Обява

Свий
Няма добавени обяви.

ЖЕРТВА

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • ЖЕРТВА

    ЖЕРТВА

    / Ден първи/
    Каменистия път към манастира беше есенен спомен – това по което трябваше да върви нагоре имаше вид на улей в чиято среда се вие заснежена пътека. Затова пък снега наоколо беше направил чудновати преспи, които на места надвисваха над самата пътека на височина по-голяма от човешки ръст. Ловеца забавяше ход полеко, и накрая спря на малко възвишение. Притихналата бяла планина го обсебваше, а в тишината се чуваше само учестеното тупкане на сърцето му. Прехвърчаше снежец на кристали, и въздуха изстиваше бързо в следобедния сумрак. Трябваше да стигне обителта по навреме иначе можеше да се изгуби лесно. Когато здрача легна върху гората той похлопа на мандалото. Отвътре се чу прибързано тропане и тежката порта се отвори с приглушено скърцане. Послушника го поздрави и въведе навътре. Имаше трима монаси, а игумена – бял старец със студени сини очи и блага усмивка му подаде ръка. Ловеца пое ръката и я целуна. Влязоха в топлата магерница и багажа му беше свален и поет от послушника. Топлината на лумналия оджак го обхвана и мускулите се отпуснаха докато похапваше блажения бобец с лютив пипер, чупеше от препечената питка и допълваше с червеното винце. Монасите го гледаха с нескрит интерес и тихичко си говореха докато се хранеше. Разказа им за ловните си перипетии през изсечения си с опасни приключения живот, както и за новата си мисия. Игумена беше разположен срещу него и започна : “ Вече две седмици стават – вълци ни нападнаха синко! Първом яре, после козичка отиде . Прескочиха долу в оборчето и овца отнесоха. Докарахме биволица и сигурно това ги поспря , ама и онзи ден...Дъбчо .....”- Дъбчо било голямо овчарско куче осмелило се да се противопостави на злото. Докато стигнат и животното свършило. Игумена продължи угрижено: “ Не смеем да излизаме много, а и хората почти не се качват... чу се бързо в околията ... а Коледа идва, стягаме се да посрещнем Рождеството Божие! Не е хубаво да вземеш живота на горските гадинки, ама сякаш дявола дойде! Качваха се няколко авджии и нищо. Чухме за теб и те молим ако можеш да ни избавиш от това зло. И преди ги е имало, но никога не са слизали тук. Не са посягали на добитъка ни. Сега всяка нощ се ослушваме с тревога и един винаги бди – обади ли се кучето – тичаме всички.” . Едър отлъстял котарак небрежно се извлече изпод масата и с последни сили достигна краката на новодошлия. След задълбочен анализ на предложената информация затворена в дрехите и ботушите му , направи неимоверно труден завой и се разстла на шарено чердже досами огъня. Свещите пукаха, въздуха се примесваше с техния дим и дъхът на вековете придал неповторим оттенък на дървото по пода, стените и тавана, вещите и лицата на монасите. Отвън ледената тишина започна да рисува красивите си картини по стъклата на прозорчетата .
