Обява

Свий
Няма добавени обяви.

ВЕЧНИЦИТЕ

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • ВЕЧНИЦИТЕ

    В Е Ч Н И Ц ИТЕ



    В тази съвсем ранна пролет решавам да обходя района и да поогледам за хищник. Това е преди да се появят малките и смятам, че делото ми ще е за добро. В началото на съботното утро тръгвам през студената мъгла нагоре към тъмнеещите габри, като определям гласовете на горските птици, които се отъркват в слуха ми. Някъде към изток от синевата се обажда кукувица, а тишината като че ли обви гласът й ! По – нататък чувам крясък на кълвач и поредицата от неразличими удари, сойка уведомява гората за идването ми. Всъщност нагазвам в едно дере, което се явява пряк път към по-високи поляни в тази част на балкана, при което очаквано обувките ми започват да хрупат в ледената корица на останал сняг в сенките. Изкачването е по дивечова пътечка , която се вие по нишката на най-лесните наклончета. Пътьом съзирам дирите на заек движил се спокойно – веднъж към гьолчето в дъното на долчето и втори път обратно към поляните нейде отгоре ми. В същност клепчото е извадил късмет – на около двадесетина метра по пътечката ясно личат и дирките на лисица, която явно внимателно е пристъпвала надолу...и си го представям как тялото й е застинало изпънато вслушано в звуците от към ниското. Но съм в грешка – в страни на около метър от пътечката виждам няколко пера и пухчета и ми идва наум, че не заека е извадил късмет, а някое пиле е пропуснало шанса си да оживее...такива работи. Когато стигам края на дола стъпвам на стар горски път и сядам на паднало дърво да почина. В едната посока пътят си води някъде надолу към рампа за складиране на дърва, а в другата посока опира до свлачище – естествено пропадане на огромни скални късове. Ако продължа нагоре щях да се издигна на билото и оттам можех да си избера подходяща позиция на две направени от дружинката чакала, където да прекарам деня и да поостана до късно. Но кракът ме наболва от известно време и се чудя какво да правя, когато ми хрумва нещо друго. Както писах вече горския път опира до свлачище, но не винаги е било така. Началото му е в отдавна пустееща махала. След пропадането на скалите махаличката беше откъсната от селото. И от никъде не можеше да се мине с превоз. Така хората трябваше да се прехвърлят пеш над стръмни оголени скали по тясна пътека, за да преминат. И понеже трудно се доставяше и храна, лекарства и помощ, хората за около две-три години си отидоха. Ала ги помнех от преди това. Бай Нино беше талисмана на махаличката. Той беше и мъжът покровител, и закрилник и доктор...него слушаха хората. Водеше ни в ловните излети и винаги можеше да научиш нещо за гората от него, винаги щеше да помогне и дойде на помощ. Иначе жилав и пъргав човек, като че ли издялан от кокал и камък, той умееше с кратки и властни жестове да разпореди всекиму какво да стори , а самия той се нагърбваше с най-далечните пусии, с влаченето и оправянето на дивеча и никога не го чух да изохка, да се оплаче или да се съжали. Имаше някаква драма в живота си, ала така и до края успях да разбера твърде малко от нея. Научих за това една съботна вечер, когато останах да спя в домът му, за да мога на следващия ден да съм бодър и налице от рано. Той обичаше да седи на каменна пейка облицована с дебела дървена талпа за седалка и също такова дърво за облегалка. До пейката се издигаше стар, много стар орех , като листата му бяха почти опадали вече, а и орехите почваха да падат. Страшно вкусни ядки имаше ... Вечерта след ловът седнахме в хладната есенна вечер, до неголям огън пред пейката и си говорехме за разни неща, докато опитвахме ланшната му преварка на сливова ракия и сушена козя пъстърма. Понеже ракията ми стържеше със сухото си налях и водичка от самотек хванат в месингов чучур набит в голям камък – как бе направено не зная! Стана въпрос за ореха. Бай Нино се смееше: „На времето беряхме орехите и ги предавахме в бояджийския цех – от тях правеха боя с която аргасваха шаяка – дрехите на войската – нали знаеш, че платът се изтърква и къса, ама боята остава! Не знам сега как става, но тази боя си е май от най-трайните. Но тя се прави от туй дърво – колко ли дрехи е боядисало, кой ли ги е носил, жив ли е...ама боята си стои и дървото също. Преди мен е порасло - кога ми е тежко сядам в дънера му и се облягам с гръб. И така седя докато ми мине! Може и ти да го пробваш.”
    Аз точно тогава нямах нужда ама седнах...продължихме си приказката, а когато станах сякаш бях дете!
    - Камъкът, дето седиш на него, от кога е? – го питам.
    - Не знам момче, аз така го помня...трябва да е от много отдавна – баща ми е седял на него, дядо ми – не зная от кога е, но знам, че тук трябва да стои и той и тея талпи по него – те са от два клона на този орех – много сняг е имало едно време и са се счупили. Прадядо ми ги е направил и сложил тук – да не изстиваш кога седнеш. А и чучура пак моите хора са го правили – водата е от много високо хваната и все в камък върви!
    - Ами ти бай Нино все тук ли живееш?
    - Все тук! Къде да ходя – бях на война, работех долу из село. Децата изучих, натирих ги по градовете...ама все някой трябва да се върне от тях! Тая къща, дръвчетата, ореха, водата, камъка – те може и да останат без хора, ама хората без тях не могат. За това има казват вечници – и ореха и къпината боядисва, и камъкът държи хладно и дървото държи и топло и спомена за миналото. Без тях за къде сме...
    - А що си все намръщен ?
    - Ти тук вълк виждал ли си? – пита ме той.
    - Не съм и не се е чуло!
    - Няма и да се чуе – преди години имаше по тези баири, но не посягаха към добитъка. Но една зима бяха дошли влашки от полето. Влезли в горната кошара де спеше брат ми и натиснали овцете. Той тръгнал да ги гони ама го нахапаха. Хвана болест – зараза някаква и умря в мъки...страшни болки, момче! После ги погнах и един не остана за цяр. То пък тръгна друга болест от една леш по свинете. Ни така – ни така! Ама от онези времена и до сега можеш да ходиш в планината ей тъй без нищо – гъби да береш, малини, къпини – и да не те е страх.
    Погледа му беше сив, видът – като на камък – и ако не знаеш, че е човек нямаше да го различиш на огнените отражения! После добави:
    - Пък може и да не бях прав...знам ли!
    И наистина не бяхме виждали друго освен лисица тогава! Ала махаличката опустя, бай Нино беше последния човек, който остана в призрачната сянка и така и не разбрахме кога го бяха намерили коленичил под ореха завинаги! Бяха разбрали по кучето му, което виело цял ден отгоре в скалите!
    Прехвърлих се по скалистата пътека и бавно продължих към закътаната махаличка. Каква пустота само усещах – тук птичките не се чуваха, а мястото беше като в приказка – тихо и призрачно. Гората вече поглъщаше дворчетата и къщичките и надеждата на бай Нино като, че ли вече си беше отишла с него. Седнах на едно ръдче над къщите, извадих бинокъла и се загледах. Тихо, пусто , мъртво! Но ми се стори, че нещо шавна там долу. Вгледах се точно накъм ореха и портичката му. Нямаше никой разбира се – може би се беше появил лек повей, който накара шумките да се раздвижат. И все пак...там имаше нещо. О да – беше животно! Свалих внимателно карабината и я подпрях на коляното си. Прицела беше от новите, мощен и с ясен образ и затърсих в онази посока. Приличаше на рошаво куче – можеше и да е скитащо. Но тези форми не можеш да сбъркаш – беше вълк – по-скоро вълчица. Вървеше леко на към ореха, но когато достигна на десетина метра спря, сви уши, прибра опашката си между задните крака и плахо запристъпва покрай каменната пейка. Подмина я бързо и сви някъде зад ореха. Имах време да я огледам – мисля, че наскоро беше родила и реших, че е време да я навестя. После спрях...сетих се за думите на бай Нино: „Вечниците са живи само когато до тях има живот”!
    Връщайки се по стария път си мислех – сигурно духът му ще да е бил още там, иначе защо вълчицата се сви...пък може и да не е бил прав – знам ли!

