Обява

Свий
Няма добавени обяви.

АЛЕЯ С ОГНЕНИ ЦВЕТЯ

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • АЛЕЯ С ОГНЕНИ ЦВЕТЯ

    АЛЕЯ С ОГНЕНИ ЦВЕТЯ


    В един пазарен ден минах сутринта покрай близко кафене и някой ме повика. Обърнах се и видях няколко възрастни мъже, които отпиваха сутрешни кафета. Бяха от тези, които сутрин идваха от близките села докарвайки стока – зеленчуци и плодове на сергиите, жените и дечурлигата подреждаха стоката и се приготвяха за алъш-вериша, получавайки постоянни наставления от старите. След като се разставяха, старите пък сядаха на терасата в кафето и удряха на лаф. То те така оставаха почти целия ден хвърляйки уж небрежно по едно око към тяхната си сергия! Този който ме извика беше Стоил – възрастен човек с обрасло лице и малко скована челюст, която държеше полуотворена. Преди някой му бе правил забележка да се затвори устата, че ще се задави с някоя муха, ама Стоил въпреки възрастта си пресегна с едно бастунче и цапна човека. Чешит от немай къде беше Стоил. Отидох при него, ръкувахме се и той къде полузасмян, полуозъбен тихичко започна да ме разпитва фъфлейки полека. Попита ме защо не съм на лов – нали скоро го откриха – има жънато, има и нежънато – птички дал бог? Този ден имах друга работа, но му обещах утре да отида. Ловувах в неговото село и в тамошната дружина.
    Помня го когато ме учеше на лов – заставахме на едно долче между два баира над полята и срещу изгряващото августовско слънце. Тогава Стоил казваше:
    - Виждаш ли тая лента насреща към полето – там долу заставаш и чакаш. Гургулиците идват ей тук зад нас – по едни сухи дървета са. Слънцето им свети в очите докато хвърчат надолу, а ние ги чакаме – и както са се засилили изотдолу почват пушкала – коя има късмет си иде. Птиците нищо не виждат освен огънчетата под тях в последния момент...интересен лов става.
    После слизахме надолу и се притаявахме около слънчогледа. И вярно след малко налитаха – първом по една-две после на ята. Мислех си какво ли им е – ведро утро, спускаш се към пълните поля в свежия въздух и когато вече усещаш скоростта изведнъж отдолу ти припламне огънче – ако си с късмет се гмурнеш няколоко пъти и изчезнеш ниско над питите. Ала не това ни свързваше – Стоил имаше син, сега момъкът беше на сергията и помагаше на майка си и на сестра си, ала само преди две години се случи нещо...
    За втори път през седмицата рижава лисичка се провираше през оградата и опоскваше всички кокошчици останали да нощуват по земята. Ни кучето я усещаше, ни хората. Ала на сутринта жената викваше по Стоил, че какъв ловджия е, като са останали само няколко вече – от къде яйца, откъде чорбица.Стоил сумтеше, после отиваше до черквицата, помолваше се на господ да му даде слука, после нарамваше скришом чифтето и тръгваше из гората по дирите – ала късмет така и нямаше. Един ден донесе малка клюса и започна да оглежда вече тулената ограда. Не успя да намери пролуката. Ала малкия беше много мераклия и на няколко пъти питаше баща си как се залага капана. Стоил му обясни и когато излезе по работа, синът внимателно изследва оградата на двора и най-сетне видя от къде хитрушата се промъкваше – не беше в оградата, а в тухлено зидче зад курника – ниско долу в едни бодли. Малкия изкусно заложи клюсичката там и я маскира, после без да казва никому се прибра. На първия ден – нищо. Второто утро, бе свъсено, мъгливо и студено. Миришеше на колендро. Малкия отиде да провери до зидчето и усети някакво движение, нещо изръмжа и изписука жално. Но когато се наведе да види едиственото беше затворената клюса, цялата окървена, а до нея лежеше нещо. Взе го – беше част от краче с лапа – цялото кърваво. Хлапето подскочи – и уплашено и радостно. Лисицата се беше хванала и когато човека идваше, беше прегризала кракът си и избягала. Малкия грабна една мотичка , изхвръкна от двора и последва кървавата диря. Пътьом рече на баща си, че я е хванал и отива да я стигне. Стоил се усмихна и лека тръгна подире му. Момчето търчеше, подминаваше дирята, връщаше се – залягаше, проследяваше посоката и отново припряно хукваше. Сърцето му биеше учестено, а то не беше на себе си – радостно и възбудено. На около километър животното явно усети края и пое по стръмна пътека, към близка дупка - едва ли щеше да стигне, но отчаянието си каза думата. Чуваше преследвача си и се напъваше с последните си сили. Излезе на равен участък – целия каменист, но равен – полоса широка около двадесет метра преди скалите. Миг преди да завали от ниските облаци светкавица се стовари нейде из камъните. Лисицата се вцепени и не помръдна. Хлапето се уплаши, но възбудата му беше много силна – трябваше да пресече десетина крачки, да наложи с дръжката проклетата лисица, да я вземе и да се върне бързо преди да е заваляло. Чу страшния вик на баща си отзад: „Неее синее – неее, връщай се бързо, бягай назад...”, ала не обърна внимание – на метър от животното друга светкавица го сепна и оглуши – тя беше в другия край на ивицата, опомни се, стисна зъби и нанесе тежък удар върху лисицата, вдигна мотичката да повтори и тогава огнена светлина го погълна, а разтърсващ гръм накара Стоил, който беше недалеч да падне възнак изхвърлен на няколко метра. Той започна да мята неистово ръце и крака, а дъждовната вода като, че ли го свести, стана и тръгна лутайки се във водната пелена, докато намери телцето на малкия. Крещеше лудо, ала не чуваше гласът си в бурята. Стискаше отпуснатото дете, целуваше го, тръскаше го и ревеше. После се спусна обратно налучквайки пътя...
    Успяха да го докарат в болницата, дежурните първоначално клатеха глави, но после доловиха пулс и машинално го подеха – два дни седя Стоил с жена си в коридора на болницата. Невероятен късмет и силно тяло бяха спасили малкия, ала не можеше да се събуди. Така мина седмица, две, месец. Двамата стояха до спящото момче и му говореха – разказваха му за другарчетата в училище, за двора на село, за кучето, обещваха му да му купят и фотоапарат и пушка и компютър...ала очите не се отваряха! Дойде доцент – национален координатор, дълго се занимава със случая, ала по думите му разбираха, че не може да се направи нищо. Една привечер се отбих у тях. Тихо, като в гроб. Времето се бе смръщило, щеше да вали, облаците гъргореха отгоре. Стоил ми каза :
    - Там в тази ивица има желязо в камъните – преди време е имало и рудник – там падат много често мълнии...ами аз като го знам, като видях, че идва буря – що не го спрях, а ! Мерака да му е – гледам го как се радва и ми пълни душата – а то...какво стана! Що за господ е...мерака му така да счупи...малко ли съм се молил! А може да е пазил животното – знаеш ли. Да съм го сънувал – къщичка да съм й направил – всеки ден кокошчица щях да й нося...Знаеш ли, там падат много светкавици, като се огледаш ще видиш по камъните де има стопено, де е опушено – ама е красиво. Едно време старите казваха, че само праведен може да мине по тази алея в бурно време...не знам дали е ходил някой, ама там не си себе си.
    Като каза това Стоил сви ядно устни, изскърца със зъби, пресегна под миндерчето и извади чифтето, сложи няколко патрона в джоба си и хукна навън.
    - Къде бе Стоиле? – извиках след него, ала той вече търчеше право към скалите. Хукнах след него. Пътя го знаех, бил съм там, ама сега се спъвах и падах – кой ме караше да тичам ! Започна да вали леко – така почва и след малко дойде страхотния гръм – първото цвете се появи там горе – искрящо и страшно – и с него втория гръм. Спрях и зяпнах. Усетих страха – беше навсякъде – в мен и извън мене – краката ми трепереха и не можех да помръдна, ала запуших уши и със свит поглед в краката си продължих.Усещах тътена с костите си, виждах страшните светлини, ала вървях след него. Хеле на десетина метра преди равното спрях – не можех вече да мръдна. Тогава го видях – мокър, изправен по средата на камъните крещящ нещо право нагоре, после вдигна пушката и стреля, после още веднъж – недалеч от него огнена светлина се появи и ме ослепи за миг. После го видях коленичил със свити пред себе си ръце и поглед отново нагоре в тъмата. След минути всичко стана тихо – бурята си отиде, така както и беше дошла. Хукнах към него – беше паднал по очи, около него земята пушеше. Опитах се да го свестя, после понесох отпуснатото му тяло надолу. От къде ми дойде сила – нямам идея! Успях да го закарам в болницата. Казаха, че е засегната нервната система, но ще се свести...един от лекарите ме попита защо го правят тези хора – какво толкоз им става – нямат ли страх от бога. Какво да му кажа...
    След седмица малкия неочаквано се свести – не знаеше къде е, но хората правеха всичко за него. После успя да отиде до баща си. Ала Стоил не беше добре. Пооправи се когато видя хлапето, но едната страна остана вчезната. Прибраха се в къщи, пенсия им отпуснаха, аз понасъбрах дарения и така...после почнаха да гледат в градината зеленчуци, насадиха и дръвчета. Малкия продължи да учи, ама вечерно, че през деня трябваше да работи.
    Един път и аз гоних чакал там нагоре – ама като чух облаците, нарамих пушката наобратно и търтих към селото...сигурно ми е бил малко мерака!

    Анелин

Активност за темата

Свий

В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

Най-много потребители онлайн 4,057 в 14:19 на 14-06-16.

Зареждам...
X