Обява

Свий
Няма добавени обяви.

Малко поезия за душата

Свий
Това е залепена тема.
X
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • Малко поезия за душата

    Владимир Башев

    ПРЕД ВАГОНА

    С мама
    няма
    раздяла лека.
    Тя безмълвна
    пред мене стои.
    Нека кротко вали
    и нека
    по лицата
    пълзят струи
    и се сплитат
    по тях,
    така че
    поне в този последен час
    да се лъжа,
    че тя не плаче
    и не вижда
    как плача аз.




    Колкото и да сме заровени в калта и железата на машините, има нужда и от малко други неща.

    Ясен: ”в Наречен си лекувам нервите от форумното модериране...”

  • #2
    От: Малко поезия за душата

    Девойката, която ми постла легло

    По пътя ме настигна мрак,
    планински вятър, силен мраз.
    Замрежи всичко ситен сняг
    и без подслон останах аз.

    За щастие във моя смут
    една девойка ме видя
    и мило в своя дом приют
    за през ноща ми даде тя.

    Дълбоко и благодарих,
    учтиво преклоних чело-
    учтиво и се поклоних
    с молба да ми даде легло.

    Тя с тънко ленено платно
    легло във къта ми постла,
    наля ми в каната вино
    и “лека нощ” ми пожела.

    Когато до самия праг
    със свещ в ръката тя дойде,
    девойката замолих пак
    възглавница да ми даде.

    С възглавницата във ръка
    се върна тя при мен за вчас.
    Със таз възглавница-така
    я взех в прегръдките си аз.

    Тя трепна в моите ръце
    и каза, като в мен се сви:
    “О, ако има в теб сърце,
    моминството ми остави.”

    Тя бе с коси от мек атлаз
    и бяло като крин чело.
    С ухайни устни беше таз,
    която ми постла легло.

    Бе хладен нежния и крак
    и кръгла малката и гръд:
    две малки, бели преспи сняг,
    навявани в тоя таен кът.

    Целувах милото лице,
    косите и от мек атлаз.
    И тъй, с момичето в ръце,
    във сън дълбок потънах аз.

    И пред разсъмване почти,
    за път когато бях готов:
    “О, ти, опропасти ме ти"-
    ми каза моята любов.

    Целунах скъпото лице,
    очите, пълни със тъгa,
    и казах:"Тия две ръце
    ще ми постилат отсега.”

    Тогаз тя взе една игла
    и дълго ши през тоя ден.
    Сама до хладните стъкла
    тя риза шиеше за мен.

    Години има оттогаз,
    бледнее бялото чело.
    Но все по-скъпа ми е таз,
    която ми постла легло.

    Робърт Бърнс

    Коментар


    • #3
      От: Малко поезия за душата

      Владимир Башев (1935-1967)

      РАЗМИСЪЛ
      На Никола Инджов

      Ако няма какво да дадем на света,
      за какво сме родени?

      Ний не щем нито славата, ни участта
      на големите гении!
      Просто трябва да имаме нежността
      на оная незнайна женица,
      дето първа втъкала е прелестта
      на земята ни във шевица.
      Просто трябва
      да имаме скъпия дар,
      озарил оня майстор чудесен,
      който първи е теглил
      върху явора шар
      и дървото е станало песен.

      Ний не щем нито славата,ни участта
      на големите гении!
      Нас ни стига признателността
      на едно поколение.
      Трябва само
      да носим една сръчна ръка
      като Кольо Фичето,дето
      да реди мълчаливия камък така,
      че да трогва сърцето.
      Трябва само
      да носим две могъщи крила,
      като тия на майстор Манола,
      за да идем
      отвъд скоростта на звука
      и над дързостта на сокола.

      Нас ни стига признателността
      на едно поколение!

      Нека само една дръзка мечта
      въплътим във творение.
      Нека станем
      лесът срещу зъл суховей!
      Нека бъдем
      дъждът над пшениците гъсти!
      Нека мъртвият болен да оживей
      изпод нашите пръсти!
      Нека страшните атоми се укротят
      във ръцете ни
      като житни зрънца,
      да поникнат и да ни дадат
      милиарди слънца!
      Нека само една дръзка мечта
      въплътим във творение,
      за да имаме право да легнем в пръстта,
      дето спят толкова гении.
      Ясен: ”в Наречен си лекувам нервите от форумното модериране...”

      Коментар


      • #4
        ЛЪК
        Опънат лък е бременната. Мила,
        пред тебе тръпне цялата вселена,
        докрай неопознала тази сила,
        от нея и към нея устремена.
        Опънат лък е бременната.
        Вик на тетива от болка и от радост.
        Въздишката й трае само миг,
        но тя щастливо вечност се изстрадва.
        Лети стрелата. Колко? Накъде?
        Кой би могъл това сега да каже?
        Изтръпваш ти - лъкът освободен,
        че и мигът не ти остана даже.
        Но чувствуваш - стрелата ще лети,
        ще се отдалечава непрестанно…
        И с нея ти, едничка само ти,
        там някъде ще бъдеш прикована.

        Атанас Звездинов

        ***
        Пияният...Ограбвай го. Какво пък?
        Той ти се усмихва, сякаш ти е задължен за нещо.
        Сакото му да съблечеш, навярно ще пророни тихо,
        че ти благодари, защото му е било толкова горещо.
        Да му изтръгнеш детските очи, навярно ще ти каже,
        че дълго е мечтал да ослепее за живота мръсен.
        Крака му да отрежеш, пак ще се усмихне, даже
        ще сподели, че да обхожда този свят му се е втръснало.
        Пияният така ранимо заприличва на усмивката,
        в която подло се прицелват, по която плюят злобно,
        на пръсти се повдигат, виждат я наяве и насън я искат
        онези - да се смеят като него доживотно неспособните.
        Той е безпомощен, ала неуязвим. Товар от искреност,
        която трудно зрее , както връз сняг - пшеницата.
        Ще го изслуша само свитият човечец в ъгъла. Ще диша
        едва-едва. ще си отиде после в къщи. Нещо ще напише.
        И ако стане някога велик така ще му отива
        да пие у дома, на тъмно. Скришом. Без да се напива.

        ***
        На Георги

        Приятелят седи на тротоара, плаче най-добрият ми приятел.
        Изрича нещо тихичко на себе си, поглежда към луната.
        Виновна съм, виновна съм - отрязах му с ножицата златна
        последния немирен кичур, мохикана, куцото краче на свободата.
        Че сме пораснали, че сме различни вече дълго му говорих.
        Виновна съм, виновна ще съм винаги - натисках ножа,
        а нямах право. Гледах, как през безучастния прозорец
        душата му излита, думите се стичат по ранената и кожа.
        Внезапно се опомних. Спуснах се към него, исках да му кажа,
        че съм излъгала, че заедно сме, заедно ще бъдем и оттатък...
        На мястото осиротяло, което си остана празно
        видях на детството небесно сгърченият земен отпечатък.

        Димитрина Баева
        Последно редактирано от PETER PETRAKIEV; 25-02-15, 13:08.

        Коментар

        Активност за темата

        Свий

        В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

        Най-много потребители онлайн 4,385 в 21:28 на 18-02-20.

        Зареждам...
        X