    Настаниха го в тесничка килия за гости с малко кюмбе в единия ъгъл, приятно зачервено и складиран наръч едри габровки. До свеща имаше кибрит. Отпусна се уморено на твърдия нар и угаси светлината. Стаята се озари от отблясъка на снежната белота отвън примесена с червено палаво петно от отражение на поизносения гьоз. Стана и се вгледа в снежната пустош. Всякъде беше ходил – по пясъци, чукари, ледове, но вида на родната планина беше несравним по красота. Когато разказваше това на игумена, стареца отвърна мъдро : “Всяко място е хубаво – Господ обича всички еднакво – и тези които живеят на топлото и тези в ледените пустини. Не можеш ги накара да отидат другаде.” И беше прав – неговото място беше в тази планина. После отново се отпусна и съня дойде бързо.
    Първото нещо , което чу беше клепалото. Зората едва просветваше като малко синя ивичка насреща прозорчето. Умората си беше отишла и силите му го изпълваха с бодрост и надежда за новия ден.
    Послушника го заведе към оборчето лепнато към помощната сграда. Минаха покрай едро задрямало куче. “Верен страж ни е той ... но вече един” – момчето отиде до песа и му върза веригата. Около външната ограда нямаше следи от диви животни, затова продължиха към тъмни къпинаци на около стотина крачки по-нагоре. Пътьом ловеца чу малкия да казва : “Тук падна Дъбчо...” , а последвалото подсмърчане скри някоя проронена сълза. Но след това снегът беше скрил написаната случка и те продължиха. Навлизаха по тясна просечка все по навътре докато стигнаха едър дъбак. Тук пространството беше голямо - короните на гигантите не позволяваха подраст и подлес и отдолу можеше да се върви спокойно ако не беше снегът. Но и тук нямаше диря на никакво животно. Мярна му се : “Район пълен с дивеч, а няма следи – нещо наистина ги е ....”. Тогава видя недалеч в снега диря. Да тук са били – следата на пръв поглед беше една – тънка права диря накъм високи скали огреяни от първото слънце – твърде далеч от тук, но ясно видими. Тръгнаха по дирята. След около час спряха за почивка и тогава усети онова познато и винаги неприятно чувство, че е наблюдаван. Плавно свали карабината и пусна предпазителя пред опулените очи на послушника. Обърна се рязко и огледа през мерника ниски храсти на около петдесет метра над тях. Очите му не различиха нищо и чак когато свали оръжието като, че ли нещо се промени в храстите. Нищо което да видиш...Затича се бързо и пряко сили – и тогава разбра, че вълкът ги е наблюдавал още от излизането им в дъбовата кория. Следите не бяха големи и водеха в нисък тунел навътре, където не можеше да премине. Никакъв звук или движение не наруши тишината. Някъде доста под тях тревожно изкряска сойка и се понесе към доловете. “Виж ти – глутница ли е!“ - усмихна се, когато видя момчето да се прекръства и плахо да се вторачва наоколо. “Няма страшно момче – не им е време за това – няма да нападнат сега.”. “Защо ?” “Вълкът избяга когато се обърнах към него с пушка – това ме кара да мисля, че знае какво е пушката!” ... Прибраха се в късния следобед , и пред буйния огън в оджака на магерницата с чаша топло вино ловеца заразказва за стореното през деня. В другия край на масата послушника зиморничаво подсмърчаше – иначе свитото момче , като че ли се беше смалило и уплахата надничаше от дъното на тъмните му очи!

