Зима
Б Л У С

Седеше на мекия диван. Беше замислен. Пред него, от колоните на стереограмофона, се лееше музика. Той я слушаше внимателно. Беше някакъв Блус. Притворил очи, се опитваше да отгатне разположението на изпълнителите. „Ето пианото и органа – унасяше се той, - пискливия глас на солокитарата, тежкия ритъм на баса, звънтенето на чинелите и тъпия звук на барабаните, ето...” Вече не слушаше. Музиката се носеше сама около него. Не я възприемаше, а по-скоро живееше с нея. Струваше му се, че тя иде от самото му тяло, или от душата му?
Беше Блус. Бавен и раздиращ нервите. Като мислите му, напиращи в съзнанието. Чувстваше се самотен. Като единствен зрител в концертната зала. Съвсем самотен. Темпото едва-едва се улавяше. Органът даваше мек, упойващ звук; боботенето на баса му пригласяше. Получаваше се една необикновена хармония. Подчертаваща вечността. Музиката сега идеше някъде отдалеко, тежка и замираща. Като ударите на сърцето му.
Беше Блус. Нежен и крещящ от болка. Като настроението му. Чувстваше се тъжен. Струваше му се, че върви след траурна процесия. А в ковчега бяха мечтите му. Музиката сега се долавяше по-ясно. Навяваше меланхолия. На фона на инструментите изплава хор. Тоновете бяха минорни. Пеенето надделяваше постепенно. В стаята влезе мракът. Седна на дивана до него. Обгърна го с тъмния си плащ. Той си представи една голяма, висока зала. В синьо и виолетово, в черно. Цветовете на нощта, които навлизаха в съзнанието му. Зелените лампички над изходите блещукаха като неугасени колебания. Беше спряла дори машината, прожектираща парчета от живота му.
Беше Блус. Стенещ и късащ сърцето. Като самия него. Чувстваше се ненужен. Огледа се. Наоколо нямаше нищо. Само тишина. И звуци. Сега те пищяха влудяващо. Солото неистово човъркаше в тялото му. Той се затресе. Опита да запуши ушите си. Не помогна. Музиката беше в него, тя отразяваше стенанията на болната му душа. Не можеше да я потисне. Това бе самият той. В гърдите му нещо се надигаше, хриптеше и се късаше. Отнейде повя хлад. Вече нищо не чувстваше.
Беше блус. Бавен и нежен. Галещ сърцето. Тежък. Създаващ илюзията на вечността. И смразяващ. Крещящ. Раздиращ съзнанието. Носещ болка.
Беше Той. Седеше на мекия диван, а от двете колони се лееше музика. Вече нямаше нищо. Беше станало тъмно и тихо.
Чу се изщракване. И отново бе тихо. Потискащо. Плочата вече не се въртеше.


Пролет
БЕЛИТЕ ПОЛЕТА НА ЛЮБОВТА

Видяхме се отново на „Синьото кафе”. Тя едва ли предполагаше, че идвам тук вече седми ден, за да й кажа... Но няма да започна веднага. Тя няма да разбере онова, което – и бездруго се чудя как точно да го започна. „О, моля те, всъщност искаш да кажеш, че ме обичаш, нали”, ще ме прекъсне тя. Не е това. Не мога да обичам, преди да съм се влюбил. Влюбя ли се, ставам пълен егоист. Искам всичко или нищо. Искам я цялата. Само за мен. Гледам я с особен поглед, а не успявам да подредя някакви думи. Защото си мисля, че те са за други случаи. За после. Но тя в момента е пак на миналото събиране, където разправяше, че Николай не искал да приеме любовта й. Понеже Николай още не беше дошъл. Бяха пуснали 2-3 цветни крушки, май сини, под безстрастните им вълни моите очи не успяваха да излъчат никакво настроение.
Седим около пластмасовата масичка и кафетата ни не смогват да изстинат в адската горещина на днешното мълчаливо пладне. Слънцето разтапя, поглъща изреченията, които се подреждат в главата ми. Задавам си въпроси. Дали съм плах кавалер или толерантен идиот. Не ме интересува Николай. Тя пък не се интересува от моите колебания, защото е заета с нещо свое. Наблюдава една калинка, когато пълзи по цигарената кутия. Сигурно очаква хвъркатата пророчица да й покаже случайната посока към достигнатите копнежи. Калинката полита и се изгубва зад павилиончето, където изхвърлят употребените чаши. Претопяват ли се употребените мисли и думи?
Сигурен съм, че не само у мен се блъскат несподелени чувства, несбъднати любови, недоизказани желания. На онова събиране – тогава я видях за първи път – можех просто да й прошепна: харесваш ми, от пет минути потъвам в теб и не намирам сили да изплувам и не желая да изплувам, искам те... Тя разкъсва синята светлина с обидата на гласа си: идиот, за каква ме смяташ?... Което нищо не значи. Или пък нежно полага ръката си върху моята, стисва едва доловимо пръстите ми и почти без думи казва, че мога да я целуна зад ухото. А аз се стресвам вътрешно, напрягам се да потисна убождането – наистина, коя е тя?
Стоп! Тия неща не стават така. Поне на мен, не са ми се случвали. Защото ми е трудно да повярвам. В обезверението не съществуват бели полета. Посягаш към нещо и в разтворената ти длан, нищото няма цвят. А безприсъствието може да се укрие и в изречените думи.
Тя си е отишла, оставяйки малко червило по ръба на чашката. Ставам и прибирам в джоба решението си следващия път да изкрещя, че съм влюбен. Някой друг път, в някое друго момиче. Без да се интересувам какъв цвят има любовта. Дори да е като виолетово червило, топящо се по ръба на употребена чашка от кафе.