На света има много чудеса, които могат да бъдат обяснени, но с които е трудно да свикнем.

МЪЛНИИТЕ НА КАТАТУМБО.
Това е природно явление, което постоянно произвежда светлина без какъвто и да било звук. Мълните възникват на височина около 5 километра. Това се случва в 140-160 нощи в годината, в течение на десет часа ежедневно, почти 280 пъти на час. Явлението се наблюдава в устието на река Кататумбо, на мястото, където тя се влива в езерото Маракайбо – голямо солено езеро във Венецуела. Смята се, че мълниите на Кататумбо са едни от най-сериозните генератори на озон на Земята. Приблизително 1 176 000 мълнии ежегодно се виждат на разстояние до 400 км. Местните защитници на околната среда смятат, че тази област на страната трябва да бъде под защитата на ЮНЕСКО, тъй като мълниите са уникално явление и най-големият източник за възстановяване на озоновия слой на планетата.

РИБНИЯТ ДЪЖД В ХОНДУРАС.
Дъждът от животни е сравнително рядък метеорологичен феномен, макар такива случаи да са фиксирани в много страни. Но за хондураския народ си е нормално явление. Всяка година, между май и юли в небето се появява тъмен облак, проблясват мълнии, чува се гръм, духа силен вятър и 2-3 часа се сипе силен дъжд. Когато спре, на земята остават стотици живи риби. Хората ги събират и... ги пържат.

КОЗИ В МАРОКО, ПАСЯЩИ ПО ДЪРВЕТАТА.
Мароко е единствената страна в света, където поради недостиг на трева козите се катерят по дърветата и цели стада пасат плодовете на дървото аргания, от които се приготвя ароматично масло. Смята се, че то съдържа подмладяващи микроелементи. При това удивителната картина може да се види само във Високия и Средния Атлас, както и в долината Сус и на Атлантическото крайбрежие между Ес Суейра и Агадир.

ЧЕРВЕНИ ДЪЖДОВЕ валят от 25 юни до 23 септември над територията на Керала, Индия. Първоначално се смятало, че цветът на дъжда е резултат от хипотетичен взрив на метеорит. Но в края на краищата учените стигнали до извода, че дъждовната вода е оцветена от червени морски водорасли, обитатели на извора Годфри Луи в Керала.

НАЙ-ДЪЛГАТА ВЪЛНА В СВЕТА.
В Бразилия два пъти годишно – между февруари и март, в устието на Амазонка се наблюдава прилив на солена, по-тежка вода от Атлантическия океан. Тя се среща с течението на самата река и го измества. В резултат на което, се образуват могъщи насрещни вълни, достигащи височина до шест метра.

ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ НА ДАНИЯ.
През пролетта в тази страна се наблюдава удивително явление. Повече от милион европейски скорци долитат от околността на огромни ята, приблизително един час преди залез. Датчаните наричат това явление Черното слънце. То може да се наблюдава в началото на пролетта – от март до средата на април. Скорците мигрират от юг и прекарват деня на ливадите, а вечерта, след като правят колективни пируети в небето, се оттеглят за отдих в тръстиката.

ОГНЕНАТА ДЪГА В АЙДАХО.
Тази дъга е един от най-редките атмосферни феномени. В науката се нарича “заоблено-хоризонтална дъга”. Образува се заради преминаването на светлината през леките, високо разположени перести облаци и възниква само когато слънцето се намира много високо в небето на височина не по-малко от 6000 метра. Освен това шестоъгълните ледени кристали, от които се състоят перестите облаци, трябва да имат формата на дебел лист и да са разположени паралелно на земята. Светлината влиза през вертикалната плоскост на кристала и излиза през долната му страна.

Кървавият водопад


Това е пет етажния кървав водопад, който много бавно излиза от ледника Тейлър в долината МакМърдо в Антарктида. Когато геолози открили за първи път замразения водопад през 1911 г., те определителен, че червени цвят идва от водорасли, но истинската му същност се оказва много по-забележителна.
Преди около 2 милиона години, ледника Тейлър запечатил в себе си малко водно езеро, което съдържало древни микроби. Запечатани под дебелия слой лед, те останали там като във времева капсула и се развивали независимо от останалата част от живия свят. Те микроби съществуват в свят без светлина или кислород и с малко топлина и са най-близко до това, което учените наричат „първична супа“. Запечатаното езерото има много висока соленост и е богата на желязо, което дава на водопада червеният му цвят. А пукнатина в ледника позволява на езерото да излиза навън, но без да замърсява екосистемата в него.
Съществуването на екосистемата в Кървавия водопад показва, че животът е възможен и в най-екстремни условия. Живот може да съществува на други планети със сходни среди и подобни езера полу-замръзналата вода – най-вече на Марс и на луната на Юпитер – Европа. Но независимо от извънземния живот, Кървавия водопад на Земята е чудо, не само визуално но и научно.

