Лято
М О Р Е

Изгрев. И сънено море. Пустинни плажове с чадъри – зиморничаво настръхнали. Пясък. Вълни, които неуморно нашепват един и същ мотив. Които идват една след друга, отдават се на брега и се отдръпват навътре. За да не са сами.
Свечеряване. Заспиващо море. Нагрети от слънцето плажове и чадъри, в чиито ветрила угасват последните лъчи. Пясък с оттенъка на потъмняло злато. Вълни, които вяло се разплискват в брега. Вълни, не се ли уморявате от вечността?
Далечни светлини. Мънички и студени. Силни и слаби. Суетно оглеждащи се в мастилената вода, на която подаряват лицата си. Звезди, надничащи от небесния свод, приел цвета на морето. Звезди, които познават тайната на необхватността, на необятността. Студени и недостижими.
Вълшебно мигновение. Леден пламък. А вълните все така се гонят с тихо плискане. Ти виждала ли си как пада звезда?
Брегът сега е пуст. Брегът сега търси Луната, за да й разкаже колко много приказки е научил и днес от морето. Но тя не иска да го чуе и се скрива в облаците, като ги ощастливява със сиянието си. Тя е по-стара от брега. А над пясъка се разхожда вятърът. Само той може да събуди морето и да лиши облаците от лунната светлина. Но и той е уморен. Вярваш ли, че и вятърът може да се умори?
А после край морето идват влюбените. Луната е заспала в своето небесно ложе. Бризът е полегнал в дюните и брегът е замрял. Два силуета нежно пресрещат тихите вълни. А те ги омайват, композирайки мелодия за тях. Балада за две сърца. Ти слушала ли си тази мелодия?
Момче и момиче, хванати за ръце. Звездите слизат в очите им. Вятърът докосва техните коси, а Луната се събужда, за да осветява пътя им.
Два силуета на морския бряг...
На сутринта морето ще види стъпките им в пясъка и ще побърза да ги скрие от слънцето.

* * *

Изгрев. Събудено море. Позлатени плажове с чадъри – разтварящи се да поемат утринните лъчи. Вълни, които неуморно нашепват един и същ мотив. Които, пулсиращи, очакват вятърът отново да заспи сред дюните и Луната да полегне в облаците. И пак ще дойдат влюбените...
Познаваш ли това море?
То е в сърцето ми. Подарявам ти го.


Есен
ЕСЕНТА Е САМО СЕЗОН

Цял ден подреждах. Сдиплих ризите с къси ръкави в гардероба, а сетне извадих от найлоните другите, от плътна материя и ги разгънах по закачалките. Отново дойде техният сезон. Пъхнах мокасините и сабото в кутиите, а докато ги държах, ми се стори, че освен на кожа, от тях се разнася и помръкналия аромат на лятото.
Сетне се захванах с бюрото: книги, разхвърлян помътнял гланц на меки корици. Моите придружители в пътуванията през последните месеци. Романи за плаж, за любов или за купе първа класа, за съдби и страсти; а също и потракването на влакове, пътуващи към изгрева.
Връщам на мястото им в библиотеката „Островите” на Хемингуей; препрочитам я всяка година, само през лятото и само първата част. Ето и срещите на Сесар Калво с Ино Моксо и „магьосниците от Амазония”. Бяха чудесни. Тия последни месеци. Плажовете от разстлано слънце, яхтите и бисерните лагуни и коктейлите с цвят на удавен в тропическо море портокал. Ще ми липсват през зимата. И сюрреалистичните видения, извикани на сеанс с аяуаска, когато по пладне от небето струи зелена светлина от зелено от клони, листа и лиани небе; когато всички реки имат по три бряга. Домъчня ми за бунгалото край Камчия, където четях „Ино Моксо”, а реката течеше през него към изворите си и шубраците зад къмпинга дишаха с дъха на черно оторонго.

Почиствам преносимия касетофон. Ще трябва да заменя „горещите летни нощи” на „Найтс” с друга касета; може би с „дъждовните дни” на „Илектрик Лайт”. А понякога просто не мога да понасям дъжда. Отиде си лятото, което обичам. Предпочитам пролетта и зимата, но есента ме кара да се чувствам потиснат. Не ми се излиза навън в сивотата под студения похлупак с нарисувано слънце, където настръхналите стени на сгради ме притискат отвсякъде. Може би само вечер... Лампите слизат от своите стълбове и търсят локвите по асфалта, мокрите стъкла на трамваите крият лицата на пътниците. И в дима, излизащ между пръстите ми, усещам как цигарата се превръща в забравена купчина мокри гниещи листа.
Никога не успявам да се съсредоточа в работата си през есента. От тапетите в стаята ми избива меланхолия. Клавишите на пишещата машина сякаш са влажни и неприятни за пипане. През нощта се събуждам внезапно за да чуя как тишината настойчиво шепне с гласа на капките по стъклата.
Най-накрая прибирам меката папка в шкафа. Отгоре й съм написал „Лято” и цифрите на следващата година. Недовършени неща: идеи, наброски, записани хрумвания и неканени вдъхновения. Една импресия, няколко необработени стихотворения. И тази година се опитвах с думи да нарисувам слънцето, което се сърди на брега и вълните, загдето разбиват лика му на късчета в скалите и пяната. И детелината, плиснала в ливадите край случайни шосета и топлата им безмълвна лента-обещание. И изстиващите нощем под едри звезди бензинови коне по утихналите паркинги с тихото припукване на ламарината. Или безкрайните релси, устремени на изток. Или унили автобуси, връщащи се към залеза... Нищо. Следващото лято. Отново.

Зад прозореца наистина е заваляло. „За първи път днес”, втора част, песента на Роджър Уотърс, която прекъсвам. Излизам, все пак. С чадър. Добре, че есента е само сезон.