Едно служебно Здравейте! в поредния шестък, в който пак сме заедно в Кутията и по-точно дислоцирани в нейния Коментарен Ъгъл. Капакът й, като че ли, остана да зее, откакто миналия месец го отворихте с ритник, но сме си все в нея и повече от ясно е, че излизането ще отнеме няколко пъти повече години, отколкото усилията на всякакви да ни държат там. /Днес с яд си мисля, че голяма част от някогашното “средно поколение”, сега сме поне едно стъпало надолу, още сме си в Кутията и проблемът не бе в нашите усилия, нито в идеализма ни, за “разместванията” в обществото и обичайно нерегламентираното издигане на други./. Емоциите поутихнаха, сега да им е яка гърбината на г-н Президента, г-н служебният Премиер и Кабинета му. Големи и изстрадани са очакванията, а изпод дъното на дупката измъкването започва, като първо застанем на самото й дъно.
Финансистът Ангарски ни обнадеждава за стабилизирането на зелените пари и много ни се иска да му вярваме. Хората от “третата възраст”, които практически избраха провалената котерия на Жан, пак стискат зъби да додрапат до зеленото. Мнооого далеч, встрани от всички нас, далавераджии, бивши управници и родата им, приятелските им кръгове и квадрати и разните кредитни гяволи отдавна стиснаха истинското зелено, постлаха си го в своя угода, или го изнесоха. Не се и очаква друго, освен да нехаят за електората и да дебнат за нови шашми или грешки на временния административно-изпълнителен колектив. На всички им се ще г-н Бонев да е Желязната служебна ръка и ведно със следствие, прокуратура и съд да установят ред, като съумеят да извадят на показ поне някои от всеизвестните национални мошеници. Хората от януарските площади не са злобни за мъст, те просто желаят най-сетне виновните да бъдат посочени, да бъдат наказани – заради онова регламентирано възмездие, което преобладаващо прави само тях поданици със задължения. Държавата е обрана до шушка, и виновни все няма; дали е дошло времето на националната отговорност? И децата виждат: изпразнено е всичко – житниците, банките, магазините, бензиностанциите, оборите, хорските дворове и хладилниците им. Но и душите им. А от оня съдбовен 9 септември преди над 50 години, е имало само и единствено вечна червена експроприация. Кой и кога ще се престраши да прибере окраденото, ако не за половин век, поне за последните няколко години.
Чета още, скъпи ми слушатели, че бивши управляващи щели да се разбунтуват от т.нар. синя метла, която била размахана над тях. Щели да блокират с живи вериги предприятия и ведомства*. Брей, дали пък няма и шмайзерите да хванат. Малка е даже метлата; след управление като Жановото и току-що прибралите се от площадите хора, вероятно е покрай сухото да ометат и сурово. Но половин век чий бяха кадрите. Кой се заблуждава с положението в Столицата, няколкото по-големи града и останалата България; извинявам се, провинцията, селата…, нищо не се е променило там ни в управленски, ни в емоционален план. Старият партиен девиз: Критикувай смело и стягай багажа за село!, не е абсурд сред трудещите се селяни. Може да останеш и без работа, без семена, да не ти дойде трактора да изоре.
Това е положението този шестък, скъпи съкутийници. Вперили сме взор напред, служебното правителство окуражително започва работа. Дано намеренията им не останат само “служебни”, дано и надеждите ни не останат в същата графа.
* ей на това му се викаше "контрапротести"; не като днешните пред НДК... /бел.авт., 2013 г./
/февруари 1997/