Обява

Свий
Няма добавени обяви.

"По Дунав"

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • Напълно съм съгласен. Аз също не харесвам лова,но разказа е много хубав.

  • veskov
    отговори
    От: "По Дунав"

    Браво! Същински ТИД отпреди 30г!

    Остави коментар:


  • Николай Колев
    отговори
    От: "По Дунав"

    Много хубав разказ,не съм ловджия и не харесвам убиването на животни за удоволствие мое мнение.
    Но расказа ми хареса пренесох се през очите на колегата на Дунавския бряг в тази зимна нощ , почуствах ноща и нейните звуци , усетих дима на огнището и атмосферата.

    Браво , колега !

    Остави коментар:


  • anelin
    започна тема "По Дунав"

    "По Дунав"

    ПО ДУНАВ


    Реката е голяма, мощна и водата няма претенции към околното, ала всичко живо или не, се съобразява с нея - страхува се и се нагажда - било то почви, растителност и животинки. Дунав е и майка на много и най-разнообразен живот във всеки един момент от времето - раждащ се и загиващ.
    Претенции в този кръговрат около водата обаче изразяваше местната ловна дружинка по българския бряг обитаваща район около входа на големият напоителен канал. От самия канал не беше останало много - благодарение на повсеместната, местната и прочее демокрация в обществото. Но веднъж изграден, изоставен и непотребен, той се явяваше и лесен път на реката към полето и когато Дунав придойдеше никакви затлачвания по изкорубеното циментово корито на канала не можеше да я спре. Неподдържаният савак беше изкривен и жалките му опити да прегради водната стихия с времето все повече отслабваха. Красивите по всяко време местности, обаче криеха и много рискове - между дигата и коритото на реката се образуваха ями пълни с речна вода, която оставаше при отдръпването на реката и невежото око лесно можеше да бъде излъгано фатално - за неподготвена твар това беше бавен и ужасен завършек на живота, ала местните познаваха тези клопки твърде добре. В ямите беше пълно с риба, която нямаше изход към голямата вода и мераклиите не пропускаха този момент. През студените зими в заветите на ямите намираха легло за нощувка и покой различни водни птици - диви патици, водни кокошки, корморани, потапници. Тук се навъртаха и доста други диви животни - имаше сърни, диви прасета, тук там и елени се мяркаха. Хищниците имаха постоянно представителство в лицето на вездесъщите чакали, лисици, чуваше се вълк макар и рядко, и няколко скитащи кучета, но броят им не си струва отбелязване!
    Тази година в краят на сезона за лов на водоплаващи присъствах и аз в този район, поканен от местен лекар - мой приятел от детството, а то аз и по този край бях израснал, но връзките вече бяха рехави.
    В съботната много ранна утрин пристигнахме на фарове до дигата и оставихме джипчето в подножието и́! Беше белезникав мрак съставен от снежния покров наоколо, сивата ивица на върховете на крайбрежните тополи и кристално черното небе с блестящи звезди. Някъде съвсем на изток една много тънка сивинка подсказваше неизбежния ход на слънцето, но това беше далеч - твърде далеч за да ме топли. Местният лекар познаваше района толкова добре, че нямаше никаква нужда да се ориентира по нещо, а направо тръгнахме по пътя минаващ през дигата, прехвърлихме и слизайки на обратната страна се озовахме в началото на речните дървета, а снегът биши натиснал ниските храсти под тях и това създаваше невероятна феерия, блещукаща в страховития мраз, който се прокрадваше от към реката, която все още не се виждаше. Както и да вървеше човек, снегът скарцъше при всяка стъпка издайнически, не че някой или нещо помръдна или се впечатли, но тайнственото чувство за страхопочитание към неизвестното ме караше постоянно да съм нащрек и да се оглеждам предпазливо. Ала доктора нехаеше за това и вървеше уверено по