Пътя стана още по-селски и по-тесен и най-накрая се почувствах в свои води. Две коли трудно се разминаваха, но нямаше и нужда. За 200 км се разминах с 4 коли и изпреварих две камиончета. Полетата бяха като черга.















      Селата са много малки, но за сметка на това доста мръсни и вмирисани на овчи тор. Подминах и Чан. Вече беше 3 следобед а аз бях много гладен. Имах две сплескани и разтопени кексчета в куфара и ги изядох. Видях, че съм хвърлил в него и някаква тонизираща напитка на прах. Разтворих я и я изпих. Вече тонизиран продължих и пътя стана отново широк и хубав. Точно когато си помислих, че времето е хубаво изведнъж шурна страхотен порой. За 5 секунди бях толкова мокър, че не сметнах за нужно да вадя дъждобрана.





      Асфалта беше тип 'полирани камъчета' и стана страхотно хлъзгав. Всяко по-голямо полягане на завой или по-невнимателно боравене със спирачките биха довели до сакатлък. Както започна да вали така и спря, но това не беше всичко. Температурата от 28 падна рязко на 15 градуса. Аз бях мокър, схванат и целодневното каране беше започнало да си казва думата. Оставаха малко километри до Чанаккале. Ясно беше че днес ще стъпя отново в Европа.











      Километри преди Чанакале пътя беше в ремонт. Асфалт липсваше, имаше насипан едър чакъл. Пътя беше тесен около 3 метра, карах леко по чакъла когато отсреща се зададе тир. Мотора въртеше задницата по чакъла, имах около един метър от пътя. От едната страна имаше 30 тонен ТИР, а от другата - канавка. Всяко залитане в коя и да е от двете посоки щеше да ме прати на оня свят - или под гумите на ТИР-а или в канавката. Чакъла беше дълбок и едва овладях мотора, подадох всичката газ и се разминах с ТИР-а. Добре че нямаше никой зад мен, защото сигурно щеше да бъде окъпан с чакъл
      Плюх си в пазвата и докато се усетя вече бях в Чанаккале. Исках отново да хвана по-евтиния ферибот, но се оплетох в улиците. Накрая влязох в една забранена улица а насреща имаше полицаи. Единия ми показа с жест че ще ям шамари и се засмя, а аз обърнах и се наврях в пристанището на скъпия 8 лири ферибот. Примирих се.



      Докато чаках да дойде ферибота уличен търговец мина с една торба дрънкулки и ми предложи да си купя ключодржатели с троянския кон. Започна от 4 лв за бройка, а в крайна сметка ми даде 3 броя за 5 лв Ферибота пристигна и то него слезе Словенски моторист, също тръгнал да обикаля из Турция. Побъбрихме малко, споделих му каква е обстановката и му казах да внимава с газта. Той каза, че знае за полицаите, явно вече се беше опарил, защото се усмихваше срамежливо. Качих се на ферибота, изтегнах се на седалките и казах довиждане на Азиатския континент. Засега.





      Слязох на Ечеабат, заредих гориво и тръгнах на север към Гелиболу. Вече беше ясно че пак ще нощувам тук, бях изминал 600 км и не бях слизал от седалката 12 часа. Не ми се търсеше друго място за спане, спрях на същия къмпинг. Човека ми направи вечеря, наядох се, изпих един Ефес и неусетно съм заспал на дивана на беседката.



      Спал съм около час, след което отново се поразходих покрай брега и легнах да спя.