    /Ден втори/
    Ден с ден не си приличат, но тук тази сентенция имаше свое измерение. Денят щеше да започне с клепалото, но ноща помежду отново беше тиха и мразовита, звездите – светеха с ярка ледена красота и умората отново се обаждаше! А мислите му не можеха да намерят логичната последователност. Вълци – беше се изправял неведнъж срещу тях и знаеше хитрината и лукавоста им. И винаги усещаха момента на щастливия си час. Глутницата мислеше като един и така действаше. Синхрон до последната стъпка. Можеха да бъдат невероятен съперник и понякога трудно можеше да разбереш от кои си – жертвата или ловеца. Тази зимна нощ не обещаваше друго освен леден покой, но това обещание беше измамно!
    В просъницата чу лаят на кучето и някакво глухо дъднене и ръмжене! Скочи по навик с военна пъргавина и се заоблича трескаво. В това време някой извика, заскърцаха врати! Изскочи с джобно фенерче и заредена карабина, спъна се по дървената стълба, но успя да се задържи. Осветлението на манастирчето беше оскъдно и очите му трудно свикнаха с реалноста. Там където ветроупорните фенери хвърляха мъждива светлинка беше като че ли по-тъмно от неосветената белота. Насочи се към виковете и шума в оборчето, като за миг спря защото голямото куче с яростен лай се втурна покрай него, хвърли се върху една затворена портичка за към външната кошара, но не успя да мине и ядно се завъртя обратно. Видът му го стресна, но продължи. Пред рехавата вратичка на обора стоеше послушника и от време на време подвикваше уплашено към тъмното. Насочи прожектора навътре и видя няколко овце и магаре скупчени във вътрешен ъгъл към зида, а биволицата фучеше и се въртеше бясно. Засилваше се към плета и силно го разтърсваше с кривите си рога. Тогава се чуваше тъп удар и надзидания плет се тресеше. Дойдоха и двама от отците. Започнаха да говорят , като се надяваха да успокоят разбеснялото се добиче. Ловеца излезе бързо през малката портичка. Когато я хлопна чу как кучето отново се удари отвътре в нея. Не му беше до куче сега. Затича покрай външната ограда осветявайки насрещното пространство . Когато достигна външната стена на оборското зидче не видя нищо. Отвътре биволицата усети човека и спря разрушителните си набези. На светлината видя следите – този път бяха от голямо животно , каквито днес не беше срещал. Насочи светлината към насрещното дере с надеждата да срещне звездите на смъртта – две светещи очи на голям хищник вторачен в него. Не можеш да ги сбъркаш с очите на никое друго животно – хищника те гледа вторачено и жадно, не обръща поглед в страни, не се преструва, че не се интересува от теб – той те иска, иска да те победи и да ти се наслади като на трофей! Но ноща не предложи това. “Ето виждаш ли – каза по-късно в предверието дядо игумен – не се плашат от нищо. Биволичката ги е спряла , иначе кой знае какво щеше да стане до сутринта. Нас ще изядат.”
    На сутринта се наслади на уханно кафе приготвено от ръж и леблебия, хапна малко от пиперосаното биволско сирене и пърленката, и излязоха с послушника. От видяното можеше да се предположи, че животното е било един вълк, но той си знаеше, колко лесно това води до заблуда ! Вървяха по дирята към насрещен къпинак, противоположно на вчерашното изкачване. Вълкът не беше бягал! “Не е бил уплашен като че ли! Вървял е почти ходом” изрече по едно време, а момчето беше забило поглед пред себе си, вглъбено в своя си уплашен свят. “Как си момче?” , "Ами малко ме е страх”, “Нищо – нормално е,то и мен ме страх като се изправя в църква, щото имам грехове, но пък сигурно така трябва” – нищо думи , колкото да починат малко. В ниското дирята поемаше право към отсрещно възвишение. Когато стигнаха там изведнъж се откри красива пасторална гледка и то право към манастира. “От тук са ни гледали и после са тръгнали . “Повече са – рече послушника и показа друга диря пресичаща първата” . Ловеца дълго и внимателно оглеждаше дирите и лицето му придоби учуден вид : “ Повече са, но са минали по различно време!” . Втората диря отвеждаше в посока скалите от първия ден, а тази по която вървяха се спускаше отново в тъмен дол – един от многото последващи ! Беше объркващо! Знаеше, че ако продължи по първата диря, животното нямаше да спре и така до вечерта. Решиха да се върнат и да огледат добре обстановката.
    Бивола е един от най-коравите съперници по целия свят . Умен, злобен, лукав, силен и решителен и снабден с голям набор оръжия за убиване – остри рога, силни крака, тежко здраво тяло, смъртна захапка. Дори и тази на пръв поглед дребна биволичка беше успяла да смрази противника и да отблъсне атаката му. ”За втори път й е – рече игумена – явно вече знаят!” .
    “ Вълкът е умно животно отче – отвърна ловеца - първият път не са знаели кой е вътре и това ги е изненадало, после сте вдигнали оградата още и сега няма как да влязат. Водачът им се е разхождал снощи около зида дразнейки биволицата. Тя е започнала да налита и е било въпрос на време кога ще разбие оградата... и тогава”. Отците го изгледаха удивено. Отстрани ситуацията можеше да мине и за комична – но отстрани нямаше кой да гледа.
    По обед слънцето се показа и въздуха поотпусна – вече три часа въртеше, топора, режеше с триона и мереше. После вкупом помъкнаха всичко нагоре към гъстите туфи. До вечерта изградиха малко чакало с триъгълен покрив и широка амбразура. За около час го маскираха добре и се прибраха – студът отново се завръщаше. Ставаше и по – неприятно – започна леко да ръми снежец – от този дето натрупва най-много.