    Анелин

  • #2
    От: ВЕЧНИЦИТЕ

    Невероятно !

    Коментар


    • #3
      От: ВЕЧНИЦИТЕ

      Благодаря!! Не знам какво да кажа, вече....
      За Лада НиВа--->Имам СаМо ДвЕ ДуМи---->НяМаМ ДуМи....!!
      Honda Dominator 650
      088ЧЧ93979-->Борис
      0878956Ч38-->Борис

      Коментар


      • #4
        От: ВЕЧНИЦИТЕ

        Anelin, във Вашите разкази има много уважение към вълка. Всичките ми познати ловджии говорят за вълка по същия начин. Явно е много интересно животно.

        Коментар


        • #5
          От: ВЕЧНИЦИТЕ

          Прекрасно е но кукувицата е прелетна и иде по късно ...Поздрави
          К мирной жизни не пригоден.
          Най обичам, обстановката да е максимално близка до бойната.
          ГАЗ 69 ГАЗ 53 ЗИЛ 157

          Коментар


          • #6
            От: ВЕЧНИЦИТЕ

            Странно...с коя съм я объркал...Благодаря за поправката...мислех, че познавам птиците в гората...ужас!

            Коментар

            Активност за темата

            Свий

            В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

            Най-много потребители онлайн 4,057 в 14:19 на 14-06-16.

            Зареждам...
            X