път, който би трябвало да е коларски, дърварски, рибарски, туристически и всичко останало, който завършва при водата. Стигнахме в прогледния мрак до брега за около десетина, според мен, минути! Това което видяха очите ми не беше точно бряг. Беше една бяла снежна равнина, простираща се към това, което беше румънски бряг. Някъде по средата се виждаха тъмни ивици, ала звукът на течаща вода беше приглушен и смесен с тихо пукане. Дунав беше замръзнал. Който не го е виждал има за какво да мечтае. Звездите се отразяваха тук-там, черните ивици течаща вода проблясваха. От всичко това освен омая лъхъше и мраз - голям студ, който ни обгръщаше, а лекият полъх в горният край от към Вадините доста помагаше в процеса. Огледахме се, полюбувахме се на тази замръзнала красота и тихично продължихме по бледолунна пътека към устието на дунавския канал. Навлизайки в по-гъсти места, не можехме да усетим все още идващото слънце, но различни шумове идващи от тайнствените сенки подсказваха, че района се пробуждаше за живот. Живот за едни - край за други - чу се изпищяване някъде пред нас - жално, ужасяващо и преминаващо в някакъв хрип съвсем за кратко. Доктора спря, заслуша се и вдигна рамене „Зайче - лош късмет, лисица или бухал не знам - далечко е“! Но този звук явно разшава и други местни обитатели - чу се плясък на крила някъде в дясно през коритото на канала от друга водна местност, до която обаче трудно се стигаше, понеже брегът там бе обрастнал с гъста аморфа. Не след дълго стигнахме на нещо като поляна, която в горният си край към дигата беше силно обрастнала с непроходима растителност, чиито вид не можех да определя в сумрака, а в страни от нея се виждаше белезникаво пространство - незамръзнала вода, за която после научих, че е някакъв топлик, ама от къде и как извира никой не каза. Разпределихме се по края на тази полянка свити в камуфлажните си топли дрехи основно в бял цвят и зачакахме. Това, че дрехите бяха скъпи, както и модерният им хамеленов оттенък не оказваха голямо влияние върху околния студ, но все пак даваха двадесетина минутен комфорт да осъзнаеш, че си само една нищожна прашинка в този специфичен околоводен свят и е добре да знаеш мястото си приобщавайки се смирено към него. Счу ми се свистене в небето и тихичко крякане - патици - няма грешка, ама не можех да ги видя - все още беше сумрак и само подхода към замръзналата река осветяваше неширока ивица през която преминаха две сенки. „Тръгват“ рекох си! Би трябвало да се насочат към местата за хранене, но при този студ и малкото налична течаща вода по повърхността, по-скоро биха се местили по незамръзналите ями и блата по канала или леглото на реката. После видях по-ясно друг силует на патица - този път идваше към мен - понечих да вдигна двуцевката, чийто предпазител бях свалил предварително, ала се надцених - колената не приеха бързото ми изправяне, а го превърнаха в бавен кадър. Едва сега си дадох сметка за студа. И когато се изправих небето вече бе чисто и сивкаво. Усетих лекичко потреперване по цялото си тяло и за миг си помислих, че ще ме втресе...то самото помисляне можеше да ми докара това, но се овладях. Застоях така, когато отново ги чух - в този момент съседът ми гръмна два пъти, което ама така ме стресна, че този път едва не подскочих, проследих посоката и съзрях една бързокрила сянка - в следващия миг едната цев блъвна огън и патицата отсечено пое към това, което приемах за гъсто обрасло с тръстика място - не изглеждаше обещаващо търсене, но го запомних за после. И все пак радост, да му се не видяло - един изстрел - успешен. В продължение на около един час беше по-зле, имаше прелет, но вече или ни виждаха от далеч или просто ние не ги виждахме, или пък не улучвахме. Това за лова - за студа- ако си мислите, че с първите лъчи на слънцето нещата се