    /Ден трети/
    Тъй като до мрак имаше още време, отидоха и укрепиха обора отвън и вътре, заличавайки разрушенията. Биволичката кротко преживяше, овцете бяха се сгушили в сламата и само магарето нехайно се мотаеше извътре. Ловеца се качи на дървената конструкция под покрива и след кратък оглед направи следното : на дълъг здрав прът постави ветроупорен фенер и го върза здраво – подаде пръта от навеса навън така, че фенера увисна извън оградата на няколко метра и достатъчно високо. После си скова от няколко дъски удобна платформа непосредствено под керемидите от която виждаше пространството под фенера, повдигна и няколко керемиди така, че се оформи пролука с видимост към долът и къпинака. Видимо доволен от стореното се върна в манастира и след късна вечеря, облече дебели дрехи, взе две одеяла, чайник с вряла шипкова отвара омесена с мед, карабината и се покачи на платформата. Въпреки, че ситният сняг спираше от време на време за да се възцари мъртъв студ, той се почувства уютно под покрива на топлината от живинките долу, макар и примесена с прясната оборска миризма. По някое време отдолу влезе послушника, нахвърля на добитъка – поговориха си и момчето излезе. В настъпилата тишина се чуваше хрупането под него и някъде отвън кучето подрънкваше с веригата, но после и то се сгуши под стълбите. Ловеца поглеждаше изпитателно в пространството под фенера, после вперваше поглед навън и през процепа. Беше свалил предпазителя, а оръжието можеше да вземе бързо за стрелба и от двете места. В ранните часове беше изпил чая, и започваше да усеща осезателно студа. Крайниците бяха изтръпнали и трябваше да се раздвижва от време на време. Тазнощното бдение премина неуспешно – една бялка се промъкна по покрива , но усети човека и се хвърли с отчаян скок навън в снега. Денят дойде мъглив, намръщен и студен. Човека се прибра в килията и се събуди в следобеда. Така премина и втората нощ, а на следващият ден накладе пред манастира голям огън – извадиха няколко покривни плочи и обли речни камъни и ги хвърлиха вътре. После внимателно огледа подхода към чакалото само за да се увери, че нищо не беше стъпвало наоколо.
    По пътя се зададоха хора от селото натоварили два катъра. Бяха двама възрастни мъже , които снабдяваха отците с провизии. Влезнаха в манастира и след това отидоха до олтара. На тръгване единия – слабичък и не висок , с рядка козя брадица и дяволити очи отиде при ловеца и промърмори: “Долу си имаме врачка! Сноще рече: Жертва ще има !” -после се обърна и продължи след катърите. В късните часове пренесоха нажежените камъни в чакалото. През ноща отново беше застинал под покрива , но дали от чашата благо вино , дали от понатрупалата се умора усети , че се унася. Някакви спомени започнаха да се връщат от предни времена, от жегата по Екватора , от невероятния студ на Арктика, от безбрежните руски степи. И като, че ли само тук на тези дъски се чувстваше удобно и спокойно. В тази просъница действителността и сънят започнаха плахо да се преливат дотолкова, че в сумрачната зона между светлината на фенера и бялата тъмнина двете искрящи огнени точки като че ли мамеха към себе си...Биволицата изсумтя, и той се вторачи отвъднъж в тази посока. Но там нямаше нищо, после погледна и през пролуката, и там нищо не нарушаваше покоя. Просъницата го напусна : “Тук беше – помисли си – и си е отишъл! За бога!”. Но нито биволицата, нито другите животни дори и кучето показаха повече безпокойство. Премина час в напрегнато до краен предел внимание за звук или движение, ала отново нищо не се случваше. И така до първото сияние над белите върхове. Раздвижи се и сковано слезе по скърцащата стълба. Снегът отново беше понаръсил околността, но той добре видя дирята. Вълкът беше тук и с огромен скок към дола си беше отишъл. И никой не беше усетил това.
    По обед отново идваха хора от селото и един човек му разказа, как предната нощ е бил на колибата си и чул вълчи вой недалеч от там. Поиска човека да го заведе до мястото и тръгнаха почти веднага. Преминаха през селото и продължиха в противоположна на манастира посока. Стигнаха малка къщица в гората с каменни основи и надзид от плетени палачки. Продължиха около час в необходимата посока, но човека помоли да се върнат понеже си имал работа. После му предложи да остане в къщата, която и така не се заключвала – имало дърва, печката била топла още и тъй нататък. “Разбрах се с игумена да тропне с камбаната към шест – та да се ориентираш” . Ловеца продължи сам и в настъпващия сумрак спря пред дълбок дол за да почине. Така и застоя гледайки вечерната гора под ярката луна – на отсрещната страна имаше чисто място под големите корони, което магнетично го обсебваше с простора и белотата си. Чу далечната камбана и тогава мярна движение – в началото бяха само две светли сенки, които изведнъж се понесоха надолу като привидения без да чуе никакъв звук. И ги видя добре – два вълка се носеха над снега в призрачен бяг, после изчезнаха така както бяха се появили. Гледката дотолкова го смая, че дори и не се сети за оръжието. Накани се да тръгва обратно, когато от хребета се чу шум – този път съвсем ясно и отчетливо го чу. В лунната светлина изплуваха други два тъмни силуета – две сърни със всички сили бягаха по надолнището, но едната като че ли изоставаше постепенно, дотолкова че първата забавяше за да я изчака. И те за миг потънаха в гората, но точно там където влязоха и вълците. Чу се жален вик на сърна и слухът му долови ядно ръмжене. Миг след това други два вълка прелетяха пред него и се стопиха в мрака. Погледна назад по следите си , колкото да се убеди , че ще може да се върне и се смъкна в дола – после внимателно се заикачва и на равното пресече вълчите дири. Освети ги и внимателно ги заразглежда. Спусна се надолу , но ръмженето приглуша някъде по-далеч в гъсти храсти. Той се върна обратно – пътьом човека беше наслагал на печката и сега от три вечери насам се отпусна уморено , но и доволно на коравия одър. И в съзнанието му отново се завъртяха картините с бягащите животни – къде беше границата между съня и реалноста.