      Ден 6:
      На сутринта отново точно 7 същия този петел ме събуди и отново излязох с китни псувни от палатката. Шефа на къмпинга още не беше станал, а на мен ми се пиеше кафе. Чудех се откъде да взема вода. Запалих един вестник, налях си вода в металното канче и я стоплих. Кафето имаше невероятен дъх на изгоряло вестникарско мастило. Може би е време да помисля за някакъв преносим котлон, но не искам да се отпускам прекаленно много с лукса, току-виж съм започнал да си нося и прибори Днес реших отново да не карам по същия маршрут по който дойдох. Видях на картата, че Гърция се мота някъде наблизо. През Кешан се отклоних наляво през Ипсала и влязох в Гърция. Гръцкия митничар се спука да ме базика. Взе ми паспорта и каза 'ЧАВДАР ЯНКОВ'. Казах му че не се казвам така, но че има такъв футболист. Той кимна и каза, че е точно за него говори. Падна голям смях, замалко да изпусна мотора. Питах го как е положението със стачките, понеже разбрах че Гърците са в 48 часова стачка. Сигурно са им орязали 17-тата заплата и стачкуват. Знаех че няма да видя нищо интересно в Гърция, понеже карах само по главния път през Дидимотико и Суфли.













      Дълги скучни пътища, тук таме някое селце. Слабо движение. Опитваше се да завали през цялото време и беше доста хладно. На врата си бях сложил един шал с турското знаме, който Озгюр ми подари, за да не ми вее хладно на врата. Когато се сетих, че на врата ми се мандахерца Турското знаме чак тогава разбрах защо Гърците ме гледаха така подозрително. В крайна сметка съм решил друг път да отделя време за Гърция и докато се усетя бях вече на Българска територия. Веднаха ме посрещнаха непочистени от храсти пътища с дупки, заспали шофьори, които са способни да те прегазят за норматив, липса на знаци, мръсотия, гета, запалени кошове и прочее незаменими Европейски благинки. Така де, забравих, че от Ориента се върнах в Европейския съюз.....
      Отидох при Юлиян в Свиленград, а вечерта след като се почерпихме с него и с моите много добри приятели Димо и Мария, останах да спя у Димо.

      Ден 7:
      На сутринта тръгнах за село Стара река, Сливенско. Не ми се искаше пътуването да свършва, исках да продължи вечно, но малкото пари в портфейла казваха друго. Стигнах в Стара река при моя приятел Ангел. Ангел произвежда електроники и релета за зареждане на мотоциклети. След 18 000 км зверска експлоатация на неговото реле то беше започнало да дава леки отклонения, а и охлаждането му беше спряло да работи. Той реши направо да го замени с ново, макар че настоящото работеше. Изключително коректен човек, Ако всички техници и търговци в България бяха като него нямаше да сме на този хал на който сме в момента. Постоях при него няколко часа, валеше проливен дъжд. Сложих само горницата на дъждобрана, защото вече не ми пукаше. Оставаха ми 200 км до вкъщи и нямаше значение дали ще се намокря. Вече трудно различавах студ от жега, мокро от сухо и ден от нощ. Тръгнах през най-проливният дъжд през прекрасния Еленски балкан, пътя беше покрит на места с хлъзгава кал и беше доста опасно на моменти. Чак когато се качих на магистралата преди Бургас спря да вали, дадох газ, минах да върна фотоапарата на Сава и се прибрах. Беше 6 часа вечерта, изпуших няколко цигари в гаража, разтоварих мотора, оставих мокрите дрехи и ботуши да съхнат. Отключвайки вратата вкъщи си казах, че по-хуабво от вкъщи няма, ама се чудех защо не можем да направим България едно по-хубаво място за живеене, защото тя е нашето Вкъщи. Хората с фесовете както ги наричаме са направили тяхното 'вкъщи' едно доста хуабво място за живеене и в един момент се оказва, че точно ние сме тези с фесовете. Така.....ще продължавам да се надявам нещата и тук да станат както другаде, но това зависи най-вече от хората. Като направя съпоставка между хората тук и между хората там ми става ясно, че имаме още доста хляб да изядем. Най-вече трябва да спре да ни мързи и трябва да спрем да се мразим помежду си, защото в Турция непознати хора идват, подават ръка и ми казват 'МАРАБА КОМШИ', а собственият ми комшия извръща глава когато се разминавам с него. И все пак надеждата умира последна.