стоплят, може и да сте прави но не и околната температура - стана още по-студено на разсъмване! Е успяхме да съберем четири зеленоглавки, имаше добър прелет и с много труд и пъшкане да се върнем по обратния път. Трябва да се отбележи, че слънцето даде своя принос в светлината на деня, но се появи и мъгла и романтиката премина на друго ниво - движим се по тесният заснежен път по дигата към местната ловна хижа - бивша станция на водно стопанство, взета за стопанисване от добър човек и превърната в чудесна база на ловното сдружение, където можеха да отседнат, както местни дружинки, така и отделни ловци от друго място. Сградата бе построена от защитената страна на дигата към вътрешността, двуетажна, като на втория етаж имаше помещения оформени, като малки спални с по две легла, а на приземния - механа - такава каквато следва да си я представи премръзнал и уморен човек: широко помещение с невисок свод, опушена дървена ламперия с неопределима възраст и накачени по стените стари трофейни чучела на дивеч осветявани от позамъглени аплици. Имаше и три дълги дървени маси от масив с наредени два реда пейки от двете им страни. Пода се представляваше от изтъркан и излъскан нареден камък, който опираше в едната си част до външната стена - масивен двоен зид с няколко тесни прозорчета и голяма открита камина с дълбока козирка за поставяне на каквото и да е горещо, прилично омазана, а самата камина можеше да побере до половин кубик дърва наведнъж най-вероятно, което би могло да втрещи всеки специалист по топлинна ефективност. Общото усещане при влизане, бе като среща със стари времена за което допринасяше и древния тезгях с излъскан шубер облицован от тънка ламперия слабо покрита с нещо тъмно - смес между незасъхнал от времето лак оплют от местни мухи. Колоритния дъх обаче идваше от липсата на врата към кухнята, където зидана готварска печка с огромна чугунена плоча и няколко гьоза бе в основата на местните специалитети. Да кажа нещо и за хората - в късния предиобед имаше двама във вътрешността - единият бе мъж - едър, висок, с изпъкнал корем, голяма глава с рядко срещано плоско отвесно чело, тънък и остър нос, огромен прилежно поддържан мустак, черна смолиста /разбирай мазна/ коса с жив, но отнесен поглед - местен индивид от влашките села наоколо, който беше барман и всичко друго и който енергично ни пое. Вътре в кухнята бе приседнала сгърбена женица на около ... тук годините нямаха значение, която ни гледаше с незаинтересован поглед, някак си уморено - не че беше уморена, но знаеше че ще стане така до утре заранта. Бармана с вид на заинтригуван месар, ни предложи директно по бира и ни покани на високите бар столове пред шубера - ако така я почвахме, за следобедния лов едва ли щяхме да се сетим. Но пихме горещ чай - признавам - билков, не знам от какви бурени бе правен, но страхотно ни разгря, особено с лъжичката чист мед от някакъв голям стъклен буркан! И заявихме желание да ни сготвят патиците, които бяхме добили с цената на много студ. Пък ако си мислехме за някакви желания - рецепти, начини на приготвяне, то това не влизаше в плановете на готвачката - тя дойде, взе паторите и кимна на доктора: Супа и другото по ловджийски - тя друго и не знаеше. Предположих, че незнаенето на други рецепти, бе довело женицата до съвършенство в приготвянето поне на предложеното...не грешах, но имаше време докато го разбера. Отбиха се още няколко мераклии - колеги обикаляли по блатата и незамръзналите мочури и ями - двамина просто хапнаха по една вряла шкембе-чорба, обърсаха си прокапалите носове, изпиха по една ракия, станаха и си тръгнаха. Ала искахме да останем за вечерта - няколко други ловци, с които имахме уговорка, също щяха да дойдат и се надявахме на весело изкарване. В това време едрия обикаляше камината - запали я с необичайна ловкост, после отвори вратата за да излезе многото пушек върнат от студения комин и замина за да донесе дърва без да затваря вратата. Това ни отдръпна в другия ъгъл, като предпочетохме пушека пред студа. След малко работата се изчисти и буен огън облиза стените на древното огнище. Понатоплихме се, хапнахме и ние по една чорба - толкова лют пипер и чесън не съм и сънувал, че може да има, ала вкусът бе неповторим.