    КРАЙ
    По обяд отново разпали огъня пред манастира и наслага камъните. Докато отпиваше шипковия чай и подхвърляше по някое дърво, не спираше да преповтаря видяното предната вечер. После пренесоха наново камъните в скривалището и по късни часове се измъкна и се придвижи тихо до чакалото. Настани се удобно на китеника застлан върху горещите камъни, подаде цевта през амбразурата и зачака. Беше уморен и от движението, от студа, а и нервите в последните дни. Беше задрямал, когато чу петлето от обора да възвестява зората и се размърда. Студът отново се настаняваше и ловеца искаше да се наспи, да влезе в горещата манастирска баня около дървения бойлер, да ... преди да стане мярна движение долу при зида. Вгледа се вторачено и отново беше готов да го отдаде на съня, но не грешеше. Погледна внимателно през бинокъла и тогава видя животното – едър тъмен вълк – нямаше как да сбъркаш това животно където и когато и да го видиш, свел глава досами плета. Какво е било движението преди това ловеца не разбра! Съвсем тихо и леко остави уреда, пое пушката и внимателно свали предпазителя. Животното се изправи на задни крака опирайки предните в плета. Едва сега разбра истинския му размер – беше твърде голям за това което беше вече виждал. Беше като сянка на безплътно тяло. Животното изведнъж слезе и погледна рязко в него. В този момент се чу глухият лай на кучето и ядно мучене от вътрешността на обора. Вълкът се извърна право към чакалото – човека вече знаеше със сигурност, че е забелязан. В момента когато едрия хищник се обърна към гората стреля. Имаше опасност куршума да удари в постройката, но му мина през главата, че едва ли скоро ще се видят отново. Помисли си, че тихият звук от скимтене е само халюцинация, като цялата тази картина и че реалността е далеч от този сън – ако не беше резкият силен изстрел и тласъка на оръжието. Звукът потъна в снежните навеи , а кучето се умълча. Вътре някой светна и се чуха викове.
    Тичаше с невероятна бързина към мястото където трябваше да го чака тялото на хищника, и когато стигна, забравяйки всякаква предпазливост се хвърли в малка падинка встрани от обора. Но там нямаше нищо освен пресни едри дири на голям хищник. Луната огряваше феерично пейзажа и ловеца се втурна отново напред този път право по дирята. Уви до началото на гората те баха на равни интервали – животното беше изчезнало с подскоци. Напрегна сетивата си за да определи дори и най-тихичкия шум, но гората беше безмълвна.
    Докато се грееше пред оджака единият от отците заговори тихо : “Не се ядосвай – сигурно вече няма да дойде – веднъж като му е стреляно...” , но той не се ядосваше – нямаше грешка в действията си, просто малкото късмет не беше при него. По светло тръгна с момчето да огледат добре. Едва не извика от учудване, когато видя кърваво петънце още на мястото на изстрела. После петната станаха повече и от двете страни на дирята. Това което не се виждаше на зазоряване – сега изпъкваше. “Бягай до селото – ако има ловджии с палаши – да идват веднага” отпрати послушника и когато момчето се завтече, той се обърна и продължи. Дирята слизаше отново в дола под манастира, но оттам продължаваше по посоката на водостока. “ Ранено животно – опитал се е да прикрие дирите си – ама няма вода сега”. Снегът от съюзник на вълка се бе превърнал в негов враг. Течението в дола обикновено сутрин беше надолу и ако животното спреше някъде, веднага щеше да усети човека. Почти тичаше по дирята и при кратката почивка дочу гласове някъде над себе