      Целия албум със снимки в пълен формат - http://africatwin.snimka.bg/motorcyc...011.603981.all

      Равносметката:
      7 дни
      2400 км
      118 литра бензин
      няколко добри нови приятели
      много спомени

      Някои неща се купуват с пари, други са безценни.
      Пазете се и до скоро.
      Yamaha XT​M600E '98
      Mazda 626 2.0 DITD '99 Estate

      Коментар


      • #4
        От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

        Жесток пътепис!
        Благодаря за споделеното.

        Да не плащат на всеки който отиде в Турция, да пише после суперлативи за хората и отношението там, направо не е за вярване

        Коментар


        • #5
          От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

          Откъде мислиш съм се бръкнал за 4 кинта бензин подкупваха ме навсякъде
          Yamaha XT​M600E '98
          Mazda 626 2.0 DITD '99 Estate

          Коментар


          • #6
            От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

            Благодаря!

            Коментар


            • #7
              От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

              Хареса ми!
              Поздравления!
              Благодаря Ви за споделената информация и преживяните мигове!

              Коментар


              • #8
                От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

                Айде хайриля да е!!! Отпуши се и ти. Повече няма да можеш да се спреш...
                Два пъти съм минавал, почти транзит през Денизли. Следващият път ще го разгледам по-подробно. В Бергама има път нагоре до храмовете и крепоста, който те качва на върха на хълма. Там наистина има какво да се види. Пролетта и късната есен са най-добри за пътуване в Турция. Сезонът по средиземноморието им там продължава почти до ноември. Лятото е малко горещо...
                Празен път с планини на хоризонта, бензин в резервоара и километри... Десетки, стотици и хиляди километри, които гумите жадно да захапват и да претворяват в емоции...
                Златомир Попов - Forry

                Коментар


                • #9
                  От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

                  Поздравления! Благодаря за споделеното.
                  878511557

                  Коментар


                  • #10
                    От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

                    Всичко много хубаво, но си е живо прецакване да не влезеш при къщата на Дева Мария. Като тръгнеш другия път нанякъде си осигури поне пари за вход. На мен лично чергарския начин на пътуване също не ми допада особено.
                    ДНЕВНИКЪТ НА СТАС
                    СВЕТЪТ НА МАИТЕ. ГВАТЕМАЛА, БЕЛИЗ И ХОНДУРАС

                    Коментар


                    • #11
                      От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

                      Не бяха проблем парите, просто не почувствах желание да вляза вътре. Щеше да е само за спорта. Нямах за цел да разгледам всички забележителнсоти по пътя, просто исках да отида в Турция. Окей, следващия път ще вляза

                      Владич - същия този път беше преграден с бариера И то доста отдавна.
                      Последно редактирано от c_chanev; 02-07-11, 19:56.
                      Yamaha XT​M600E '98
                      Mazda 626 2.0 DITD '99 Estate

                      Коментар


                      • #12
                        От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

                        Стасе, често разликата между мото-туристите и другите туристи е, че от точна А до точна Б за мотористите е интересното между двете точки,
                        за всички останали какво има около точна Б

                        А чергарите са(сме) специална порода

                        Коментар


                        • #13
                          От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

                          Отличен трип...

                          Венци, не подозираш колко си прав.. не бих го изрекъл точно така, ама си е точно така!!!
                          Driving experience - since 1976.
                          Ако знаеш къде да прочетеш нещо, значи вече си го чел.

                          Коментар


                          • #14
                            От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

                            Много яко пътуване и пътепис, браво!
                            Точно по начина, който и аз харесвам и вече практикувам - без ангажименти и планове, каквото стане.
                            Човекът е човек, когато е на път...

                            Коментар


                            • #15
                              От: До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела

                              Страхотен пътепис! Благодаря.

                              Коментар

                              Активност за темата

                              Свий

                              В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

                              Най-много потребители онлайн 4,057 в 14:19 на 14-06-16.

                              Зареждам...
                              X