    След обеда освен студен и то много, се оказа и мъглив. Този път сновяхме в пространството между дигата и ледената река търсейки топлици сгушени в гъстото - признавам успях след половинчасово провиране из разни студени и бодливи треви да издебна един зеленоглав патор и когато се прицелих си дадох сметка, че ударя ли го там ще си и хартиса във водата - нямаше разумен човек, който да влезнеше да го извади. И реших да пробвам - мръднах малко, птицата ме видя тутакси и мигновено литна, следях я над мушката и миг преди да потъне към короните на дърветата я свалих. Падна на място, на което трябваше да мога да я стигна. Но се вдигнаха и няколко други патици, които не бях видял - едната свалих интуитивно и тя цопна точно по средата на водата - друга свали доктора - пак там! Едната птица намерих, там където падна, но двете други кротуваха по средата на неголемия гьол тихи и спокойни завинаги - нямаше вадене. А и нищо не ни идваше наум. По едно време във въздуха се разнесе нещо прилично на дим и от към реката се счу говор. Някой ни беше чул и мърмореше нещо неразбрано. Тръгнахме по една тясна пътека в тази посока и излязохме отново на брега. Беше рибар - не знам на акъл кой от нас тежеше повече, но този поне си бе напалил огън, върху огъня имаше тринога с чайник и метална скаричка с нещо отгоре - филийки хляб и някакъв колбас. Иначе си клечеше на малко столче, зяпаше въдиците и от време на време сипваше от чайника - каквото и да беше, го държеше в кондиция. Поздравихме го колегиално и попитахме дали нещо не сме го притеснили с изстрелите - просто беше стреснат и нищо повече. Обясних накратко ситуацията с патиците. Първом не прояви интерес, после човека, средна възраст и навлечен с шофьорска шуба и домашно плетен фес, взе въдица с голяма тройна кука и тръгна с нас. За точно пет минути извади и двете патици с невероятни замятания и като така му дадохме едната. Човека благодари, обърна се и тръгна. Ние поехме обратно - през цялото време така и недоумявах как с какво са дошъл - нямаше кола, нямаше лодка. Доктора кимна - с колело е. Как така с колело - ми то до селцето имаше поне пет километра, като оставим студа и мъглата, ами много сняг? Доктора ходеше напред и тихичко говореше: „Няма да кара колелото - бута го, върху него е окачил всичкото си оборудване - каквото и да значи!“, после спря и рече замислено: „Вярно късничко е май, ще мръкне докато се прибере!“.
    Точно час ни отне добирането до ловната хижа. И умора и студ и възраст си казваха своето с всяка крачка. Влязохме почти по тъмно. Вътре вече имаше десетина човека, всеки в различен стадий на веселието - хапваха, пийваха, бърбореха все още нормално. Поздравихме и си намерихме място. Бармана беше в стихията си - сипваше пиене, питаше кой какво иска, търчеше в кухнята и изнасяше разни работи - салати от домашна туршия, някакви сушици, кебапи. Ние оставихме и двете патици с молба за чорбица и на следващата сутрин - то идея имаше такава. Свалихме шубите и част от другите дрехи и ги разположихме на облегалките на пейките с лица към бушуващия огън в камината - тутакси тръгна пара. Друга пара се надигаше и от греяната ракия с умерена доза захар и черен пипер. Развързаха се приказки с местните и стана едно топло и уютно - направо ми омиля. По едно време седнах на импровизирания бар с надеждата тихичко да изпия едно кафе. Бармана, когото всички наричаха Пе́ро, зарея