След известно планиране и доста промени в една чудесна августовска вечер в петък след работа в пълен комплект от 4-ма души се отправихме по маршрута София -Полските Татри – Литва(Тракай и Вилнюс) – Латвия(Рига) – Естония(Талин) – Остров Хиумаа(Естония) – Куршская коса(Литва) – Жешов(Полша) – София. Така стана, че връщането през Санкт Петербург и Москва отпадна и това остана окончателния маршрут. Настроението беше приповдигнато до момента, в който стигнахме до Калотина. Беше активния гастербайтерски сезон, всички те се бяха юрнали по родните си места и сега се прибираха като някои автомобили приличаха на същински „Ноев ковчег“. Сякаш идваше края на света и всички се запасяваха, за да изкарат поне година от припаси. Интересно е да видиш коли за по 30-40 хил. евро натъпкани до козирката с касетки домати, картофи, черги и т.н. Бедните амортисьори – направо стенеха под непосилното тегло. Един приятел ми беше казал, че е видял Мерцедес комби с наковани отзад рафтове от шперплат. И така подготвихме се за бая чакане, но в крайна сметка минахме за близо 2 часа. По сръбската магистрала трафика беше като на Цариградско шосе в час пик. Някъде по малките часове стигнахме сръбско-унгарската граница, където адът беше пълен. Не знам точно колко километра беше задръстването, но бяха много. В продължение на час нищо не помръдна. Имаше граничари, които казваха „Ще пускаме, ще пускаме“, но това така и не се случваше. Беше време за кардинални мерки. Тук един ден не ни мърдаше. Погледнах малко настрани до близката бензиностанция ОМВ, където имаше метална врата и мазен сърбин до нея. Отидох да разуча, а мазника веднага изскочи с оферта „Десетка, бра-ат и минаваш“. Погледнах картата и решението беше взето на мига. Омитаме се. Дадохме десетте евро на доволния сърбин и започна едно лашкане през околните ливади, но за щастие не трая дълго. Ливадния път излизаше на друг селски, който пък връщаше обратно към Суботица, а оттам към другото КПП за Унгария. Там имаше също коли, но много по-малко. Минахме и се отправихме обратно към магистралата. Отклонението беше близо 90-100 км, но това е нищо в сравнение с КПП Хорош, където времето беше спряло.Съмваше се. Унгария я минахме на екс. В Словакия ме спряха за превишена скорост. Нарушението беше „голямо“ – при ограничение 50 км/ч, аз бях с 64 км/ч. Случи се един мазен полицай, който искаше 50 евро за това. Ааа, няма да стане тая работа. Реших, че ще се разправям. Почнах с това, че не е възможно да иска пари на ръка, продължих, че ще се обадя в посолството да ми обяснят процедурата за глобите и накрая се договорихме за 20 евро и който откъдето е. Даде ми и нещо като документ, който беше смешен. Приличаше на билет за градски транспорт с печат. Е, здраве да е, това е част от пътуването. По-късно в Словакия спряхме в полите на Татрите за обяд.



Към пълната тема >>