Здравейте революционери! Омръзна ви най-накрая да си стоите натъпкани само в Кутията. Решихте да щурмувате вече; да не се прибирате, да си останете по улиците и площадите и да стреснете ония, дето не се промениха и след президентския вот. Този шестък мога да ви кажа – страната и хората вече не са същите. Цената не е изгодна, цената ви я наложиха, но пътят назад е отрязан от управляващи, униформени и услужливите медии. Защото тия дни информацията също е оръжие. А то май възвръща “разума” си, но продължава да не понася полковниците, също политическите клоуни, марионетките. И никой не трябва да им пише. Ни Маркес, нито вие.

Какво направиха те, какво направихме останалите? Представиха ни картини, в които се набиват в обектива все яки мъже с полуеднакви лица. Те приканваха, агитираха, повеждаха, ритаха, крещяха и трошаха. Имаше ги, да. Но се опитаха да монтират лицата им върху стотиците хиляди навън. Това е гавра. Три колежки, укрепили се с гузните в техния храм, разтръбиха ужасни сцени, оцветявайки неправдоподобно риска на професията. През това време други репортери си вършеха работата, отразявайки, не манипулирайки. Един медиен колос най-напред наниза в своето предаване-паноптикум зловещи кадри, но без най-зловещите. Естетически или политически бяха т.нар му “професионални” притеснения? След седмица ги добави, борбата за рейтинг го натисна. На същото място се скъсаха конците и на прочута марионетка, кукловодите не успяха да реагират. Изведох скобата за медиите пред самото събитие. Защото то се случи с тяхна помощ или при тяхното бездействие. Да свършим с факта, че сутринта след 11 януари, другата вечна държавна медия стартира с предаването “Браво на вас” и продължи с развлекателни и записани музикални програми.

/И днес не ми е лесно да определя доколко бе използвана ситуацията, доколко употребиха гнева на хората. Кой и кога щеше да сложи край на тотално некомпетентното управление към момента, ако не беше се случил митингът пред Парламента, ако не бе дошла позорната нощ над уличките в района. Не мога да омаловажа и постъпката на покойния вече Н.Добрев по-късно. Но хората останаха навън и все повече честни журналисти сновяха между тях, захранвайки с репортажи не винаги честните вечерни обзори и дискусионни студия. Не мисля също и, че доброжелателите – всякакви, бизнесмени и обикновени хора, търговци и пекари на пици – идваха тогава в радиото ни, защото са имали тайни мисли да олихвят помощта си. Носеха ни храна и напитки, оставяха ни техника и най-вече ни возеха из барикадирания град, само като държахме в ръце журналистическите си карти…/*.

Скъпи радиослушатели, поне тази седмица Кутията е отворена. Коментарите са повече щрих, ентусиазмът преобладава и по-реалните изводи ще дойдат с времето. Манипулаторите опитват да обясняват и диктуват – това им е работата, у нас палиха Партиен дом и Парламент, в други държави, при други събития огънят или бомбите не щадяха телевизии и радиостанции. /Но и това е щрих от и за години напред./.
Провокациите не са единствено наш специалитет. Те са част от политическия инструментариум навсякъде, където цинизмът на целите остава ненаказан. В онзи следобед и през нощта и от двете страни на загражденията имаше и свестни хора и провокатори. Щрих: едно войниче от кордона се усмихвало на едно момиче без грам политически помисли /вероятно и без да разсъждава, че дългът също може да бъде употребен, но все някой става я полицай, я войник/. По някое време момчето пристъпило няколко крачки с намерение да пофлиртува с девойката, а тя измъкнала празна бутилка иззад гърба си, повдигнала се на преградите и го фраснала… И никой от мижитурките, криещи се в бялата сграда, никога никак няма да успее да изплати цената на внушената омраза.

Навън мирише на зима, на гняв, на опиума на поредните надежди. Мирише на нови избори или поне на решимостта да се сложи край на несбъдващото се обещание за Сполуката. Изобщо не е време за литература. Освен това, философите могат да дават обяснение на процесите само на места, където почитат философията.
“Бях просто завладян от масите – пише Елиас Канети, - това беше опиум, загубваш себе си, забравяш се. Каквото и да чувстваш, чувстваш го не за себе си, това е най-себеотрицателното, което човек познава, този опит от крещящо себеотрицание му е необходим като йерихонските тръби.” “А съвестта е дадена на човека да съжалява за миналото дотолкова, доколкото това би променило бъдещето” – заявява Малкълм Лоури. Джон Фаулз констатира с репортерска реалност: “Отчайващо е, че липсва чувство, любов, разум по света. Отчайващо е, че има толкова бруталност и безсърдечие. Отчайващо е, че съвсем нормални хора могат да станат зли и лоши, защото са спечелили много пари.” А най-страшното прозрение идва от Борхес: “Отмъщението не променя онова, което са ви сторили. Както прошката. Отмъщението и прошката са безсмислени”.

Дали нашите литератори в политиката и в парламента са съгласни с това?

* пасаж, дописан през 1998 г., за годишнината от протестите /бел.авт./

/януари 1997/