поглед над темето ми и веднага се хвана в машината. През цялото време с тънък и стържещ глас ми обясняваше за някакви негови болести - къде ходил, какво го лекували, от какво не бил доволен и щял да ме пита нещо малко по-нататък. Това по-нататък беше заради започналия шум от акордеон и китара зад мене, който постепенно премина в стройна местна мелодия. После някой извади и окарина и състава беше почти пълен. Оставаше да се включа с два комплекта лъжици в качеството им на дайре и сигурно работата щеше да стане много весела. Преди това обаче държах да обясня на Пе́ро, че не аз бях доктора и оплакванията и болежките си искаха друг човек. В това време на входната врата се потропа. Пе́ро изрева /стресна ме/ :
    - Дааа, влизай по-бързоу...
    Вратата се отвори със зловещо скърцане, защото това бе бавно, и първото което влезе беше вълма пара от арктически въздух, а от тъмното леко изплува бяла фигура. Всички млъкнаха стреснато! Аз бях най-близо и през позамъгления ми ум мина зловеща мисъл: „Дракула...минал е реката“ при което се прекръстих неволно - не че съм вярващ! От кухнята се подаде и готвачката - тя възкликна нещо на влашки, после се шмугна покрай бат Пе́ро, хвана призрачната фигура, вкара го в помещението и затвори. Беше човек, замръзнал, но жив. Женицата се опита да го подхване и помогне, ала нищо не стана. Взехме човека под ръка и го оставихме да седне пред камината. Бяхме се умълчали и с плахи погледи. Под стола му започна да се стича вода - явно горната дреха бе поела много лед, защото не можеше да бъде съблечена. Но с времето работата се уталожи. И тогава го познах - рибаря!
    - Какво правиш бе човек? Какво е станало?- го запитах. Той мълчеше, а от очите му идваше влага - не мисля, че бяха сълзи, имах чувството, че очите му бяха замръзнали и сега се стопляха.
    - Абе рекох да се отбия да видя мама! - прошепна тихо. В това време явно майка му - готвачката донесе голяма паница с вряла чорба, а бат Пе́ро му наля варена ракия и му подаде стъкленичката. Онзи пи, после се отърси като от сън и стана - Измъкна една торба прехвърлена през рамото си, свали шофьорската шуба и я разстла пред камината. Позамириса нещо малко, но тягата на комина реши този въпрос! От торбата той извади плик с риба и две патици. Рибите и едната патица даде на майка си, а едната птица подаде на мене.
    - Това за какво ми е? - го запитах!
    - Върнах се там където вадихме - преди това ми се видя нещо под един храст ама не бях сигурен, пък и при мене кълвеше. После видях, че е паднала още една патка, но не можех да я извадя с въдицата, та се опитах да пресегна с един кол - ама нагазих до кръста - излъга ме една павет - то отдолу нямало нищо...не бива зян да ходи дивеча - дошли сте, харчили сте пари, студували сте - не може така да се оставя дивеча.... - взе да се повтаря този образ.
    Да се чуди човек къде е! Късно вечерта преди да си тръгна нагоре за топлата стая, реших да просветя бат Пе́ро кой все пак е доктора, ала той махна с ръка - било за готвачката и тя му била казала кой все пак е доктора, защото го познавала.
    Смях, музика, веселие, танци - по мъжки, по ловджийски. Където и да съм бил на лов все така е - все ще се намери приказка, все ще запее някой, все някой ще е убил по-голям трофей. И ти става мило на душата и си повтаряш онзи изтъркан и вечен рефрен: Дните прекарани в лов не се броят от Господ!
    А сутринта беше много студена и мъглива - чуваш ги летят над теб, чуваш тихото покрякване, чуваш плясъка във водата при кацането, но не ги виждаш! Дунав вече бе ми открил част от себе си, след което затвори страницата!

    24.02.2019г. Анелин
    Плевен

Активност за темата

Свий

В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

Най-много потребители онлайн 7,066 в 14:57 на 11-07-20.

Зареждам...
X