си. “Ами ние сме под селото – му се мярна – направо тук да бяха дошли с кучетата “. Помисли да се качи нагоре – но стръмното щеше да го забави твърде много. И независимо от бързината с която се движеше, не забравяше онази история със засадата назад върху следите за чието авторство вълците претендираха и то с голямо основание. Кръвта не беше много и явно раната не беше смъртоносна, но движението уморяваше хищника – беше спирал, на тези места се виждаха ясно кървавите петна. Около обед ловеца почувства силна умора и отведнъж усети хлад. Времето се промени , слънцето потъна в сиви облаци и лек снежец на парцали започна да се рее. Даде си сметка, че вече се намира някъде отдолу под скалните пещери, където по неговите предположения се намираше вълчето леговище. Трябваше да вземе решение за последващите си действия, когато чу ясен звънък лай по дирите отзад. “Я виж ти – идват тези бързаци” си помисли, а пред него изникна черен нос забит в снега придвижван от четири лапи и вирната опашка. Подсвирна на палаша и кучето дойде при него, свря се краката му и седна. “Хем го е страх – хем е куражлия – прекрасно животно е !” . Но и половин час след появата на псето не се видя човек. “Връщаме се сине - сам не бива!” – рече ловеца , върза кучето с винаги под ръка ремъчка и тъкмо тръгваха когато кучето изви глава рязко напред по дирята и замръзна. Целият му вид издваше крайно вълнение и напрежение, което се предаде и на човека. И така няколко минути. После кучето рязко се дръпна в тази посока. Без да обръща внимание на далечните глухи подвиквания след тях двамата се запътиха по дирите. Сега ловеца тичаше подскачайки ловко нагоре по равно място наравно с черния палаш. Така изминаха повече от половин километър, когато се озоваха пред гъст глог. Ловеца залегна и се опита да огледа мястото където влизаха кървавите дири, но имаше вид на непроходимо. Обиколиха глога и успяха да проникнат в сумрачен подлес. И изведнъж се озоваха не пред една, а пред много следи – мястото беше утъпкано и кърваво! А в средата му лежеше бедиханно огромен вълк. Палаша със свита между краката опашка заотстъпва, но човека се приближи и побутна звера с дулото на пушката. Тогава и кучето го помириса, но отново се отдалечи. После рязко вдигна глава нагоре към скалите. Ловеца проследи погледа му и като, че ли в настъпващата мъглица мярна няколко призрачни неподвижни силуета !
    “ Много яко ще да е било това животно – рече кмета при площадчето – с такава рана да мине толкова разстояние – ми ти главата му почти си я откъснал с този изстрел!”. В здрачината в края на деня хората се бяха сбрали и напалили огън – всеки беше дошъл да види страшилището от манастира, всеки носеше по някое шишенце и мезелък. И независимо от студа и снега настроението беше приповдигнато, а и се оформяше чеверме. Очакваха и дядо игумен да дойде и да почете случая, а послушника да донесе багажа на ловеца!
    “ Не кмете, не съм го убил аз – рече ловеца – раната отпред не е от куршума – това е единак и ако е бил здрав нямаше да има по – опасен звяр от него в планината. Куршума ми само го е отслабил – и тогава други вълци са го довършили. Неговите си го убиха, за да запазят себе си – това мисля! А пък за Коледа вече да сте спокойни!”.
    “Благодаря ти и на добър път ловецо!” – дядо игумен му помаха, а малкият послушник подсмърчаше начесто!

    Анелин

Активност за темата

Свий

В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

Най-много потребители онлайн 4,057 в 14:19 на 14-06-16.

Зареждам...
X