Утринното чудо в Северна Австралия е много рядко метерологично явление, което представлява облачна вихрушка с дължина 1000км и височина 2 км. Тя се движи със скорост 60 км/ч.


Съевата дупка - шедьовър на българската природа

Наричат я „подземната перла” и всеки, който я посети, сам ще се убеди в това. Пещерата „Съевата дупка” е необикновена и безценна. На повече от 3 млн. години тя е била и дом, и скривалище за нашите предшественици. Най-древните й обитатели, чиито глинени съдове и огнища са открити от българските археолози, са първобитните хора, пише КРОСС.

Но историята не спира до тук. В пещерата са намерени монети от времето на император Антоний, а в периода на Българското възраждане тя се превръща в спасение и добро скривалище за двама братя – близнаци Съю и Сейо, бягащи от османското оръжие. Последните стават и кръстници на пещерата, в която човешкото око се потапя в една приказна обстановка. Българската природа доказва своята сила, като извайва в преливащи се краски – червено, топла охра, сламено жълто и искрящо бяло, подземния камък, а човекът със своето въображение и креативност превръща пещерата в забележителност. Сталактите, сталагмитите и сталактоните се простират в пет зали, носещи имена, плод на човешката фантазия – Купена, Срутище, Хармана, Белият замък и Космос.

Пещерата има свой „орган”, чиито звуци си струва да се чуят и не е случаен фактът, че творци и изпълнители като Лили Иванова и Емил Димитров са изнасяли концерти в „Съевата пещера”, защото акустиката е неповторима. Не са малко и двойките, които са се врекли един на друг на това нетрадиционно място. Посетителите имат възможността да видят нещо уникално, каквото са единствените в България хоризонтално изтеглени хелектити. Освен приказните герои като Снежанка и Баба Яга, библейските образи също не са пренебрегнати – Ева, Дева Мария и младенецът, разпнатият Иссус, Св. Георги – всичките изваяни от капките вода. Достойнствата на „подземната перла” са оценени и от нейните естествени обитатели по това време на годината – прилепите от вида обикновен малък подковонос.

Пещерата „Съева дупка” е обявена за природна забележителност през 1962 г., а пет години по-късно вече е благоустроена. Оказва се обаче, че и тук човешкото присъствие оставя своите не дотам благоприятни следи. Прожекторите, които осветяват пещерата са допринесли за неприятни на места зелени плесенови белези върху тектонския варовик. По-важното е обаче, че вече има предприети мерки и одобрен проект за осигуряване на студено осветление чрез така наречените диодни ленти.

Пещерата е по-интензивно посещавана през лятото, когато броят на туристите достига до 500 души на ден. За момента съотношението българи-чужденци е в полза на родните посетители.


Скалата Турнип

Нашият свят е толкова необятен и изпълнен с красота и природни чудеса. Въпреки развитието на туризма, все още има места на Земята, които са неизследвани от нас. Едно такова място е Скалата Турнип. Намира се на скалистия бряг на езеро Хюрън, близо до Мичиган. Мястото е толкова живописно, че със сигурност ще се изгубите в красотата му. Утринната мъгла и цветният изгрев създават истинска наслада за очите. До скалата се стига само с лодка, но през зимата цялото езеро замръзва и става недостъпно. Земята наоколо е частна собственост, което означава, че не е постоянно препълнено с хора. Разбира се друга причина за това е и, че малко хора знаят за съществуването на Турнип, а още по-малко пък знаят как се стига до там. Един от най-забележителните факти за скалата е, че на нея всъщност има доста добре развита растителност, дори и големи дървета. В края на дългия скалист риф, простиращ се на 2км. в езерото, има фар. От западната му страна се намира Плоската скала, която често е доста населена – постоянно има хора, които обикалят и разглеждат скалите.